Ключови фрази


Определение на ВКС – ГК, III г.о. 6


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 316
гр. София, 20.04. 2021 година


Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 3764/2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са касационна жалба с вх. № 8688 от 19.06.2020 г. от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор при Апелативна прокуратура София и касационна жалба с вх. № 71082/17.07.2020 г. от Р. А. В. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Д. М. от АК-София, против въззивно решение № 1157 от 09.06.2020 г., постановено по в.гр.д. № 3427/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 2 с-в, с което като е потвърдено решение № 114 от 15.04.2019 г., постановено по гр.д. № 704/2018 г. по описа на Врачанския окръжен съд, е уважен предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Р. А. В. сумата от 8 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заради повдигането и поддържането от Прокуратурата на РБ на обвинение, производството за което е било прекратено, ведно със законната лихва върху присъденото обезщетение, считано от 05.07.2017 г. до окончателното му изплащане, като в останалата му част до пълния предявен размер от 100 000 лева, искът за обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконни обвинения, е отхвърлен като неоснователен. Релевират се касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Прокуратурата на Република България, поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, в частта, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 8 000 лв., съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведените основания, се позовава на противоречие със задължителната и установена практика на ВКС, както следва: ППВС № 4 от 23.12.1968 г. т. II, ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК т. 3 и т. 11, ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, а именно: решение № 172 от 12.07.2017 г. по гр.д. № 4357/2016 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 236 от 19.10.2016 г. на ВКС по гр.д. № 1543/2016 г., IV г.о.; решение № 210/30.10.2013 г. по гр.д. № 70/2013 г., IІІ г.о.; решение № 202 от 18.09.2019 г. по гр.д. № 1304/2013 г., на IІІ г.о. Поставени са следните правни въпроси, с твърдението, че са от значение за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд и свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, вр. с чл. 4 ЗОДОВ, а именно: 1/ относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД; 2/ как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице.
Ответницата по жалбата Р. А. В. от [населено място], не е изразила становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката Р. А. В., чрез пълномощника си адв. Д. М., поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведеното основание, се позовава на противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 г., т. 11. Поставен е следния правен въпрос, с твърдението, че е от значение за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, вр. с чл. 4 и чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, а именно: относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото релевантни, обективно съществуващи обстоятелства, както и тяхното конкретно значение, като критерий за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение. Релевира и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – правен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, изразяващ се в това, следва ли повдигането на най-тежкото обвинение в НК, както и вземането в последователност на мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“ в съвкупност, да са самостоятелни основания за по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди в резултат от незаконно обвинение за престъпление по чл. 116 НК. Позовава се и на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, която обосновава с изключително ниския размер на присъденото обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди и нарушения принцип в чл. 52 ЗЗД за справедливо обезщетяване.
Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България не е изразила становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационните жалби са допустими и редовни като подадени в срок срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България, за присъждане на обезщетение за репариране на причинените на ищцата неимуществени вреди, настъпили в пряка причинна връзка от воденото против нея наказателно производство – по повдигнатото срещу нея обвинение, за което е внесен в съда обвинителен акт за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 3, пр. 1, т. 6, пр. 3, т. 7, вр. с чл. 115, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК. Приел е, че след обжалване на постановена осъдителна присъда, с която ищцата е призната за виновна и осъдена на 17 години лишаване от свобода, с решение № 347/03.11.2015 г. по ВНОХД № 304/2015 г. по описа на САС, същата е била отменена, а делото върнато на Прокуратурата за доразследване като с постановление от 04.12.2015 г. на прокурор от ОП-В. производството по гореописаното тежко престъпление е било прекратено. Цялото наказателно производство за това тежко престъпление е приключило в рамките на две години и седем месеца, като през периода от 01.05.2013 г. до 12.02.2014 г., спрямо ищцата е била взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“, заменена от „домашен арест“, търпян до постановяване на прекратителното постановление. От фактическа страна съдът е приел, че с постановление от 27.11.2015 г. на прокурор при Врачанската окръжна прокуратура спрямо ищцата е било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 138 НК, като с решение № 16/05.07.2017 г. по ВНОХД № 504/2017 г. по описа на САС, поради изтичане на абсолютната давност за престъплението по чл. 138 НК, на основание чл. 81, ал. 3, вр. с чл. 80, ал. 1, т. 5 НК, производството по второто повдигнато обвинение е било прекратено. Въззивният съд е приел, че за обвинението, основано на чл. 138 НК, на ищцата не се дължи обезвреда по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, с оглед на приетото разрешение в т. 8 от ТР № 3/2005 г., постановено по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, тъй като причина за прекратяване на наказателното производство е изтичане на давностния срок за това престъпление, а извършените преди това процесуални действия са били законосъобразни.
За да определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД съдът е приел, че в случая срещу ищцата е повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление по чл. 116 НК, като съставът на вмененото убийство е квалифициран, а квалифициращото обстоятелство е убийство на родител, приложена й е най-тежката мярка за неотклонение - "задържане под стража", а след това и следващата по тежест - "домашен арест", като наказателното преследване по това обвинение е продължило от 18.12.2012г. до 04.12.2015г., когато е прекратено с постановление на прокурор на ОП-В., поради липса на достатъчно доказателства за извършителството от ищцата. Съдът е приел, че това производство, продължило около три години, е приключило в разумен срок. Отчел е, че към момента на повдигане на обвинението ищцата е била 57 годишна, с чисто съдебно минало, кредитирал е показанията на свидетелите, установяващи състоянието й на стрес, срам, страх и ужас, както и че спрямо нея за сравнително продължителен период от време са наложени най-тежките мерки за процесуална принуда – „задържане под стража“ и „домашен арест“, е приел, че даденото от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 8 000 лева, е адекватно на претърпените от ищцата морални вреди и справедливо ще я обезщетят за причиняването им в резултат на незаконното обвинение за тежко умишлено престъпление.
Настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че е налице соченото от касаторите основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по поставения правен въпрос за критериите за определяне на справедлив размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителната съдебна практика, установена в ППВС № 4/23.12.1968г., т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, вр. с чл. 4 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, вкл. посочената от касаторите в касационните им жалби, както и решение № 376/21.10.2015г. по гр.д. № 514/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 449/16.05.2013г. по гр.д. № 1393/2011г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 263 от 21.03.2017 г. по гр.д. № 627/2016г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 70/29.03. 2016 г. по гр.д. № 5257/2015г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 251/21.12.2015г. по гр.д. № 812/2015г. на ІІІ г.о. на ВКС и др., размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като напр. тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, вида и срока на мярката за неотклонение, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, а също и редица други обстоятелства от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, като например: възрастта и съдебното минало на ищеца, здравословното му състояние, степента на засягане на личния и социален живот от наказателното преследване. С атакуваното въззивно решение при определяне на процесното обезщетение не са отчетени всички обстоятелства с правно значение за определяне размера на неимуществените вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД по процесното незаконно обвинение, което се явява в противоречие с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968г., т. 11 ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и горецитираната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване по поставения правен въпрос и от двете страни, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В случая по поставените въпроси от касаторката ищца не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по поставения правен въпрос е налице задължителна съдебна практика, установена в т. 11 на ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, поради което на тези основания въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1157 от 09.06.2020 г., постановено по в.гр.д. № 3427/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 2 с-в, по касационна жалба с вх. № 8688 от 19.06.2020 г. от Прокуратурата на Република България и касационна жалба с вх. № 71082/17.07.2020 г. от Р. А. В. от [населено място], в обжалваните му части.
УКАЗВА на Р. А. В. от [населено място], в едноседмичен срок от получаване на настоящото определение, да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 5, 00 лева, като представи документ за това. В противен случай производството по касационната й жалба ще бъде прекратено.
След представяне на доказателства за внесена държавна такса, делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание, с призоваване на страните по реда на чл. 289 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.


Председател:

Членове: