Р Е Ш Е Н И Е
№ 50007
Гр. София, 27 март 2023 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА
МАРИЯ МИТЕВА
при участието на секретаря Ил. ПЕТКОВА
и след становище на прокурора от ВКП МОМЧИЛ БЕНЧЕВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 401/2022 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по глава ХХIII от НПК.
Образувано е по касационни жалби на упълномощените защитници на подсъдимия Б. М. А., адвокатите А. А. и Н. Р. и на подсъдимия Г. Д. А., адв. Д. А. срещу въззивно решение № 54/31.03.2022 г. на Апелативен съд – гр. Пловдив, 1-ви Наказателен състав, постановено по в.н.о.х.д. № 63/2022 г.
В касационните жалби на двамата подсъдими се навеждат касационните основания по чл.348, ал.1, т.1- 3 от НПК. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на същия съд или за намаляване на наложените наказания. В жалбата на подсъдимия А. се прави и искане за оправдаване по предявените му обвинения.
В касационната жалба на подсъдимия А. оплакването по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК се мотивира с неправилна доказателствена оценка на показанията на разпитаните по делото свидетели, /подробно описани в жалбата като източник и в съдържателен план / които се оценяват като неправилно и превратно интерпретирани. Защитата намира, че решението на ПАС е доказателствено необезпечено, както от цитираните в жалбата гласни доказателствени средства, така и от останалата доказателствена съвкупност, която не може да послужи за установяване на релевантните факти по обвинението и за доказването му по безспорен и несъмнен начин. Отделно се сочи, че решението се основава на предположения, поради отказ за проверка на част от обвинителните доказателства чрез назначаване на съответна експертиза, както и поради фаворизиране на доказателствата, подкрепящи обвинението и пълно игнориране на събраните в полза на дееца.
Нарушението на материалния закон се мотивира с неправилно определена стойност на предмета на деянието, елемент от продължаваната престъпна дейност, което е останало в стадия на опита, като се прави искане подсъдимият да бъде оправдан по това обвинение и престъплението да се преквалифицира в по-леко наказуемо престъпление по чл.195, ал.2 от НК, алтернативно на искането за оправдаване, поради недоказаност на останалите обвинения.
Явната несправедливост на наказанието се поддържа по съображения за прекомерна тежест на наложената санкция спрямо извършеното деяние, както и поради това, че не е подходяща да изпълни поправителната си роля, а е израз на неоправдана репресия.
В писмено допълнение към касационната жалба на подсъдимия А., в срока по чл.351, ал.4 от НПК повторно се посочва, че жалбата съдържа всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК.
Касационната жалба на подсъдимия А. съдържа подробни съображения в подкрепа на оплакването за съществени процесуални нарушения при постановяването на въззивното решение – липса на собствен доказателствен анализ в подкрепа на възприетите факти по обвинението, основаване на решението на негодни обвинителни доказателства, / вкл. показания на свидетели, получени чрез неправомерно въздействие върху тях от полицейски служители и др. нерегламентирани действия/ както и неполучен отговор на възраженията на защитата от въззивната жалба. В жалбата се излагат аргументи срещу изготвената по делото ДНК експертиза, която се оценява като негоден способ за проверка на веществени доказателства, поради неустановяване на идентичността на изследвания обект с иззетия от мястото на престъплението. Защитата сочи, че отмяната на определението за допускане на техническа експертиза за проверка на мобилния телефон на подсъдимия А. /поради това, че не е открит за да бъде изследван, независимо, че е иззет по делото/ е лишило от обективност фактическите изводи на съда и за участието на А. в част от процесните деяния.
Нарушението на материалния закон се мотивира с неправилна квалификация на деянието, чрез прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, без съответни доказателства.
От повереника на гражданския ищец УМБАЛ „име“, адв. Б., на осн. чл.351, ал.4 от НПК е постъпило писмено възражение срещу касационните жалби на подсъдимите, в което се изразява становище за тяхната неоснователност и за оставяне в сила на решението на ПАС.
Подсъдимият А., редовно призован не се явява в съдебно заседание пред касационната инстанциял В приложената по делото призовка чрез пенитенциарното заведение, в което е задържан изразява желание делото да се гледа без негово участие.
Не се явявят упълномощените защитници на подсъдимия А., адв. А./ в обективна невъзможност поради тежко заболяване/ и адв. Р., която не е намерена на посочения от нея служебен адрес.
Подсъдимият А. се представлява пред ВКС от служебен защитник, адв.Б. Е. К.- А., назначена от ВКС. Пред касационната инстанция адв. А. поддържа касационната жалба на подзащитния си по изложените в същата подробни мотиви и с направените алтернативни искания за отмяна на решението на ПАС с оправдаване на подсъдимия; за връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд или за намаляване на наложеното наказание. Сочи, че въззивното решение е постановено при липса на извършен собствен доказателствен анализ от апелативния съд, което определя като липса на мотиви, представляващо по естеството си съществено процесуално нарушение. Твърди, че решението е постановено при доказателствен дефицит по съществени за обвинението факти и намира, че доказателствената съвкупност не е оценена съобразно изискванията на НПК. Счита, че по делото не са налични доказателства за начина и времето на извършване на отделните деяния, както и за стойността на предмета на престъплението, което е в големи размери. По изложените съображения моли да се уважи касационната жалба на подсъдимия.
Подсъдимият А., редовно призован не се явява пред ВКС. Представлява се от упълномощен защитник, адв. А., която поддържа касационната жалба на адв. А. и моли за отмяна на решението на апелативния съд и за връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд.
Заявява, че се присъединява към становището на служебния защитник на подсъдимия А., доколкото е относимо и спрямо обвинението за нейния подзащитен. Намира, че решението не съдържа отговор на възраженията на защитата от въззивната жалба, което реално определя като липса на мотиви и счита, че на това основание следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, поради допуснато нарушение на процеса по събиране, проверка и оценка на доказателствената съвкупност.Позовава се на неправилната оценка на наличната по делото ДНК експертиза за подзащитния й, която намира за негоден способ за проверка на доказателства, поради недоказаност на идентичността на изследваното веществено доказателство с това, което е иззето от мястото на престъплението. Както и на отказа на контролираните съдилища да допуснат техническа експертиза на мобилния телефон на подсъдимия А.,който е бил иззет по делото, за да се провери тезата на двамата подсъдими, че не са извършители на деянията. Оспорва процесуалната стойност на показанията на група свидетели и на липсата на отговор на възраженията срещу тях. В заключение сочи, че липсата на извършена цялостна проверка на присъдата обуславя необходимостта от пълна отмяна на обжалваното решение и ново разглеждане на делото от друг състав на първия съд .
Представителят на ВКП пред касационната инстанция намира постановеното въззивно решение за правилно и счита, че следва да се остави в сила, като се отхвърлят касационните жалби на защитниците на двамата подсъдими като неоснователни.
Застъпва становището, че въззивната инстанция е извършила подробна оценка на доказателствата и в резултат на верен доказателствен анализ е потвърдила първоинстанционната осъдителна присъда с квалификация на деянията по чл.196а от НК, като е изложила убедителни и законосъобразни съображения за обективната съставомерност на деянията, включително и по отношение на отделните съставомерни признаци на квалифициращите обстоятелства. Намира, че наказанията на подсъдимите са правилно индивидуализирани в рамките на специалния минимум за извършеното престъпление, поради липса на основания за прилагане на разпоредбата на чл.55 от НК спрямо всеки един от тях.
Гражданският ищец УМБАЛ „име“ редовно уведомен не изпраща представител. Повереникът Б. е депозирала писмено становище.
Гражданският ищец „фирма“ редовно уведомен не изпраща представител.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 260071/ 06.10.2021 г. по н.о.х.д. № 1315/2019 г., по описа на Окръжен съд - гр. Пловдив подсъдимите Б. М. А. и Г. Д. А. са признати за виновни в извършване на престъпления, съответно подсъдимият А. - по чл. 196а, вр.чл.196, ал.1, т.2, вр. чл.195, ал.1, т.3-5, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.29, ал.1. б. „а“ и „б“, вр. чл.26, ал.1, вр.чл.20, ал.2 от НК, а подсъдимият А. – по чл. 196а, вр.чл.196, ал.1, т.2, вр. чл.195, ал.1, т.3-5, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.26, ал.1, вр.чл.20, ал.3 и 4 от НК за извършването, на които са им наложени наказания от по десет години лишаване от свобода за всеки един от тях, които да изтърпят при първоначален строг режим на изтърпяване, като са оправдани за част от предмета и стойността на обвинението. С присъдата на окръжния съд, на осн. чл.59, ал.1 и 2 от НК от изтърпяването на наказанията е приспаднато задържането на подсъдимите под стража и по ЗМВР.
Със същата присъда подсъдимите А. и А. са осъдени солидарно да заплатят в полза на гражданските ищци обезщетение за имуществени вреди от извършеното престъпление, както следва: в полза на гражданския ищец УМБАЛ „име“ 3 169,83 лв. и в полза на гражданския ищец „фирма“ сумата от 13 284,20 лв., ведно със законната лихва, считано от 14.03.2018 г. до пълното изплащане на главниците.
В тежест на подсъдимите А. и А. са възложени съответните разноски и държавни такси по делото.
С въззивно решение № 54/31.03.2022 г. на Апелативен съд – гр. Пловдив, 1-ви Наказателен състав по в.н.о.х.д. № 63/2022 г. присъдата на окръжния съд е била потвърдена изцяло.
Извършената от ВКС проверка за наличието на касационните основания, наведени в жалбите на защитниците на двамата подсъдими, наложи извод относно тяхната частична основателност.
На първо място следва да се разгледа оплакването по чл.348, ал.1, т.2 от НПК за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяването на въззивното решение. В касационните жалби на двамата подсъдими в подкрепа на обсъжданото оплакване са наведени общи доводи за неправилна оценка на гласни доказателствени средства и възражения срещу експертни оценки, които позволяват съвместното им разглеждане и общ отговор за тяхната основателност.
Оплакването за неправилна оценка на подкрепящите обвинението гласни доказателствени средства се мотивира с оказано неправомерно въздействие върху част от свидетелите по делото,/Д. С., В. Б., Р. Я., Г. И., Р. М., свидетел с тайна самоличност № 0034, А. А./ които според защитата са депозирали показанията си под натиск от страна на разследващите органи или чрез обещания за по-леко наказание за тези, спрямо които са били образувани и водени наказателни производства. Възражението срещу обективността на цитираните гласни доказателствени средства се намери за неоснователно, с изключение на показанията на свидетелите С. и анонимния свидетел 0034, които според ВКС не могат да послужат за установяване на релевантни по делото факти, поради начина на приобщаването им към доказателствената съвкупност, както и поради тяхната неустойчивост и вътрешни противоречия в съдържанието им. По отношение на останалите гласни доказателствени средства не се намери основание за изключването им от доказателствената съвкупност, на която са базирани фактите по обвинението, приети от въззивният съд.
На първо място показанията на свидетеля А. не са послужили за доказване на обвинението срещу подсъдимите, тъй като по съответния пункт от обвинението/п.9/ към който имат касателство, подсъдимите са оправдани и на база на депозираните от същия свидетел показания не са възприети релевантни обвинителни факти, за да се обсъжда нарушение на процесуални правила със съществен характер.
Прочитът на показанията на свидетеля Р. Я. не установява показанията му да са депозирани под въздействие от страна на водещия разследването орган или други заети с разследването по делото лица. В разпита на свидетеля от досъдебното производство се съдържа изключително детайлно и подробно описание на съвместните му действия с подсъдимия А. / известен с турско име Б./ по повод оказано от свидетеля съдействие за продажба от същия подсъдим на голямо количество цигари, в която е участвал и подсъдимият А. /показанията са приобщени по реда на чл.281, ал.4 от НПК/. При разпита на този свидетел в съдебно заседание той съобщава идентични факти, като показанията му са депозирани в съкратен вариант, поради липса на пълен спомен от отдалечените по време събития, както самият свидетел съобщава. На въпрос от подсъдимия А. дали в полицията свидетелят е бил заплашван при разпита, Я. сочи, че „се уплашил малко при разпита му в полицията“, защото са го питали с по-силен тон, а и самият той е бил изплашен, но категорично заявява, че „в полицията с нищо не са го заплашвали.“ При тези данни от показанията му за липса на оказано въздействие и предвид неналичието на противоречия в отделните разпити на свидетеля, доводите за тяхната необективност, поради неправомерно влияние не намират опора в доказателствените материали по делото.
Относно показанията на свидетеля В. Б., от материалите по делото не се установява изходящите от него гласни доказателствени средства да са депозирани под въздействието на разследващ орган, за да съобщи неверни факти. Показанията на Б. касаят продажба на сим карти от свидетелката И., за което обстоятелство при разпита му на досъдебното производство /приобщен на осн. чл.281 от НПК/ той декларира липса на спомен, а в съдебната фаза свидетелства, че не познава свидетелката И. /Й./, като е купувал от нея сим-карти преди 10 години. Свидетелят съобщава данни за това, че при разпита му на досъдебното производство полицейски служител е настоявал да свидетелства по определен начин за конкретни факти, което той не е направил. Последното се потвърждава от съдържанието на приобщените показания от досъдебната фаза, в които подобни твърдения липсват, за да се обсъжда значението им за начина на формиране на вътрешното убеждение на решаващите съдилища по фактите на обвинението.
Свидетелката Г. И. /Й./ е разпитана в съдебно заседание пред окръжния съд, като при разпита е заявила, че е неграмотна, поради което показанията й от досъдебното производство не са приобщавани към доказателствата по делото и не са ползвани за установяване на факти по обвинението. И. на доказателства са единствено депозираните пред съдебния състав на съда, което обезсмисля възражението срещу тяхната обективност, поради въздействие върху свидетелката от разследващ орган.
В показанията на следващия свидетел, Р. М., спрямо когото в касационните жалби на подсъдимите се навежда довод за свидетелстване в полза на обвинението, поради оказано въздействие от органи на наказателното производство, не се съдържат доказателства в подкрепа на обвинението, респективно депозираните от същия гласни доказателствени средства не представляват източник на доказателствени факти, на които се гради тезата на въззивния съд за доказаността на обвинението срещу двамата подсъдими. Показанията на свидетеля М. пред окръжния съд съдържат само отрицателни факти за виновността на дейците, поради което твърденията му, че е бил убеждаван да свидетелства по определен начин в замяна на по-леко наказание по друго дело са напълно ирелевантни към настоящото наказателно производство. Свидетелят участва в производството, поради обясненията на подсъдимия А., че е действал като съучастник при извършване на немалка част от деянията, но поради недоказаност на тези твърдения не е привлечен към наказателна отговорност, като показанията му не са свързани с процесните деяния, за извършването на които подсъдимите са признати за виновни.
В жалбата на подсъдимия А. се възразява и срещу оценката на показанията на свидетеля К. К., в частта, в която свидетелства за това, че подсъдимият А. е управлявал един от инкриминираните по делото автомобили, от една страна поради невъзможност К. да възприеме самоличността на водача, тъй като е бил със затъмнени стъкла и от друга – поради това, че подсъдимият не притежава свидетелство за правоуправление на автомобил. Прочитът на показанията на цитирания свидетел показва, че не става въпрос за негови лични възприятия, а същите представляват източник на производни доказателства, доколкото той възпроизвежда възприятия на свидетеля Т., които последният му е съобщил, в качеството на ръководител на операцията по задържането на двамата подсъдими /които функции К. е изпълнявал, поради отпуск на свидетелката С., титуляр на тази длъжност/.Независимо от това, касационната проверка не установи наличие на твърдяното нарушение и чрез анализа на показанията на свидетеля Т., които са ясни и недвусмислени по въпроса със самоличността на водача на автомобила, както и с оглед обясненията на самия подсъдим А., че независимо от липсата на свидетелство за правоуправление на МПС, той притежава фактически умения да управлява лек автомобил и периодично през процесния период е извършвал този вид дейност.
В обобщение, при разпитите на свидетелите, посочени в жалбите на двамата подсъдими като ненадежден доказателствен източник от една страна не са изведени релевантни за обвинението факти и от друга, в случаите, в които разпитите са относими към фактическите изводи на съда, показанията на свидетелите не са събрани по неправомерен начин чрез въздействие върху тях да свидетелстват в подкрепа на обвинението.
Доводите за недопустимост да се ползва като доказателствено средство проведената с подсъдимия А. оперативна беседа след привличането му като обвиняем по делото са правилни, но в мотивите към присъдата на първия съд е дадена аналогична оценка за тяхната негодност да се ползват като източник на доказателствени факти, поради което липсата на изрично преповтаряне на този извод във въззивното решение, без да е изразено несъгласие с тезата на първата инстанция не може да се оцени като съществен процесуален пропуск от страна апелативния съд.
В заключение, касационната проверка не установи вътрешното убеждение на контролираните съдилищата по фактите на обвинението да е формирано на базата на доказателства, събрани чрез използване на насилствени способи на разследване, което при всички случаи се явява несъвместимо с правото на справедлив съдебен процес по смисъла на чл.6 от ЕКЗПЧ. В принципен план, практиката на ЕСПЧ безпротиворечиво приема, че доказателства, приобщени чрез използване на принуда, в различните й форми не следва да имат съществено значение за решаването на делото, приключило с осъждане на дейците. От друга страна, актуалната практика на съда в Страсбург разширява това изискване и до доказателства, които могат да се оценят като допълнителни или несъществени, когато по делото се установи, че за събирането им е използвано насилие, тъй като това обстоятелство може да дискредитира справедливостта на производството като цяло и да доведе до нарушение на чл.6 от Конвенцията/ напр. L. v. Moldova/. Същественият въпрос, който следва да получи отговор при оценката на доказателствата не се ограничава до начинът им на събиране, а до процесуалните възможности на подсъдимите да се противопоставят на неправомерно събраните доказателства и това да доведе до изключването им от доказателствената съвкупност, на която се основава тяхното осъждане.
В конкретния случай от материалите по делото се установява, че подсъдимите и техните защитници са упражнили в пълнота правото да оспорват всички доказателства, в чиято обективност са се съмнявали и по този начин събраните по недопустим начин доказателствени средства са били изключени при постановяването на съдебните актове / напр. показния, депозирани от неграмотен свидетел не са били приобщени, поради съмнения в тяхната обективност./
ВКС не се съгласява единствено с оценката на показанията на свидетеля С. и тези на свидетеля с тайна самоличност 0034, която контролираната въззивна инстанция е възприела. Касае се до производни доказателства, събрани чрез показания на задържани свидетели, използвани като т.н. „информатори“ на разследващите органи за получаване на извънсъдебни признания, което е несъвместимо с правото на справедлив съдебен процес по смисъла на чл.6 от Конвенцията /A. v. UK/.
Независимо от изключването на показанията на цитираните свидетели от допустимите доказателствени средства, на които следва да се основава обвинението, не се установи съществен процесуален пропуск при формиране на фактическите изводи на съда, предвид наличието на достатъчен обем доказателства, от които по несъмнен начин се установява участието на двамата подсъдими в извършването на процесните деяния.
Доводите от касационните жалби за неправилно установени факти от контролираните съдилища представляват по естеството си оплакване за необоснованост на решението, което не е касационно основание и не е предмет на касационната проверка по чл.348, ал.1 от НПК, поради което не може да получи отговор от ВКС, който като съд по правото проверява само юридическата правилност на контролираните съдебни актове, а не контролира правилността на възприетата от тях фактология по същество.
Оплакването срещу използваните специални знания в областта на дактилоскопията също е неоснователно. Защитата възразява срещу правилността на изготвената експертиза, която е установила наличие на биологични следи с произход от подсъдимия А., чрез изследване по метода на ДНК профилиране на пластмасова чаша, иззета при оглед на мястото на едно от инкриминираните деяния, поради недоказаност на идентичността на иззетото веществено доказателство - пластмасова чаша и изследваното, което е изрязан ръб от пластмасова чаша.
Възражението е неоснователно. От прочита на съдържанието на изготвената по делото ДНК експертиза, Протокол № 18/ 16.08.2018 г. /т.5, л.48/ се установява, че обект на изследване е „изрезка от горна част на пластмасова чаша за кафе“, върху която е установен клетъчен материал, който произхожда от подсъдимия А..
Правилно решаващите съдилища са приели, че процесната изрезка е част от пластмасова чаша, иззета като веществено доказателство с протокол за оглед от 09.01.2018 г. / т.5, л.6 от сл. д. / и са я ползвали за формиране на изводите си по фактите на обвинението. Прочитът на материалите, събрани в хода на досъдебното производство по делото установява правилността на този извод, тъй като след изземването на процесната пластмасова чаша /ПВЦ чаша за кафе/, с постановление от 10.01.2018 г. на водещия разследването е назначена дактилоскопна експертиза със задача да се изследва същата чаша /както и други иззети веществени доказателства/ за наличие на дактилоскопни следи. От съдържанието на изготвената експертна справка № 57/12.01.2018 г. е видно, че след изследването на пластмасовата чаша / визуализирана като фиг.1 в справката/ е изрязан и опакован горния ръб на чашата, „отделно в хартиен плик с цел запазване на евентуални останали клетки, годни за изследване по метода на ДНК- профилирането, по горната част на чашата, на местата където е отпивано кафе от нея.“ С писмо на водещия разследването, ст. разследващ полицай И. И. тази експертна справка, ведно с „изрязания ръб на пластмасова чаша за еднократна употреба от кафе“ и др. са предоставени за изследване на експерта Ч., изготвил експертизата по метода на ДНК- профилиране, Протокол № 18/16.08.2018 г., в резултат на което по този ръб са установени следите, произхождащи от подсъдимия А.. Предвид изложеното, доводите за изключване на ДНК експертизата при установяване на фактите по делото, поради неустановен произход на изследваното веществено доказателство не почиват на обективен прочит на доказателствената съвкупност и са неоснователни.
В жалбите на зашитата се възразява и срещу отказа на контролираните съдилища да назначат техническа експертиза с предмет на изследване – мобилен телефон, иззет от подсъдимия А., с цел проверка на обясненията му, че не е участвал в извършването на част от процесните деяния. Съдилищата по фактите са положили всички усилия да удовлетворят искането на защитата за назначаване на експертиза, но поради липса на вещественото доказателство, мобилен телефон, не са могли да допуснат експертното изследване. Причините за загубването на иззетия телефон са ирелевантни спрямо доказателствената дейност на въззивния съд, /телефонът е изгубен от органите на досъдебното производство/ която е предмет на настоящата касационна проверка, поради което отказът за допускане на техническа експертиза не може да бъде оценен като съществен процесуален пропуск. Съдебната практика е категорична, че не всеки отказ за назначаване на експертиза може да се приеме за процесуално нарушение със съществен характер, като преценката се основава на относимостта на изследването спрямо главния факт на доказване, за който в настоящият случай по делото са събрани достатъчен обем доказателства и отказаното изследване не се явява определящо.
На последно място доводите за опит за нерегламентирано поставяне на техническо устройство за проследяване върху автомобил на подсъдимия А. не са относими към оплакването по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК, предвид липсата на доказателства по делото, които да са събрани чрез използването на такъв вид устройство, за да се обсъжда тяхната годност. В принципен план съобразно вида на инкриминираните престъпления използването на специални разузнавателни средства, в това число и под формата на проследяване са допустими за събиране на доказателства, поради което възражението е неоснователно.
По отношение на доводите от жалбата на защитата на подсъдимия А. за допуснато нарушение на разпоредбата на чл.116, ал.1 от НПК, основано на тезата за осъждане на подсъдимия на базата на неподкрепени от други доказателства самопризнания, неговата основателност не се намери за установена от материалите по делото. Същите се намират в пълна кореспонденцията с доказателствата от протоколите за оглед на мястото на извършване на отделните деяния, техния механизъм, включително и за начина на проникване в сградите, в които са осъществени посегателствата, вида на отнетите вещи, с протокола за претърсване и изземване на вещи от жилището на подсъдимия, показания на свидетели и др. доказателства, които решаващите съдилища са отчели при кредитирането на обясненията на дееца. С оглед изложеното, фактическите изводи на въззивния съд по цитираните в жалбата деяния, елемент от продължаваната престъпна дейност на дееца са формирани чрез комплексна доказателствена оценка на относимите доказателства, които са допустими и годни да послужат за източник на доказателствени факти, като нарушение на процесуални норми не е допуснато.
В заключение, проверката на контролираното въззивно решение показва, че съдът е изградил вътрешното си убеждение по фактите в съответствие с изискванията на чл.14 от НПК, поради което не се установи процесуален порок при формирането му.
С оглед изложеното, искането на подсъдимите за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане не може да бъде удовлетворено.
Оплакването за допуснато нарушение на материалния закон също се намери за неоснователно спрямо осъждането и на двамата подсъдими. В рамките на правилно установените по делото факти приложението на закона по отношение на квалификацията на деянието, включително и като „особено тежък случай“ за двамата подсъдими, е правилно.
За да обоснове приложението на разпоредбата на чл.196а от НК при квалификацията на деянията за двамата подсъдими окръжният съд се е позовал на стойността на предмета на престъплението, която покрива изискването да е в размер над 140 минимални работни заплати към датата на деянието /ТР 1/98 г. на ОСНК на ВКС/ и на изключително високата обществена опасност на деянията и дейците, изведена от настъпилите несъставомерни допълнителни вредни последици от разрушаването и повреждането на процесните имоти на пострадалите, от които са извършени кражбите, както и от обремененото съдебно минало на подсъдимите.
Въззивният съд е приел за правилни правните изводи на първата инстанция, независимо, че е коментирал изрично само наличието на признака „особено големи размери“ на предмета на престъплението, като не е изложил собствени изводи относно кумулативната даденост на този квалифициращ признак с признака деянието да представлява „особено тежък случай“ за всеки един от дейците.
Независимо от този пропуск ВКС намира правната оценка на контролираните съдилища по квалификацията на деянията по чл.196а от НК за правилна, поради наличието на кумулативната даденост на двете предпоставки за приложението на този законов текст – предмета на престъплението да е в „особено големи размери“ и деянието да представлява „особено тежък случай“.
Възражението на защитата относно наличието на първия признак се мотивира с неправилна квалификация на деянието, извършено от подсъдимия А., което е останало в стадия на опита и е пряко свързано с оплакването по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, което се намери за неоснователно, респективно това води и до неоснователност на обсъжданото оплакване по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК, тъй като стойността на предмета на кражбите е в особено големи размери и за двамата подсъдими. Същото не е съобразено и със задължителната съдебна практика относно квалификацията на недовършения опит, ППВС 6/71 г. и ТР 36/71 г. на ОСНК на ВС.
В касационните жалби на защитата се възразява и срещу определянето на деянията на подсъдимите като „особено тежък случай“ по смисъла на чл.93, т.8 от НК, поради липса на предпоставки за прилагане на тази квалификация спрямо установените по делото факти. Възражението е неоснователно и не почива на верен прочит на текста на закона и на задължителната съдебна практика по приложението му. Съгласно легалното определение на понятието, за да се приложи тази квалификация се изисква наличието едновременно на изключително висока степен на обществена опасност на деянието, която да е обусловена от настъпилите вредни последици от извършването му и наличието на други отегчаващи обстоятелства, и изключително високата степен на обществена опасност на дееца. Задължително тълкуване по приложението на този законов текст се съдържа в ППВС №7/76 г. и в ППВС №3/70 г./актуални съгласно ТР №1/22 г. по н.д. №1/2018 г. на ОСНК на ВКС/. Като обединяващ критерий за приложението на чл.93, т.8 от НК при квалификацията на дадено деяние в същите се явява наличието на извън съставомерни вредни последици от деянието и цялостна оценка за прекомерна тежест на престъпната дейност, изведена от начина, средствата и подбудите за престъплението от една страна и от друга - оценката за личността на дееца да налага самостоятелен извод за прекомерно завишена лична обществена опасност.
С оглед изложеното, възприетите от решаващите съдилища факти правилно са оценени в подкрепа наличието на квалифициращия признак и за двете подсъдими лица. Наличието на първия критерий, който касае оценката на престъпната дейност / приложим и за двамата подсъдими, които са действали съвместно/ правилно е изведено на база цялостната оценка за прекомерната й тежест, в сравнение с обичайните случаи на престъпления от същия вид. Касае се за продължавана престъпна дейност, която се отличава с изключителна интензивност на посегателствата във времето / за период от малко над 5 месеца са извършени 8 отделни посегателства срещу собствеността на различни дружества, всяко от които на немалка стойност/ извършвана в съучастие от три лица, при наличието на четири броя квалифициращи обстоятелства по чл.195 от НК. В това число обект на посегателство са били болнично заведение и детска градина, като механизмът, по който са извършени кражбите и трайните последици от разрушаването на обектите, за да се осигури достъпът до отнетите вещи са затруднили в цялост дейността на засегнатите обекти, извън съставомерните вреди от липсата на отнетото имущество, както правилно е посочил първият съд в мотивите към постановената присъда.
Правилна е и оценката на личността на дейците като изключително обществено опасни, като изводите са изцяло съответни на данните за тяхната съдимост – подсъдимият А., въпреки сравнително младата си възраст е осъждан многократно, 15 пъти, за него деянието е извършено при условията на опасен рецидив; подсъдимият А. също е осъждан многократно, преимуществено за квалифицирани кражби и грабежи, включително и по две от осъжданията за деяния, извършени при условията на опасен рецидив.
При тези данни за кумулативна даденост на причинени с деянията на подсъдимите несъставомерни вредни последици с немалка тежест и при наличието на множество отегчаващи обстоятелства, оценката на решаващите съдилища за особена тежест на случая е правилна и съответна на релевантните за обвиненията факти, поради което искането на защитата за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление е неоснователно и не може да бъде уважено.
Оплакването по чл.348, ал.1, т. 3 от НПК е основателно и за двамата подсъдими. Наказателната отговорност на дейците е реализирана при условията на чл.54 от НК, в рамките на специалния санкционен минимум от разпоредбата на чл.196а от НК, като наказанията са определени в размер на по десет години лишаване от свобода за всеки един от тях.
ВКС намира, че наложените наказания са несъответни на тежестта на извършените деяния и следва да бъдат редуцирани по размер, като наказателната отговорност на подсъдимите се осъществи при условията на привилегированата разпоредба на чл.55 от НК, предпоставки, за която по делото са налични и за двамата подсъдими.
На първо място налице са множество смекчаващи обстоятелства, които съдилищата не са отчели. По отношение на подсъдимия А. това са младата му възраст към периода на извършване на деянията, 28 години, направените самопризнания по част от деянията, чрез които е оказано съществено съдействие на разследващите органи в хода на досъдебното производство, водещата роля на подсъдимия А., който във всички инкриминирани случаи е бил инициатор на престъпната дейност, семейното му положение, баща на три малолетни деца, както и продължителността на наказателното производство, в рамките на 5 години, не по вина на самия подсъдим. Отделно, минимално предвиденото наказание от десет години лишаване от свобода се оцени като прекомерно тежко спрямо извършеното от подсъдимия деяние, което обуславя приложението на чл.55, ал.1, т.1 от НК спрямо него. С оглед изложеното, за съответно на тежестта на извършеното от подсъдимия А. деяние се прецени наказание от осем години лишаване от свобода, с две години под специалния законов минимум, което в пълнота ще способства за постигане на целите на наказанието спрямо него, в какъвто смисъл следва да се измени решението на въззивния съд.
За подсъдимия А. също се отчете наличието на предпоставки за прилагане на разпоредбата на чл.55, ал.1, т.1 от НК – многобройни обстоятелства в негова полза и прекомерно тежко минимално наказание, несъответно на тежестта на деянието. Като обстоятелства в полза на този подсъдим следва да се отчетат влошеното му здравословно състояние /физически и психически здравословни проблеми, които са актуални видно от назначените по делото медицински експертизи/, семейното му положение, /полага грижи за своите внуци/, трудова заетост /работи като строителен работник, без постоянен трудов договор/, както и продължителността на наказателното производство, за което той няма принос. За съответно на тежестта на извършеното деяние за този подсъдим се прецени наказание от осем години лишаване от свобода, до който размер / с две години под минималния размер от десет години/ следва да се редуцира наказанието, наложено от въззивния съд, като се измени постановеното решение в санкционната му част в този смисъл. По този начин целите на наказанието спрямо подсъдимия А. могат да бъдат успешно реализирани, като се отдаде необходимата тежест на специалната превенция и едновременно с това се способства и за постигането на генералната превенция, което може да се осъществи и чрез реализираната намалена наказателна отговорност.
По изложените съображения и на осн. чл.354, ал.2, т.1 от НПК. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ въззивно решение № 54/31.03.2022 г. на Апелативен съд – гр. Пловдив, 1-ви Наказателен състав, постановено по в.н.о.х.д. № 63/2022 г., като на осн. чл.55, ал.1, т.1 от НК НАМАЛЯВА наказанията лишаване от свобода, наложени на подсъдимите Б. М. А. и Г. Д. А. за извършено от тях престъпление по чл. 196а от НК от десет на ОСЕМ ГОДИНИ лишаване от свобода за всеки един от тях.
ОСТАВЯ в сила решението в останалата част.
Решението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |