Р Е Ш Е Н И Е     № 183     София, 23 април 2010 г.     В ИМЕТО НА НАРОДА     Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на седми април две хиляди и десета година в състав :                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ                                                  ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА                                                                       НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ   при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 116/2010 година На основание чл. 420, ал.2 от НПК и в срока по чл. 421, ал.3 от НПК осъденият И. С. П. е направил искане за отмяна по реда за възобновяване на наказателните дела на влязлото в сила въззивно решение № 104 от 25.09.2009 г., постановено по ВНОХД № 194/09 г. от Окръжен съд - Кюстендил, с което е отменена частично присъда № 7 от 26.01.2009 г. по НОХД № 638/06 г. на Районен съд - Дупница. В искането за възобновяване, подадено от осъдения П. , са развити съображения срещу констатациите на съда за наличието на пряк умисъл. Претендира се още, че наложеното наказание, определено при условията на чл. 54 от НК, е несправедливо. Правят се алтернативни искания – за отмяна на съдебните актове и оправдаване на осъдения П. или изменение на същите с определяне на наказанието при условията на чл. 55 от НК. В съдебното заседание пред касационната инстанция осъденият П. не се явява, редовно призован. Искането за възобновяване се поддържа от процесуален представител. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането за възобновяване. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по изложените в искането оплаквания, установи следното : І. С първоинстанционната присъда осъденият И. С. П. е бил признат за виновен в това, че : - на 14.09.2002 г. е причинил средна телесна повреда на Х. С. Г. , поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност (лов), при нарушение на чл. 48, ал.1 от ППЗКВВООБ – престъпление по чл. 134, ал.1, т. 2 от НК. Наложеното му наказание е пробация със съответните пробационни мерки; - на 14.09.2002 г. е държал огнестрелно оръжие – ловна пушка “ИЖ-54” калибър 12 със съответните идентификационни номера, без да има надлежно разрешение за това – престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК. Наложеното му наказание е при условията на чл. 54 от НК, а именно – шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК за срок от три години; - определено е общо наказание при условията на чл. 23 от НК, както и е приложена разпоредбата на чл. 53 от НК по отношение на оръжието. С въззивното решение присъдата е отменена в частта, с която е ангажирана наказателната отговорност на осъдения П. за престъпление по чл. 134, ал.1, т. 2 от НК и е прекратено наказателното производство срещу същия в тази му част при условията на чл. 334, т. 4 във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 1, ал.1 от ЗА (ДВ бр. 26/09 г.), както и в частта относно приложението на чл. 23 от НК. Присъдата е потвърдена в останалата й част. ІІ. Искането за възобновяване се отнася само за осъждането на П. по чл. 339 от НК и е неоснователно. Въззивният съд е приел за доказано, че на 14.09.2002 г. осъденият П. е държала посоченото по- горе ловно оръжие, като към този момент е имал билет за лов, но не е имал разрешение за носене на същото. Такова разрешение му е издадено на 16.09.2002 г. под № 2* Разрешението за придобиване на ловната пушка № 118 също е от тази дата. При тези факти в искането се твърди, че предходните инстанции, игнорирайки съществения доказателствен факт - към 12.09.2002 г. осъденият П. е бил правоспособен ловец и е притежавал ловен билет (виж удостоверение, издадено от ЛРД – Дупница от 12.05.2005 г. – л. 26 ВНОХД № 771/05 г.), са направили незаконосъобразния извод за наличието на субективната страна на престъпния състав по чл. 339 от НК. Извършената касационна проверка не констатира нарушение, свързано с игнориране на този или друг факт, от значение за правилното разрешаване на въпросите по чл. 301, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. Въззивният съд изрично е обсъдил посочената правоспособност и наличието на ловен билет първо, в контекста на предпоставките, предвидени в закона, при кандидатстване за придобиване на огнестрелно оръжие, респективно издаване на разрешение за носене на такова (сравни чл. 41, ал.3 във вр. с ал. 2 и чл. 44, ал.2 във вр. с ал.3 от ППЗКВВООБ, действащ към момента на деянието), второ с оглед конкретното деяние и фактическите обстоятелства, при които е извършено. Установено е по делото, че осъденият П. е подал искане за закупуване на един брой ловна пушка на 26.08.2002 г. – искане, вх. № 7* въз основа на което е издадено и удостоверение № 118/16.09.2002 г. Съгласно цитираната вече разпоредба на чл. 41, ал.3 във вр. с ал.2 от ППЗКВВООБ, искането е по образец – приложение № 10, в което изрично е предвидено посочване на “исканият документ за видовете дейности с ВВООБ”, като се прилагат и съответните документи, посочени в чл. 41, ал.2 и ал. 3 от ППЗКВВООБ. При тези данни, както и съответното ниво на познания (П. е преминал успешно курсове за безопасно боравене с оръжие, както и за ловното законодателство - виж чл. 22 и чл. 56, ал. 3 от ЗЛОД), осъденият точно и ясно е съзнавал наличието на разрешителен режим и възможността да държи (придобие) ловно оръжие, след като получи съответните разрешения за това. Същият реално е имал знание, че не притежава изискуемото се разрешение, тоест има познание за обективните свойства на своето деяние, като съзнателно е предприел поведение, насочено към извършване на престъплението – незаконно държане на ловно оръжие. Ето защо доводите, изтъкнати в искането за възобновяване, за липса на субективна съставомерност са неоснователни. Относно твърдението за явна несправедливост на наказанието. Върховният касационен съд намира, че оплакването е основателно. Въззивният съд е коригирал мотивите на първата инстанция, като е изложил свои съображения за наличието на смекчаващи отговорността обстоятелства, но наличието им не е рефлектирало върху обема на наказателната санкция. Пропуснал е да констатира, че от момента на деянието до приключване на делото е изминал срок, който трудно се вмества в изискването за “разумна продължителност”. Ако бе съобразил и това обстоятелство, то индивидуализацията на наказанието нямаше да е по чл. 54 от НК, а по чл. 55 от НК. Практиката на ВКС, съобразена с тази на ЕСПЧ по приложението на чл. 6 от ЕКПЧ, е еднозначна – нарушаването на принципа за разглеждане на делото в разумен срок е основание обвиненото лице да се ползва от правото на изключително смекчаващо вината му обстоятелство при индивидуализация на наказанието. Продължителността на производството, разгледано в аспекта на този критерий, се преценява според конкретните обстоятелства по делото – сложността на делото, поведението на обвиненото лице и на съответните органи. По конкретното дело, дългият срок на процеса е резултат най-вече от неколкократното отменяване на първоинстанционните съдебни актове и връщане на делото в досъдебната му фаза. Последното, съчетано и с липсата на сложност на делото от фактическа и правна страна, ясно разкрива забавяне на процеса и нарушаване на принципните норми на чл. 22 от НПК и чл. 6 от ЕКПЧ. Нарушението на принципа за разглеждане и решаване на делото в разумен срок следва да бъде разгледано, като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство, а наказанието на осъдения П. да се определи при условията на чл. 55, ал.1, т. 2, б. “б” от НК, действащ към момента на извършване на престъплението. В случая, деянието е осъществено на 16.09.2002 г. Към тази дата не е съществувало наказанието “пробация” (същото е въведено със ЗИДНК – ДВ бр. 92/02 г., в сила 01.01.2005 г.), с което се заменява наказанието лишаване от свобода по сега действащата разпоредба на чл. 55, ал.1, т. 2 , б. “б” от НК Макар и в сила при постановяване на въззивното решение (25.09.2009 г.), това наказание не се явява “по- благоприятен за осъдения закон”, съгласно чл. 2, ал.2 от НК, доколкото съобразно каталога на наказанията, посочени в чл. 37 от НК, е предвидено като по – тежко от наказанието “глоба”, с което е било възможно да се замени наказанието лишаване от свобода, когато не е предвиден най-нисък предел, с оглед времеизвършване на престъплението. Това нарушение е напълно отстранимо от касационната инстанция, тъй като са налице такива правомощия – чл. 425, ал.1, т. 3 от НПК, а и самото му отстраняване е в полза на осъдения. Прилагайки най-благоприятния за осъдения закон – този действащ към датата на деянието, касационният съд намира, че наказанието следва да бъде определено при условията на чл. 55, ал.1, т. 2, б. “б” във вр. с чл. 2 от НК, а именно “глоба” в размер на 1000 (хиляда) лева. В предвид на горните съображения и на основание чл. 425, ал.1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,   Р Е Ш И :   ИЗМЕНЯ по реда за възобновяване на наказателните дела влязлото в сила решение № 104 от 25.09.2009 г., постановено по ВНОХД № 194/09 г. от Окръжен съд – Кюстендил и потвърдената присъда № 7 от 26.01.2009 г. по НОХД № 638/06 г. на Районен съд – Дупница в частта им, с която за престъплението по чл. 339, ал.1 от НК, на осъдения И. С. П. е било наложено наказание шест месеца лишаване от свобода с приложение на чл. 66, ал.1 от НК за срок от три години, като вместо това, на основание чл. 55, ал.1, т. 2, б. “б” във вр. с чл. 2 от НК, му НАЛАГА наказание “глоба” в размер на 1 000 (хиляда лева).   ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.