13 Р Е Ш Е Н И Е № 367 София 21 октомври 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на четиринадесети септември две хиляди и единадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН ПЕТКОВ КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при секретар: Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Руско Карагогов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 1913/2011 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по протест на Апелативна прокуратура – Пловдив и жалба на подсъдимия Й. Т. А. против въззивно решение № 48/31.03.2011 г., постановено по ВНОХД № 354/2010 г. от Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдена осъдителната присъда на Окръжен съд – Пловдив. В протеста се излагат доводи, относими към всичките касационни основания, като се прави искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Жалбата на подсъдимия Й. Т. А. се позовава на касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. Правят се алтернативни искания – за отмяна на въззивния съдебен акт и ново разглеждане на делото или алтернативно преквалифициране на деянието по чл. 124 от НК. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по съображенията, изложени в него. Счита, че с отговора на въпросите, поставени в протеста, отговор ще получат и възраженията в жалбата. Подсъдимият Й. Т. А. и неговата защита поддържат жалбата и отправените с нея искания. Подсъдимите И. И. С., П. А. М. и Господин А. М. и защитата им поддържат становище за неоснователност на протеста и законосъобразност на постановения въззивен съдебен акт. Гражданския ищец Д. А. К. не се явява, редовно призован. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С първоинстанционната присъда № 53/13.05.2010 г., постановена по НОХД № 1731/2009 г. подсъдимият Й. Т. А. е признат за виновен в това, че на 16/17.11.2008 г. умишлено е умъртвил С. А. К., като деянието е извършено по особено мъчителен начин за пострадалия и с особена жестокост в условията на опасен рецидив – престъпление по чл. 116, ал.1, т. 6 и т. 12 във вр. с чл. 115 във вр. с чл. 29, ал.1, б. “а” от НК. Наложеното наказание е петнадесет години и шест месеца лишаване от свобода. Оправдан е да е извършил престъплението в съучастие с подсъдимите И. И. С., П. А. М. и Господин А. М.. Ангажирана е и гражданската отговорност на подсъдимия А., като същият е осъден да заплати на гражданския ищец Д. К. сумата от 1 000 лева, представляваща обезщетение за причинените му имуществени вреди. Подсъдимите И. И. С., П. А. М. и Господин А. М. са признати за невинни и оправдани по повдигнатото им обвинение по чл. 116, ал.1, т. 6 във вр. с чл. 115 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК. Въззивното решение, предмет на касационен контрол, е постановено по протест на прокурора и жалба на подсъдимия А. и с него присъдата е потвърдена. ІІ. По доводите, изложени в протеста. Атакува се потвърденото от въззивния съд оправдаване на подсъдимите И. С., П. М. и Господин М., при съображения за допуснати съществени процесуални нарушения, първо насочени към качеството на първоинстанционния съдебен акт . Твърди се, че мотивите към присъдата не отговарят на разпоредбата на чл. 305, ал.3 от НПК, тъй като съдът не е разгледал цялостното поведение на подсъдимите, а само отделни етапи от него, като е обсъждал преимуществено посегателството върху свидетеля В. М., застъпен е и довод за непълнота при анализа на доказателствените източници . Отправен е упрек към втората инстанция, която според протеста не е могла да отстрани процесуалния порок, допуснат от окръжния съд. Отделно от това, оспорена е доказателствената и оценъчна дейност на предходните инстанции. В тази връзка се твърди : игнориране на показанията на свидетелите полицейски служители – Т. и Л. и съставената от първия докладна записка, като по този начин обвинението било лишено от възможността да докаже съпричасността на тримата подсъдими, позовавайки се не само на преките, но и на косвените доказателства; липса на надлежен анализ на противоречията и непоследователността на показанията на свидетелите М., А. и Л.; необсъждане на данните, изводими от протоколите за разпознаване на лица; игнориране на косвените доказателства. Нарушението на материалния закон се подкрепя с доводи за пренебрегване на цялостното поведение на оправданите подсъдими и пропускът на предходните инстанции да обсъдят дали то (поведението) не се обхваща от престъпните състави на чл. 139 – злепоставяне, чл. 142 от НК. Оспорена е и справедливостта на наказанието, наложено на подсъдимия А.. На първо посоченото възражение от процесуален характер е даден отговор с въззивното решение. В мотивите на присъдата са посочени установените обстоятелства, въз основа на кои доказателствени материали те са изведени и правните съображения за взетото решение. В хода на съдебното следствие в първата инстанция са проведени редица очни ставки между свидетелите, насочени към изясняване на съществуващите противоречия, приобщени са по съответния ред и показанията на някои от тях, депозирани в хода на досъдебното производство. Както в мотивите на присъдата, така и на решението, ясно са подчертани наличните противоречия в доказателствените източници, като са изложени и подробни съображения защо едни от тях се приемат, а други не. Втората инстанция, именно по повод идентични възражения, застъпени във въззивния протест, е провела допълнително съдебно следствие. Допуснат е повторен разпит на някои свидетели, както и на вещите лица, дали заключение по СМЕ. Извършен е разпит на нов свидетел, поискан от защитата на подсъдимия А., и е изслушана комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза относно състоянието на последния. Извършен е самостоятелен анализ на цялата доказателствена съвкупност и са посочени основанията, поради което не са приети за основателни доводите, изложени в подкрепа на протеста. Твърденията, че показанията на свидетелите полицейски служители Т. и Л. са игнорирани не се оправдава от данните по делото. Напротив, още първоинстанционният съд е обсъдил депозираните от тях показания, пресъздаващи не лично възприетото от тях, а възпроизвеждащи съобщени от пострадалия факти относно авторството на деянието. Изводимите данни от тези показания имат характер на производни доказателства (с протеста те са определени като косвени), и няма пречка да заменят първични доказателства, ако последните се окажат недостъпни. Независимо от характера на доказателствата, които възпроизвеждат, и тези свидетелски показания също следва да бъдат оценени от гледна точка на тяхната достоверност. В тази връзка, съдът е обсъдил информацията, съдържаща се в показанията на Т. и Л. не изолирано, а в контекста на целия доказателствен материал (виж, заявеното от свидетелката Х. относно съобщеното от пострадалия на полицейските служители), установил е непоследователност на същите по отношение на конкретни факти, поради което и не им се е доверил изцяло. Що се отнася до твърденията за игнориране на докладната записка, изготвена от Т., то не е нужно да се припомня за характера на същата, която не е доказателствено средство, предвидено в НПК. Отделно от това, изложеното в този документ с нищо не допринася за обвинителната теза, тъй като не съдържа каквито и да е данни за възприети от Т. изявления, направени от пострадалия К.. Предходните инстанции не са пренебрегнали задължението си да изследват възникналите противоречия в доказателствената съвкупност, както и да обсъдят известната промяна в показанията на някои свидетели в двете фази на процеса. Така, проследявайки показанията на свидетеля В. М., депозирани в хода на съдебното следствие, съдът е констатирал последователност в неговия разказ за правно значимите факти относно събитията, развили се отстрани на пътя при групата борове, за които били вързани той и пострадалият К.. Всъщност, в обстоятелствената част на обвинителният акт е възприета идентична фактология, като изрично е посочено “..пострадалия К. бил завързан от обв. Й. А. с тел по същия начин, както св. М....първоначално обв. А. започнал да нанася удари по тялото, главата и крайниците на пострадалия..нанасяйки побой с дървения кол над пострадалия К. и задавайки въпроса къде е резачката..” (виж, обвинителен акт, л. 4 от първоинстаннционното дело). Вярно е, че в протокола за разпознаване на лица (л. 39, т. 1 от досието на досъдебното производство), свидетелят М. е посочил подсъдимия Г. М. и са вписани неговите изявления, така както са цитирани в протеста. Няма съмнение също, че достоверността на свидетелските показания, депозирани в хода на досъдебното производство и приобщени по съответния ред към подлежащите на обсъждане материали, не може да бъде отхвърлена само поради това, че в следващата фаза на процеса свидетелят е депозирал други, несъответни на заявеното преди това. Оспорването, направено в тази връзка, подкрепено и с цитат от конкретно решение на ВКС, би имало своето място, ако въззивният съд не беше обсъдил факторите, които имат значение при преценката на достоверността на всички гласни доказателствени източници - вече казаното за очертаната фактология от обвинителния акт за този етап от развитието на събитието, заявената категоричност на М. пред съда, че автор на посегателствата върху него и пострадалия К. е именно подсъдимият А., въпреки проявената неприязън от свидетеля към всички подсъдими. Отказът на съда да кредитира частично показанията на свидетеля Л. е резултат от надлежен анализ на същите. Установената от съда заинтересованост на свидетеля е не само поради отчитане на факта за предходното му процесуално качество (привлечен като обвиняем по същото обвинение), но е ясно подчертана от опитите на свидетеля да омаловажи участието на подсъдимия А., продиктувани от близките им взаимоотношения. С основание съдът е акцентирал и върху съществените противоречия между данните, изнесени от свидетеля Л., с тези, изводими от другите доказателствени средства, в това число и с обясненията на самия подсъдим А. – за липсата на причасност на подсъдимите П. М. и Г. М. към побоя, нанесен върху пострадалия (виж обясненията на подсъдимия А., депозирани в хода на съдебното следствие). На следващо място, заявено е игнориране на косвените доказателства, възпроизведени от необсъдени, според протеста, доказателствени средства : протокол за оглед (без да е посочен за кой от трите става дума), показания на свидетеля А. и съдебно - медицинските експертизи. Не е нужен коментар на дадената характеристика на експертизата, като доказателствено средство, по - важното е друго. Показанията на свидетеля А. са обсъдени с оглед действителното им съдържание, включително възпроизведените негови слухови и визуални възприятия за последващите етапи от развитието на инцидента – на мястото, определено като “малинака” и в дома на жертвата. Данните, изводими от протоколите за оглед, особено тези, констатирани в дома на пострадалия – ясно очертаващи извършвани действия по претърсване, разхвърляне, разбиване и прочие, съвпадат и с заявеното от А. – “чувахме отваряне на врати. Чуваше се луш-луш.Сякаш с взлом влизат... Ако го бият вътре (в къщата, бел. ВКС) щеше да се чуе..” (виж, протокол от с.з. на 18.01.2010 г.). Заключенията на съдебно – медицинските експертизи са вярно интерпретирани. Последните съдържат, експертно мнение за причината за смъртта на пострадалия К., за механизма на причиняване на увредите, интензитета на ударите, краткият времеви отрязък, в който са нанесени, в един и същи период и почти едновременно, средството – такова с цилиндрична форма, напълно съвпадащо с употребения при боровете от А. кол, както и за липсата на принос към смъртта на пострадалия, на ударите, нанесени му по “табаните” на краката му. Посоченото е достатъчно, за да се определи като неоснователен доводът, застъпен в протеста, че съдът е оправдал тримата подсъдими поради липса на преки доказателства, без да обсъди косвените такива. По нататък, известно е, че при боравенето с косвени доказателства, значението на които изисква винаги да са в система, съвкупност с други доказателства, е необходимо и още да водят до единствено възможния извод за съответното обстоятелство. Подобна категоричност, достатъчност и еднопосочност на косвените данни за съпричасността на подсъдимите С., П. М. и Г. М. съдът не е открил. Тук е мястото да се посочи, че обсъждайки цялата доказателствена наличност, предходните инстанции са установили, че подсъдимият С. е напуснал групата още преди отправянето на пострадалия, свидетеля Л. и останалите трима подсъдими към “малинака”. Негово присъствие не е установено и в дома на пострадалия К. (виж, показания на А. и Л.). Подробно са обсъдени и обясненията на подсъдимите, като съдът, отчитайки и съдържащите се в тях защитни тези, все пак е извел доказателствена информация – напр., вече посочените обяснения на А.. Основният момент в доводите, отнесени към касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК се свеждат до това, че в нарушение на чл. 304 от НПК, въззивният съд не е обсъдил поведението на подсъдимите С., Г. М. и П. М., доколко не съставлява престъпления по чл. по чл. 139 от НК – злепоставяне; отвличане и противозаконно лишаване от свобода, при установените данни за нанесени и от тях удари върху пострадалия и принудителното му отвеждане от едно място на друго. Произнасянето на въззивната инстанция може да доведе до ангажиране на различна в сравнение с приетата в първата инстанция отговорност на обвиненото лице, стига да не е налице “съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението”, включително и когато става дума за прилагане на закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление. Ако приложението на такъв закон е свързано със съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, без инициатива на прокурора в първата инстанция по реда на чл. 287 от НПК, с присъдата не могат да се вменяват нови фактически положения за деянието, поддържано с обвинителния акт, защото обвиненото лице не се е защитавало срещу тях. Това важи още повече за въззивната инстанция, в производството пред която е недопустимо прокурорът да измени обвинението, поради наличие на съществена промяна в обстоятелствената част на същото или поради необходимост от приложение на закон за по-тежко наказуемо престъпление. Вярно е, че въззивният съд, съобразно нормата на чл. 336, ал.1, т. 2 от НПК, би могъл да постанови осъдителна присъда срещу оправдан подсъдим, но само ако е имало “съответно” обвинение в първата инстанция, като при това “съответността” не се отнася само за правната квалификация на престъпната дейност – юридическото й оформяне, а и за фактическото. Очертаната фактология в обвинителния акт, която е меродавна за преценка на формулираното обвинение, не е давала възможност поведението на тримата подсъдими да получи правната квалификация по посочените от прокурора престъпни състави. Първо, в обстоятелствената част на обвинителния акт е отразено, че “..обв. С. довел при групата мъже пострадалия.. който се съгласил без принуда да отиде, тъй като С. му казал, че искат само да поговорят..” – тоест, отсъстват факти за принудителна промяна на местопребиваването на пострадалия. Второ, приетите от прокурора факти за отвеждането на пострадалия до нивата на покойния М. и впоследствие до къщата на първия е крайно недостатъчно, за да очертае съставомерност по чл. 142 от НК. В редакцията, действаща към момента на деянието, това престъпление е съставомерно, ако целта на отвличането е противозаконното лишаване от свобода на отвлечения, каквато цел очевидно прокурорът нито е разкрил, нито е посочвал, а всъщност се е и отказал от такова обвинение по отношение на А. (виж, постановление за частично прекратяване на наказателното производство от 29.04.2009 г.). Тези факти са недостатъчни да обосноват и извод за престъпна проява, представляваща противозаконно лишаване или ограничаване на пострадалото лице от възможността за свободно придвижване. Поддържаната друга правна квалификация, тази по чл. 139 от НК, не държи сметка за елементите на престъпните посегателства, определени от закона като злепоставяне, и въпросът за отношението на последните към убийството, респективно телесните увреди. Обобщено казано, не се касае до нарушение на материалния закон, а поддържаната теза в протеста за приложимост към поведението на оправданите подсъдими на други правни квалификации, остава незащитима и процесуално недопустима при посоченото по-горе. Наличието на третото от касационните основания за явната несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия А. се поддържа с доводи за неправилна оценка на обстоятелствата, значими за определяне степента на отговорността, като се акцентира върху обремененото съдебно минало на подсъдимия. Без да се оспорва вида на наложеното наказание по първата алтернатива на чл. 116, ал.1 от НПК, се счита, че справедливото наказание “лишаване от свобода” ще бъде това, определено при условията на балансиращи отговорността обстоятелства. Наказанието, наложено на подсъдимия А., е в размер на петнадесет години и шест месеца лишаване от свобода. При неговата индивидуализация съдът е обсъдил посоченото отегчаващо отговорността обстоятелство в контекста на установените смекчаващи такива. Превесът на смекчаващите отговорността обстоятелства над отегчаващото – предходните осъждания на подсъдимия, е получил адекватна оценка, намерила израз в определяне на наказанието малко над минималния размер, при съобразяване на разпоредбата на чл. 54, ал.2 от НК. Срокът на наложената санкция е съответен на целите, визирани в чл. 36 от НК. ІІ. По доводите, изложени в жалбата на подсъдимия А.. В първо подадената жалба от защитата се изразява недоволство от доказателствената дейност на съда, като се поддържа, че съдът неоснователно е игнорирал показанията на свидетеля М. и обясненията на подсъдимия А., както и на противоречията в показанията на свидетелите очевидци. Поддържа се още, че не е посочено въз основа на кои точно доказателства съдът е заключил, че А. е нанасял силни удари върху тялото на пострадалия К.. В обобщение се твърди, че съдебният акт е постановен в нарушение на чл. 13, чл. 14, чл. 302, чл. 305, ал.3 от НПК, което налага и преквалификация на извършеното в по-леко наказуемо деяние по чл. 124 от НК. В последваща жалба, подадена от други защитници на подсъдимия А., също се навежда касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, но без особена конкретика, като основния момент е поставен върху неправилност на “юридическата квалификация на деянието”, а по същество се иска преквалификация на същото по чл. 124 от НК. За голямата част от възраженията, насочени към доказателствената дейност на съда, се взе отношение в предходния пункт. Пред въззивната инстанция е изслушан поисканият от защитата на А. свидетел, който е депозирал показания, обслужващи тезата на подсъдимия. Тези показания са обсъдени надлежно, но са се оказали не само изолирани от останалия доказателствен материал, но и опровергани от други гласни доказателствени източници (виж, показанията на свидетелката К.). В мотивите на първоинстанционната присъда, препотвърдени в резюме и с въззивното решение, присъстват ясни и убедителни съображения, поради какви причини и в кои части, както и за какви точно обстоятелства са кредитирани обясненията на подсъдимия и защо в останалите са отхвърлени, като защитна теза. Несъгласието на подсъдимия с изводите на съда в тази насока, не сочи на процесуално нарушение, изразило се в игнориране на оправдателни обстоятелства, защото след обсъждане на заявени такива (от посочения свидетел и от подсъдимия) те са били отхвърлени, като оборени от достатъчно по обем и сигурност други обвинителни такива. Почерпената доказателствена информация от показанията на свидетеля М., относно причинителската дейност на подсъдимия А. при “боровете”, е анализирана в контекста на другите гласни доказателствени източници и на констатациите от приетите съдебно-медицински заключения. Подновеното и пред тази инстанция искане за преквалификация на извършеното по чл. 124 от НК е неоснователно. Двете предходни инстанции, по повод идентичен довод, са изложили пространна аргументация за отхвърлянето му. Втората инстанция е споделила заключението на първостепенния съд, че деянието е извършено при евентуален умисъл – подсъдимият не е целял да умъртви пострадалия, а да му причини страдания чрез различни телесни повреди, но е допускал, че те могат да доведат до смъртта му. Интензивността на упражненото насилие, използваните средства – дървени колове, колан, многобройността на ударите, тяхната насоченост и наслагване върху уязвими части на тялото, правилно са обсъждани като значими за формата на вината и изключват поддържаната теза, че подсъдимият А. е действал непредпазливо по отношение на смъртта на жертвата. Възражението за явна несправедливост на наказанието е поставено в зависимост от уважаване претенцията за преквалифициране на деянието в по-леко наказуемо престъпление и поради посоченото по-горе е неоснователно. Други доводи, относими към това касационно основание, не са поддържани, а и ВКС не намери основания за промяна в наказателната санкция, наложена на подсъдимия А.. Предвид отсъствието на касационните основания, релевирани с протеста и жалбата на подсъдимия А., въззивното решение следва да бъде оставено в сила. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 48/31.03.2011 г., постановено по ВНОХД № 354/2010 г. от Апелативен съд – Пловдив. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.