Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 59
гр.София, 14.05.2019 г.

в името на народа


Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 1614/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Агенция „Пътна инфраструктура“, [населено място] (АПИ), представлявана от Д. С. А. - председател на Управителния съвет, чрез юрисконсулт С. Н., срещу въззивно решение № 253/26.01.2018 г., постановено по въззивно гр.д. № 4591/2017 г. от Софийски апелативен съд, с което АПИ - [населено място], е осъдена да заплати на М. Г. Н. сумата в размер на 72 000 лв., представляваща обезщетение за причинени й неимуществени вреди от смъртта на дъщеря й М. П. Н., резултат от ПТП, настъпило на 15.04.2010 г., както и компенсаторна лихва, считано от 15.04.2010 г. до окончателното издължаване.
Касационното обжалване е допуснато по следния материалноправен въпрос: липсата на нормативно установено отстояние от 300 метра по чл. 46, ал. 1, т. 2 от Наредба № 16 от 2001 г. за временна организация на движението при извършване на строителство и ремонт по пътищата и улиците (отм. ДВ бр. 74/21.09.2010 г.) между пътни знаци В26 води ли до отмяна на ограничението на скоростта, което те предписват, при положение че не са налице предпоставките по чл. 50, ал. 1 от ППЗДвП., или ограничението на скоростта остава задължително за съблюдаване и изпълнение.
Съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение:
Съгласно чл. 5, ал. 1 от Наредба № 18/2001 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройство за сигнализацията на пътищата с пътни знаци, условията и редът за използване на пътните знаци и на другите средства за сигнализиране на пътищата при извършване на строителство или ремонт, на дейности по поддържането, се определят с друга наредба, която към 15.04.2010 г. е Наредба № 16 от 2001 г. за временна организация на движението при извършване на строителство и ремонт по пътищата и улиците (отм. ДВ бр. 74/21.09.2010 г.). В чл. 47 от последната е предвидено при извършване на дълготрайни строителни или ремонтни работи, когато се въвежда временно ограничение на движението, пътен знак В26 "Забранено е движението със скорост, по-висока от означената" да се повтаря на автомагистрали - не по-малко от 600 м; на пътища с допустима максимална скорост на движение повече от 50 км/ч - не по-малко от 300 м; на пътища и улици с допустима максимална скорост на движение до 50 км/ч - от 50 до 150 м. Липсата на посочения пътен знак сама по себе си обаче не води до отмяна на ограничението на скоростта, ако такова е въведено преди ремонтния участък, защото съгласно чл. 50, ал. 1 от Правилника за приложение на закона за движение по пътищата, забраната важи до следващото кръстовище или до знак, който я отменя, или на разстояние, указано с допълнителна табела Т2. Целта на разпоредбата на чл. 47 от Наредба № 16/2001 г. за повтаряемост на забранителни знак В26 е да заостри вниманието на водача на МПС; освен забранително, действа и предупредително за възможни препятствия или други усложнения или опасности по пътя. Поради това – за допълнително акцентиране, предупреждение, подсилване на забраната и грижа за водача и другите участници в движението, е и предвидената възможност в този случай, знаците от група „В“ в допълнителния контур или правоъгълната основа да имат жълт флуоресцентен светлоотразителен фон – чл. 39, ал. 4 ППЗДвП. Целта на Закона за движението по пътищата, прогласена в чл. 1, ал. 1 - да се опазват животът и здравето на участниците в движението по пътищата, да се улеснява тяхното придвижване, да се опазват имуществото на юридическите и физическите лица, се преследва и с цялостната подзаконова нормативна уредба в областта на движението по пътищата.
По касационните оплаквания:
Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Иска отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне на исковете по чл. 49 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, евентуално намаляване размера на обезщетението.
Насрещната страна М. Г. Н., чрез адвокати Н. Д. и П. С., в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК, както и в открито съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за инстанцията.
За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд съобрази следното:
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд „в обжалваната част“, е уважил предявения от М. Г. Н. против касатора АПИ иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за сумата 72 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие смъртта на нейната дъщеря М. П. Н., настъпила при ПТП от 15.04.2010 г. Искът за разликата над 72 000 лв. е отхвърлен и в тази част първостепенното решение не е обжалвано. Съдът е присъдил и компенсаторна лихва, считано от датата на увреждането. Осъдил е ответникът да заплати адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА на адв. Д., който е представлявал ищцата безплатно.
За да постанови този резултат, апелативният съд установил, че ПТП е настъпило на 15.04.2010 г., на третокласен път III-554, 8-ми километър – в близост до помпена станция, при временно ограничение на движението поради извършване на ремонтна дейност. По посоката на движение на лекия автомобил, управляван от дъщерята на ищцата, в зоната на 8-ми километър, не е имало пътни знаци А12 „Неравности по платното за движение“ и В26 „Забранено е движение със скорост, по-висока от означената“ вдясно от пътя, като същите били разположени вляво – за движещите се в насрещното платно автомобили. В конкретния случай пътен знак В26, който ограничава скоростта на движение до 40 км/ч, бил поставен на 1,6 км. преди мястото на настъпване на ПТП. Съдът приел, че непосредствените причини за настъпване на инцидента били внезапната поява на неравност на пътя (денивелация от 15 см.), която е довела до неустойчиво движение на автомобила след скок с летеж от около 5.2 м. и сътресение при приземяване, както и поведението на водача след това, който не е реагирал адекватно и не е предприел действия по намаляване скоростта на движение на автомобила с цел предотвратяване на инцидента, а е завил с волана рязко наляво, което е било причина превозното средство за загуби устойчивост. Съдът установил, че водачът се е движил със 108 км/ч, като превишението е от 18 км/ч, като приел, че максимална допустима скорост е от 90 км/ч (при липса на знак В 26, ограничаващ скоростта до 40 км/ч). Прието е, че това превишение не е допринесло за произшествието.
Съдът приел, че липсата на знак А12 "Неравности по платното за движение" не може да се вмени във вина на ответника. Той, съгласно разпоредбата на чл.25, ал.4 от Наредба № 18 от 23.07.2001 г. за сигнализация на пътища с пътни знаци, ред. ДВ, бр.54/14.07.2009 г., няма такова задължение, но не е изпълнил задължението по чл. 46, ал. 1 и чл. 47, ал. 2 от Наредба № 16/2001 г. да постави знак В26 “Забранено е движението със скорост, по-висока от означената“, който на двулентов път, когато работния участък е с дължина, по-голяма от 300 м., следва да се повтаря на всеки 300 м.
Съдът заключил, че непосредствените причини за настъпване на инцидента са били внезапната поява на неравност на пътя, липсата на знак В26, поведението на водача след това, който не е реагирал адекватно и не е предприел действия по намаляване скоростта на движение на автомобила с цел предотвратяване на инцидента, а е завил с волана рязко наляво, което е било причина превозното средство да загуби устойчивост. Прието е, че отговорността на ответника е поради нарушение на чл. 47 от Наредба № 16/2001 г. относно сигнализацията на пътния участък в ремонт, както и реакцията на ситуацията от водача М. Н., като определил на последната съучастие от 40 % в увреждането.
Съдът, също така, установил, че починалата била единствена дъщеря на ищцата М. Н.. Двете са живеели в общо домакинство и имали прекрасни отношения помежду си. Майката преживяла изключително тежко загубата, която не е преодоляна и към настоящия момент; постоянно плаче, видимо се е променила, ограничила социалните си контакти.
С тези мотиви и като съобразил обществено-икономическото положение в страната към датата на деликта и възрастта на пострадалата, САС оценил справедливия размер на обезщетението на 120 000 лева, което редуцирал с 40 %, предвид съпричиняването на увреждането.
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.
По въпроса, допуснат до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с даденото тълкуване на чл. 50, ал. 1 от ППЗДвП и чл. 47 от Наредба № 16/2001 г. за временна организация на движението при извършване на строителство и ремонт по пътищата и улиците (отм. ДВ бр. 74/21.09.2010 г.).
Независимо, че не е бил поставен знак В26 в лентата на движение на пострадалата през 300 м., тя е следвало да се движи със скорост от 40 км/ч., доколкото такъв е имало последно на разстояние 1,6 км. преди пътната неизправност, а ограничението важи до следващото кръстовище или до знак, който го отменя, или на разстояние, указано с допълнителна табела Т2. На процесния участък не е поставян знак, който да отменя въведеното ограничение на скоростта до 40 км/ч, нито е установено кръстовище, което да отменя неговата забрана. Неправилно въззивният съд приел, че разрешената скорост на движение в пътния участък е била 90 км/ч. По изложените съображения, при разрешена скорост от 40 км/ч, М. Н. се е движила с превишение от 68 км/ч., а не с 18 км/ч, както е приел съдът.
Съдът не е обсъдил всички доказателства по делото, не е взел предвид всички релевантни обстоятелства, както и не ги е обсъдил в съвкупност, което е довело до изводи, извършени в нарушение на чл. 45 ЗЗД за това кои от тях и в каква степен са в пряка причинноследтвена връзка с произшествието и от там – с причиненото неимуществено увреждане на ищцата.
Правилно е прието, че съществената причина за катастрофата е наличната напречна стъпаловидна неравност на пътя в зоната на завоя – пропадане 15 см., но не е взето под внимание, че тя е причинена именно от недовършения ремонт, извършван от „Пътни строежи“ П., за което отговаря ответника Агенция „Пътна инфраструктура“ като възложител. Агенцията, също така, по силата на ППЗвП има задължение да осъществява дейностите по ремонт на републиканските пътищата, да сигнализира незабавно препятствията по тях и да ги отстранява във възможно най-кратък срок, да предупреждава участниците в движението за наличието на опасност на пътя, като постави необходимите средства за сигнализиране. Знак „А12“ не е бил предвиден по предварително разработените варианти за извършване на ремонта, защото, както правилно е посочил и апелативният съд, той не се използва за сигнализиране на участък от пътя в ремонт съгласно чл. 25, ал. 4 от Наредба № 18/2001 г. След като пропадането е възникнало обаче по време на ремонтната дейност, извършителят на същата е трябвало да предприеме незабавно действия по отстраняване на същото и обезопасяване на пътя. Това следва и от констативен протокол от 13.04.2010 г., с който възложителят – Агенция „ПИ“ е задължил строителят да отстрани появилите се дефекти по асфалтовата настилка, настъпили по време на строителството. В действителност пътни знаци А 12 и В 26 (40 км/ч) са поставени в района на ПТП, но само в обратната посока на движение, както установяват съдебните експертизи.
Превишението от 68 км/ч, с което водачът е управлявал автомобила, е значително, но то не би причинило катастрофата, ако не е съществувало пропадането на пътя. Според вещите лица скоростта на автомобила в завоя е била 101 км/ч., която е по-малка от критичната такава – тя е около 181 км/ч. От друга страна, ако скоростта на движение е била до 90 км/ч, водачът е имал техническа възможност да предотврати ПТП, при положение, че запази праволинейното си движение на дясната лента.
Правилно е установено, че водачът М. Н., при пропадане на леката кола, не е имала точната реакция. Както е установено от заключенията на съдебните експерти, автомобилът при отскока след снижаващата се неравност, е извършил полет във въздуха, който е довел до напускане асфалта на десните му колела. Същите са попаднали на опесачения десен банкет. Водачът е направил опит да „прибере“ автомобила на асфалтовото покритие. Промяната на посоката на движение е предприета наляво чрез завъртане на волана на ъгъл по-голям от съответния радиус на завоя. Няма данни да е задействана спирачната уредба – техническо правилно е при настъпила опасност да се предприеме спиране, без промяна на посоката на движение. Възприемането на ситуацията е усложнена от липсата на средна разделителна пътна маркировка, както и на пътни знаци – В26 и А12 в посоката на движение на катастрофиралия автомобил.
Липсата на пътен знак В26, макар и да не отменя изискването за спазване на скорост на движение от 40 км/ч, също следва да се отчете като фактор, допринасящ за превишението, а и за предпазливостта на водача, доколкото не е осъществена допълнителната предупредителна и обезопасителна функция на маркировката, предвидена по чл. 47 от Наредба № 16/2001 г.
В заключение, независимо от допуснатите нарушения от въззивния съд, крайният извод за отговорност на ответника за деликта, както и установеният размер на съпричиняване от 40% на водача на колата, е правилен, поради което постановеното решение следва да бъде потвърдено. Ответникът е отговорен за пропадането на пътя (основната причина за произшествието и трагичния резултат), необезопасяването му и липсата на сигнализация. Водачът на автомобила е съпричинил увреждането с несъобразената скорост и не съвсем адекватната реакция.
Съставът на Върховния касационен съд намира за нужно да посочи, че диспозитивът на въззивното решение, който формира сила на присъдено нещо и определя изпълнителната му сила в случая не индивидуализира точно и ясно предмета на въззивната проверка и произнасянето на съда. Софийският апелативен съд е записал, че потвърждава решението на СГС „в обжалваната част“, но не е индивидуализирал тази част.В случая второстепенният съд не е потвърдил изцяло решението на първата инстанция; предметът на съдебното решение не може да се търси в мотивите му – в каква част е било обжалвано първостепенното решение, съответно в каква част е влязло в сила и по отношение на каква част от иска и как се е произнесъл въззивният съд.
Настоящият състав, който потвърждава изцяло решенето на Софийския апелативен съд, ще отстрани горната неяснота, като индивидуализира в своя диспозитив постановеното по спора от въззивната инстанция.
При този изход на спора, касаторът следва да заплати, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, на един от процесуалните представители на М. Н. адвокатско възнаграждение, което съдът определя в размер на 2 541 лв. Тя е представлявана безплатно по делото едновременно от адвокат Н. Д. и адвокат П. С.. Те не са уточнили на кого от двамата да бъде платен хонорар, поради което съдът приема, че това следва да е първият от тях, посочен в пълномощното, подписано от страната, а именно адв. Д., който се е явил и лично в проведеното по делото открито съдебно заседание.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение


Р Е Ш И:


ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 253/26.01.2018 г., постановено по въззивно гр.д. № 4591/2017 г. от Софийски апелативен съд, с което Агенция „Пътна инфраструктура“, [населено място], е осъдена да заплати на М. Г. Н. сумата в размер на 72 000 лв., представляваща обезщетение за причинени й неимуществени вреди от смъртта на дъщеря й М. П. Н., резултат от ПТП, настъпило на 15.04.2010 г., както и компенсаторна лихва, считано от 15.04.2010 г. до окончателното издължаване.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“, [населено място], да заплати на адвокат Н. Д. от [населено място], [улица], 4-ти полуетаж, офис 4, сумата в размер на 2 541 – адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: