2 Р Е Ш Е Н И Е № 113 гр. София, 02.05.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ ДАНИЕЛА СТОЯНОВА при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3483 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото П.... (П.) срещу решение № 682/20.05.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 505/2016 г. на Варненския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено решение № 5213/22.12.2015 г. по гр. дело № 4951/2015 г. на Варненския районен съд, жалбоподателят-ответник е осъден, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на ищеца Д. К. Д. сумата 5 000 лв. и сумата 7 000 лв., ведно със законните лихви върху тях, считано, съответно – от 25.07.2011 г. и от 14.02.2014 г. до окончателното им изплащане, представляващи обезщетения за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в причинени страдания вследствие на обвинения в извършване на престъпления, по които водените срещу ищеца наказателни производства, съответно – ДП 657/2006 г. по описа на ИП при ОД на МВР и ДП 496/2010 г. по описа на III-то РУ при ОД на МВР, са прекратени; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото. В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание. Ответникът по касационната жалба – ищецът Д. К. Д. в отговора си и в последващо писмено становище излага съображения за неоснователност на жалбата. С определение № 134/08.02.2017 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, следва ли съдът да вземе предвид всички обстоятелства, които са от значение за този размер, включително – обща икономическа среда, жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост, както и да изложи мотиви за значението им при определянето на размера на обезщетението. Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, окръжният съд е разрешил този правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 321/26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. В тази задължителна практика на ВКС изрично е изтъкнато, че при определянето размера на обезщетението, макар то да е глобално – за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконните обвинения, по които ищецът е оправдан или наказателното производство срещу него е прекратено, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. В решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС също така е прието, че като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Изтъкнато е и че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия, като от значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта” до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди. Основателни са оплакванията в касационната жалба, че в противоречие с тази задължителна практика на ВКС, въззивният съд не е посочил в мотивите към обжалваното решение, кои от приетите за установени от него конкретни обстоятелства по делото намира за релевантни и взема предвид при определянето размера на двете процесни обезщетения за неимуществени вреди, нито е посочил какво е конкретното значение на тези обстоятелства при определянето на този размер – как всяко от тях се отразява върху него – в насока за увеличаването или за намаляването му. Основателни са и оплакванията на касатора, че при определяне размера на двете процесни обезщетения въззивният съд не взел предвид конкретно установени от него обстоятелства по делото, нито тяхното значение за размера, а именно: продължителността на всяко от двете наказателни преследвания срещу ищеца, взетите по тях мерки за неотклонение – „подписка“ и „парична гаранция“, наличието през същия период и на трето наказателно производство срещу ищеца, приключило с освобождаването му от наказателна отговорност и налагане на административно наказание; фактът, че стресът от водените наказателни производства е само една от причините за влошаване здравословното състояние на ищеца, при установени други комплексни причини и рискови фактори за заболяванията му, датиращи отпреди двете процесни наказателни преследвания; обстоятелството, че последните не са засегнали доброто име на ищеца и оценката на неговите колеги и познати. Основателни са и оплакванията в касационната жалба, че тази необоснованост на въззивното решение е довела и до неправилно приложение на материалния закон – чл. 52 от ЗЗД, като в нарушение на установения там принцип за справедливост, определеният от окръжния съд размер на двете обезщетения е завишен спрямо действителния размер на вредите – с оглед конкретните обстоятелства по делото, като липсват и изложени мотиви да са взети предвид от съда общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на уврежданията на ищеца. Тъй като необосноваността на въззивното решение и допуснатото от окръжния съд нарушение на материалния закон не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия, спорът между страните относно размера на процесните обезщетения следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция по делото. По делото е установено следното: На 25.09.2008 г. по ДП 657/2006 г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 195, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 4, пр. 1 и 2, с чл. 194, ал. 1, с чл. 20, ал. 2 и с чл. 26, ал. 1 от НК – кражба в големи размери, за извършването на която е използвано МПС и технически средство, в съучастие като съизвършител и при условията на продължавано престъпление, като по отношение на него е взета мярка за неотклонение „подписка“. На 11.01.2010 г., също по ДП 657/2006 г. ищецът е привлечен като обвиняем и за престъпление по чл. 323, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 и с чл. 26, ал. 1 от НК – самоуправство, в съучастие като съизвършител и при условията на продължавано престъпление, като по отношение на него отново е взета мярка за неотклонение „подписка“. В съда е внесен обвинителен акт срещу ищеца само за престъплението по чл. 323, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 и с чл. 26, ал. 1 от НК, като съдебното производство е прекратено и делото е върнато на прокуратурата за отстраняване на процесуални нарушения. С прокурорско постановление от 19.03.2011 г. наказателното производство срещу ищеца е прекратено, но с определение от 04.04.2011 г. съдът е отменил това постановление и отново е върнал делото на прокуратурата. С постановление от 26.05.2011 г. прокурорът отново е прекратил наказателното производство срещу ищеца, като подадената жалба срещу това постановление е оставена без разглеждане от съда с определение, влязло в сила на 25.07.2011 г. На 06.04.2011 г. по ДП 496/2010 г. ищецът отново е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 195, ал. 2, във вр. с чл. 194, ал. 1 и с чл. 20, ал. 2 от НК – кражба в големи размери, в съучастие като съизвършител, като по отношение на него е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер 5 000 лв. След двукратно внасяне в съда на обвинителен акт срещу ищеца за това престъпление и връщане на делото на прокуратурата, след третото внасяне на обвинителен акт срещу ищеца, съдът е прекратил и това наказателно производство срещу него с определение, влязло в сила на 14.02.2014 г. По делото е установено и че с присъда от 15.03.2012 г., влязла в сила на 15.06.2012 г., ищецът е осъден за престъпление по чл. 316, във вр. с чл. 309, ал. 1 и с чл. 20, ал. 2 от НК – съзнателно ползване на неистински частен документ, в съучастие като съизвършител, като е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание по чл. 78а от НК. Въз основа медицинската документация по делото и заключението на съдебно-медицинската експертиза, въззивният съд е приел за установено и че причините за множеството заболявания на ищеца са комплексни, като част от рисковите фактори – затлъстяване и хипертония датират 15 години преди процесните наказателни преследвания, други фактори са хиперлидемия и тютюнопушене, а също – и стресовият фактор от водените срещу ищеца наказателни производства, който е само част от явленията за настъпването на общия вредоносен резултат, т.е. – той не е единствената причина за него. Въз основа съдебната психолого-психиатрична експертиза, въззивният съд е приел за установено и че наказателните преследвания срещу ищеца са възприети от него като стресиращо събитие, което се съпътства от невротични и личностнови реакции, но липсва реакция на дистрес и отклонения от нормата, като личностовата структура е хармонична; тревожните преживявания не са оказали сериозен негативен ефект върху психо-емоционалното състояние на ищеца; въпреки че той е със съхранен спомен за преживяно травматично събитие, не са налице данни за трайни актуални компонентни на разстройства на когнитивните процеси, личностовата сфера и социалното функциониране; диагностицираните вегетативни симптоми са в клиниката на соматичните му заболявания, които в резултат на водените наказателни преследвания са се усложнили и са приели хроничен вид, налагащ активно медикаментозно лечение. Въз основа свидетелските показания по делото, окръжният съд е приел за установено и че образуваните срещу ищеца наказателни производства са рефлектирали негативно и върху социалните му контакти, самочувствието и самооценката му, довели са до проблеми в общуването му, накърнена е честта му, засегнато е достойнството му, но от друга страна не са се отразили върху оценката на неговите колеги и познати, които не са променили отношението си към него и не е налице засягане на доброто му име. Видно от изложеното, по ДП 657/2006 г. срещу ищеца са били повдигнати две обвинение, едното от които за тежко престъпление, а по ДП 496/2010 г. – едно обвинение за тежко престъпление, за което трикратно е внасян обвинителен акт в съда срещу него. Общата продължителност на двете неправомерни наказателни производства срещу ищеца е около пет години и четири месеца и половина, през който продължителен период те са оказали негативно отражение върху ищеца, изразяващо се не само в значителен психически и емоционален стрес, а са повлияли и на здравословното му състояние, рефлектирали са негативно върху социалните му контакти, самочувствието и самооценката му, довели са до проблеми в общуването му, засегнати са честта и достойнството му. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят по-високи размери на дължимите от ответника на ищеца процесни обезщетения. От друга страна, в рамките на първото наказателно производство срещу ищеца е внесен обвинителен акт в съда само за по-лекото престъпление; и по двете наказателни производства не се е стигнало до постановяване на присъда, като първото от тях е било прекратено от прокурора. Всяко от двете наказателни производства срещу ищеца е продължило около две години и десет месеца, т.е. – всяко от тях е приключено в разумен срок; ищецът не е бил задържан, като са му наложени най-леките мерки за неотклонение – „подписка“ и „парична гаранция“. Претърпеният от ищеца психически и емоционален стрес, влошаването на здравословното му състояние, както и негативното отражение върху социалните му контакти, самочувствието и самооценката му не са по-големи от обичайните в подобни случаи и не са с траен характер. Наказателните преследвания срещу ищеца не са получили публичност и не са накърнили доброто му име, не са повлияли на отношението на близките и познатите му към него. Всички процесни неимуществени вреди са причинени на ищеца като следствие, не само от двете процесни – незаконни наказателни преследвания срещу него, а и от развилото се през същия период, трето наказателно производство, което е приключило с осъдителна присъда, макар и с освобождаването му от наказателна отговорност и налагане на административно наказание, за което на ищеца не се дължи обезщетение. Не би могло да бъде направено разграничение кое от трите наказателни производства, развили се в рамките на процесния по делото период, в каква степен е увредило ищеца, поради което следва да се приеме, че приносът на всяко от тях е равен. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото, респ. – техният превес над изложените по-горе, обуславят значително по-нисък размер на дължимите от ответника на ищеца процесни обезщетения, в сравнение с присъдените от въззивния съд. Предвид така установените обстоятелства по делото и посоченото им значение за размера на процесните обезщетения, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната през процесния по делото период, настоящият съдебен състав намира за справедливи обезщетения, които биха репарирали процесните неимуществени вреди, търпяни от ищеца (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост), сумите от по 3 500 лв. – за всяко от двете процесни незаконосъобразни наказателни производства, водени срещу ищеца. При определянето на този размер, съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната П. да заплати тези обезщетения има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. По изложените съображения, на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, обжалваното въззивно решение, като неправилно, следва да бъде отменено в частта, с която предявените по делото искове за обезщетения за неимуществени вреди са уважени за разликите над сумите от по 3 500 лв., съответно – до сумата 5 000 лв. и до сумата 7 000 лв., ведно със законните лихви върху тези разлики, като вместо това бъде постановено отхвърляне на исковете в тези им части. Обжалваното въззивно решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила в останалата обжалвана от ответника част, с която исковете за обезщетения за неимуществени вреди са уважени за сумите от по 3 500 лв., ведно със законните лихви върху тези суми. Предвид крайния изход на делото (уважаването на двата предявени иска за сумите от по 3 500 лв. и отхвърлянето им за разликите до пълните им предявени размери от по 20 000 лв.), на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ ответникът-касатор дължи на ищеца, претендираните и направени от последния, разноски в първоинстанционното и въззивното производство за заплащане на държавна такса и за призоваване на свидетели – в пълния им общ размер от 50 лв. Също предвид крайния изход на делото, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ ответникът-касатор дължи на ищеца, и претендираните и направени от последния, разноски в производството пред трите съдебни инстанции за заплащане на възнаграждение на един адвокат, съразмерно с уважената част от исковете, а именно – сумата 729.75 лв. Т.е. жалбоподателят-ответник дължи на ищеца разноски по делото в общ размер 779.75 лв., като с въззивното решение (потвърждащо изцяло първоинстанционното) е осъден да му заплати такива в размер 606 лв. Също предвид крайния изход на делото, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ ответникът-касатор дължи и пълния размер на заплатените от бюджета на първоинстанционния съд разноски за възнаграждение на вещите лица, а именно – сумата 350 лв., като с въззивното решение (потвърждащо изцяло първоинстанционното) е осъден да заплати такива в размер 135 лв. При това положение, предвид процесуалната забрана за невлошаване положението на жалбоподателя (чл. 271, ал. 1, изр. 2 от ГПК), приложима и в касационното производство, обжалваното само от ответника въззивно решение следва да се остави в сила и в частта относно разноските по делото. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 682/20.05.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 505/2016 г. на Варненския окръжен съд, – в частта, с която П.... е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на Д. К. Д. разликите над сумите от по 3 500 лв., съответно – до сумата 5 000 лв. и до сумата 7 000 лв., ведно със законните лихви върху тези разлики за периода, съответно – от 25.07.2011 г. и от 14.02.2014 г. до окончателното им изплащане; и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от Д. К. Д. срещу П...., искове с право основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди – за разликите над сумите от по 3 500 лв., съответно – до сумата 5 000 лв. и до сумата 7 000 лв., ведно със законните лихви върху тези разлики за периода, съответно – от 25.07.2011 г. и от 14.02.2014 г. до окончателното им изплащане; ОСТАВЯ В СИЛА решение № 682/20.05.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 505/2016 г. на Варненския окръжен съд, – в останалата обжалвана част, с която П.... е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на Д. К. Д. сумите от по 3 500 лв. (три хиляди и петстотин лева), ведно със законните лихви върху тези суми за периода, съответно – от 25.07.2011 г. и от 14.02.2014 г. до окончателното им изплащане, представляващи обезщетения за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в причинени страдания вследствие на обвинения в извършване на престъпления, по които водените срещу ищеца наказателни производства, съответно – ДП 657/2006 г. по описа на ИП при ОД на МВР и ДП 496/2010 г. по описа на III-то РУ при ОД на МВР, са прекратени; както и в частта относно разноските по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.