Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60396

София, 17.11.2021 г.


Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА

разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2476/2021 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от И. С. И. чрез неговия пълномощник адв. Ю. О., срещу въззивно решение № 260077 от 24.03.2021 г. по в.гр.д. № 985/2020 г. на Окръжен съд-Добрич. В касационната жалба е наведено оплакване за недопустимост на това решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която Ц. Й. Й. е призната за собственик на 74 кв.м ид. части от дворно място с идентификатор .....по КККР на [населено място], цялото с площ 434 кв.м, като се твърди, че то не е било предмет на предявения иск. Жалбоподателят поддържа, че в останалата част въззивното решение е неправилно поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Сочи, че мотивите на въззивната инстанция са неясни и вътрешно противоречиви, поради което не става ясно какво съдът е приел за установено. Поддържа също, че изводите на въззивния съд противоречат на събраните по делото доказателства и на твърденията и възраженията на страните.
Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост в частта, с която ищцата е призната за собственик на идеални части от дворното място, а в останалата част- на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2, пр.3 ГПК.
В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация Ц. Й. Й. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 260067 от 14.09.2020 г. по гр.д. № 2440/2019 г. на Районен съд Добрич, с което е признато за установено по отношение на И. С. И., Д. С. М., М. Г. М., А. Н. М. и Ш. У. М., че Ц. Й. Й. е придобила въз основа на давностно владение в периода 1991-2015 г. следните недвижими имоти: 1/4 ид. част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ....по КККР на [населено място], с предназначение жилище, апартамент № 2, разположен на втория етаж от двуетажната жилищна сграда, състоящ се от четири стаи, кухня, сервизно помещение и коридор, със застроена площ 98 кв.м, ведно с принадлежащото му избено помещение № 1, склад № 1, източни тавански стаи №№ 1 и 2, и съответните идеални части от общите части на сградата, както и 1/4 ид. част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор .....по КККР на [населено място], с предназначение гараж, построен в двуетажната жилищна сграда, със застроена площ 16.30 кв.м, ведно с 1/2 ид. част от коридор и второ складово помещение, съответните идеални части от общите части на сградата, и 74 кв.м в идеална част от дворното място с идентификатор ...., цялото с площ 434 кв.м.
Във връзка с релевираните в касационната жалба доводи за недопустимост на въззивното решение в частта, с която ищцата Ц. Й. е призната за собственик на 74 кв.м в идеални части от дворното място, настоящият състав констатира, че в исковата молба и в уточняващите претенцията молби от 24.07.2019 г. и от 04.09.2019 г. няма заявен петитум за признаване на ищцата за собственик на идеални части от терена, както и фактически твърдения, обосноваващи придобиване на право на собственост върху него. Това налага в тази част въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК, тъй като съществува вероятност да е недопустимо.
По искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в останалата му част, настоящият състав съобрази следното:
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата Ц. Й. и И. С. И. са били съпрузи. Сключили са граждански брак през 1984 г. Бракът им е прекратен с развод с решение по гр.д. № 331/1992 г. на Районен съд Добрич, влязло в сила на 13.03.1993 г.
По време на брака им със заявление по чл. 56, ал.2 ЗТСУ/ отм./ с нотариална заверка на подписа да ОНС гр. Толбухин С. И. М. е дал съгласие синовете му Д. С. М. и И. С. И. да построят в собственото му дворно място едно двуетажно двуфамилно жилище с гаражи в партера по одобрен архитектурен проект за задоволяване на собствените си жилищни нужди. С Договор за групов строеж, вписан на 26.09.1986 г., двамата братя се задължили с общи усилия и за собствена сметка да построят жилищната сграда. По силата на този договор Д. М. е следвало да получи в собственост жилището на първия етаж, със застроена площ 98 кв.м, заедно с избено помещение № 2, склад № 2, тавански стаи №№ 3 и 4 и гараж № 1 със застроена площ 17.90 кв.м. И. И. е следвало да получи в собственост жилището на втория етаж със застроена площ 98 кв.м, избено помещение № 1, склад № 1, тавански стаи №№ 1 и 2 и гараж № 2 със застроена площ 16.3 кв.м.
След преценка на събраните по делото доказателства съдът е приел за установено, че строителството на сградата е реализирано в периода 1987-1991 г. След построяване на сградата Д. М. и съпругата му установили фактическа власт върху жилището на първия етаж, съобразно уговореното с договора за групов строеж разпределение на самостоятелните обекти. Жилището на втория етаж се ползвало от И. И. и съпругата му Ц. Й.. Вторият етаж не бил довършен-в него била пригодена за живеене само една от стаите. След развода в него останал да живее И. И.. През 1994-1995 г. той напуснал имота, след което в него се върнали за кратко бившата съпруга и децата. Впоследствие Ц. Й. си закупила друго жилище и се преместила да живее в него. След този момент никой от бившите съпрузи не е живял в жилището на втория етаж, но съхранявали там свои вещи и го посещавали периодично. Всеки от съпрузите е проявявал собственическите си намерения без да отблъсква собственическите намерения на другия. През целия период владението им не е било отнето от трети лица-съсобствениците М. не са установявали фактическа власт върху втория етаж и не са противопоставяли на владението му от ищцата и бившия й съпруг.
Установено е по делото, че с влязло в сила решение по в.гр.д. № 103/2017 г. на Окръжен съд Добрич, поправено с решение № 185 от 28.09.2018 г. по същото дело, след частично обезсилване и частична отмяна на първоинстанционното решение, постановено по гр.д. № 3793/2015 г. на Районен съд Добрич, Ц. Й. Й. е призната за собственик на 1/4 ид. част от жилището на втория етаж, избено помещение № 1, склад № 1, тавански стаи №№ 1 и 2 и гараж с площ 16.30 кв.м., като е отхвърлен предявеният от нея против И. И., Д. М., М. М., А. Н. М. и Ш. У. М. установителен иск за собственост на 1/4 ид. част от жилището на първия етаж, ведно с принадлежащите му избено помещение № 2, склад № 2, тавански стаи №№ 3 и 4 и гараж с площ 17.90 кв.м. по съображения, че жилището на първия етаж и принадлежащите му складови помещение и гараж са придобити от ответниците М. на основание придобивна давност.
Въз основа на така установените факти по делото съдът е приел, че след построяване на сградата съпрузите Ц. Й. и И. И. са придобили в режим на СИО 1/2 ид. част от двуетажната сграда. След прекратяване на брака между Ц. Й. и И. И. през 1993 г. съществуващата между тях бездялова съсобственост върху 1/2 ид. част се е трансформирала в обикновена съсобственост при равни права- по 1/4 ид. част върху цялата сграда. Останалата 1/2 ид. част е била собственост на семейството на Д. М..
Макар и с непрецизни мотиви, въззивният съд е приел, че в резултат на упражняваното от Ц. Й. и И. И. съвладение върху жилището на втория етаж и принадлежащите му складови помещения и гаража в периода от 1991 г. до 2015 г., те са придобили по давност при равни права–по 1/4 ид. част, принадлежащата на Д. М. и съпругата му М. М. 1/2 ид. част от тези самостоятелни обекти в сградата. Така всеки от бившите съпрузи на основание реализирано право на строеж и в резултат на изтекла придобивна давност е станал собственик на 1/2 ид. част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ....по КККР на [населено място], с предназначение жилище, апартамент № 2, разположен на втория етаж от двеутажната жилищна сграда, ведно с принадлежащото му избено помещение № 1, склад № 1 , източни тавански стаи №№ 1 и 2, и съответните идеални части от общите части на сградата, както и на 1/2 ид. част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ..... Тъй като правото на собственост на ищцата върху 1/4 ид. част от тези обекти е установено с влязло в сила съдебно решение, съдът е уважил предявения установителен иск за собственост, като я е признал за собственик на останалата 1/4 ид. част.
Неоснователно е искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като същото не противоречи на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд не е приел, че ищцата е придобила по давност притежаваните от жалбоподателя идеални части от процесния имот, за да се коментира дали тя е извършила такива действия по промяна на намерението си, които да са достигнали до неговото знание. Независимо, че правото на строеж е било учредено само на единия съпруг, след като сградата е построена по време на брака, тя придобива статут на съпружеска имуществена общност. В случая правото на строеж е учредено на жалбоподателя и на неговия брат, което означава, че с факта на построяване всеки от тях става собственик на 1/2 ид. част от нея. Но тъй като за жалбоподателя придобиването е през време на брака с ищцата Ц. Й., тази 1/2 ид. част се придобива от двамата в режим на съпружеска имуществена общност, която след прекратяване на брака с развод се е трансформирала в обикновена съсобственост при равни права-по 1/4 ид. част. Другата 1/2 ид. част е станала собственост на втория суперфициар Д. М.. Твърдението на ищцата е било, че тя и жалбоподателя-нейн бивш съпруг, са придобили по давност принадлежащата на Д. М. /и неговата съпруга/ 1/2 ид. част от жилището на втория етаж и гаража с площ 16.30 кв.м. То е намерено за доказано. Съдът е приел, че двамата са упражнявали съвладение върху посочените самостоятелни обекти в продължение на повече от 10 години, което е довело до придобиване по давност на чуждите /на Д. и на М. М./ идеални части.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са поставени и следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да съобрази мотивите на влезлите в сила решения, постановени между същите страни и следва ли да ги вземе предвид при постановяване на своя акт. 2. Следва ли съдът прецизира гласните доказателства и да посочи дава ли приоритет на показанията на близки-заинтересовани от изхода на делото лица, или от значение за изхода на спора са тези на чужди, външни за спора лица, или такова задължение за съда не възниква. 3. Може ли да се счита за доказано, че дадените показания от децата на страните, преустановили връзката си с бащата, са релевантни за установяване на владение в полза на ищцата по делото. Така поставените въпроси нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, поради което не могат да обосноват достъп до касационно обжалване. По тези въпроси жалбоподателят не обосновава и наличието на някоя от специалните предпоставки на чл. 280, ал.1, т.1-3 и ал.2 ГПК. Така формулирани, въпросите отразяват несъгласието на жалбоподателя с извършената от въззивния съд преценка на събраните по делото гласни доказателства. Видно от мотивите на обжалвания съдебен акт, въззивният съд не е основал изводите си относно релевантните за спора факти само на показанията на децата на ищцата и жалбоподателя, а и на показанията на останалите разпитани по делото свидетели. Съдът е взел предвид и обстоятелството, че вторият етаж не е бил завършен и годен за експлоатация по предназначение в неговата цялост, но е приел, че това не съставлява пречка върху него да бъде установено владение.
Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК- поради очевидна неправилност. По смисъла на тази разпоредба очевидната неправилност предполага въззивното решение да е засегнато от пороци, пряко установими от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без касационната инстанция да извършва анализ на събраните по делото доказателства. Приема се, че решението би било очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В разглеждания случай настоящият състав не установи въззивното решение да страда от такива пороци.
В обобщение, не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която Ц. Й. е призната за собственик на 1/4 ид. част от самостоятелните обекти в сградата.
Водим от гореизложеното съдът

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260077 от 24.03.2021 г. по в.гр.д. № 985/2020 г. на Окръжен съд Добрич в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която Ц. Й. Й. е призната за собственик на 74 кв.м ид. части от дворно място с идентификатор ....по КККР на [населено място].
УКАЗВА на жалбоподателя в едноседмичен срок от получаване на съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса за касационно обжалване в размер на 25 лв. и да представи доказателства за това, като при неизпълнение касационната жалба ще бъде върната.
След изпълнение на дадените указания делото да се докладва на председателя на първо гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260077 от 24.03.2021 г. по в.гр.д. № 985/2020 г. на Окръжен съд-Добрич в останалата обжалвана част.


ПРЕДСЕДАТЕЛ :



ЧЛЕНОВЕ: