Р Е Ш Е Н И Е № 85 София, 13.06.2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на 20.05.2022 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА МИЛЕНА ПАНЕВА При секретаря РАНГЕЛОВА с участието на прокурор ДОЛАПЧИЕВ разгледа докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.297/22 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда, постановена на 11.12.19 г.от ОС-Монтана /МОС/ по Н.Д.136/19 г., подсъдимият В. Е. Е. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.123,ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години. Признат е за невиновен по конкретно вменени му с обвинителния инструмент текстове. Отхвърлени са предявените от А. М. Ц.-С. и Р. Й. С. граждански искове от по пет хиляди лв. Присъдата е потвърдена с решение №407/21.12.21 г., постановено от АС-София /САС/, НО, 1 състав, по В.Н.Д.337/21 г. Срещу този съдебен акт е постъпила жалба от подсъдимия чрез неговия защитник, в която са релевирани касационните основания по чл.348,ал.1 НПК. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият, редовно призован, не се явява. Неговият защитник поддържа жалбата с отразените в нея доводи и искания. Представителят на ВКП настоява решението да бъде оставено в сила. Частните обвинители и граждански ищци А. Ц.–С. и Р. С., редовно призовани, не се явяват, не изпращат представител и не заявяват становище по жалбата. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид сезиращия я документ с отразените в него доводи и искания, като изслуша мненията на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в пределите на чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Отправените в касационната жалба възражения най-напред касаят допуснатите според жалбоподателя процесуални нарушения при повторното разглеждане на делото пред второинстанционния съд. Трябва да се отбележи, че в отменително решение №177/25.03.21 г., постановено от 3 н.о.на ВКС по К.Н.Д. 705/20 г., са дадени определени процесуални указания и разяснения по материалното право, които е следвало да бъдат спазени при актуалното разглеждане на делото. Така е и станало, поради което точно в тази връзка настоящият касационен състав ще има предвид възраженията, заложени в сезиращия го документ. На първо място е нужно да се обмисли и отговори на довода на защитата относно твърдението за неправилно пренебрегване на обясненията на подсъдимия, за сметка на използваните от съдилищата по фактите записки, които той е съставил веднага след операцията. Както е известно, обясненията на подсъдимия представляват доказателствено средство, тъй като са снети във връзка с наказателното производство. Те имат двойнствена природа, защото освен за установяване на обективната истина, могат да бъдат използвани и като средство за защита. И това е така, защото за подсъдимия, за разлика от свидетелите, в процесуалния закон не присъства изискване да говори истината. В същото време използваните от съдилищата записки са съставени от Е. във връзка с изпълнение на служебните му задължения на лекар, много преди въобще да бъде ясно ще има ли, и ако да, в каква насока ще протече наказателно производство. Те при всички случаи са ползваеми в експертен ракурс с оглед преценка за изрядно или не изпълнение на служебните му задължения като гинеколог. В този смисъл представляват извънпроцесуални изявления в писмена форма, които са първично доказателство /без посредничеството на други доказателства установяват обстоятелства от предмета на доказване/. Ето защо в тази част от анализа на въззивната инстанция упрек заслужава констатираното позоваване на обяснения на подсъдимия Е., дадени в досъдебното производство преди привличане в качеството му на обвиняем /макар и за това да липсва възражение, поради характера на приетото този съд не може да се въздържи да не вземе отношение/. От една страна САС приема, че те нямат процесуална стойност, а от друга-в противоречие на позицията си посочва, че информацията по тях е „в подкрепа на експертните заключения“. Подобен непоследователен подход се явява не само неприемлив, но и процедурно неправилен, предвид разпоредбата на чл.13,ал.2 НПК. Независимо от казаното, ВКС не установи съществени процесуални нарушения във връзка с аналитичната дейност на второинстанционния съд. При тази констатация в настоящото производство /второ редовно поред пред върховната инстанция по наказателни дела/ той не разполага с правомощие да пререшава въпросите, свързани с оценката на достоверността на доказателствените материали, решени по суверенно вътрешно убеждение и след изпълнение на дадените по отменителното касационно решение указания. Във връзка с оплакването на защитата за противоречие в мотивите на обжалвания акт относно приетата от съда успеваемост на метода за изваждане на бебето-„форцепс“,този съдебен състав подкрепя изразеното от прокурора в съдебното заседание пред ВКС, че претендираното несходство в мотивите на обжалваното решение не е налице. Налице е фрагментарно цитиране на части от въззивното решение, които поради това при буквално сравняване изглеждат противоречиви. Но всъщност не се държи сметка за смисъла на изреченото от експертите в съдебно заседание, в каквато насока в крайна сметка е и цитирането в атакувания съдебен акт- че използването на „форцепса“ води до почти 100 процента израждане на живо бебе, но не в такъв процент винаги е възможно да бъде съхранено неговото здраве. Затова не се разколебава становището на касационния състав, че истината по фактите, свързани с престъпната деятелност, е изяснена при спазване на процесуалните изисквания, като правото на Е. да разбере въз основа на какви доказателства е признат за виновен не е нарушено по никакъв начин. Относно оплакванията на защитата във връзка с материалноправните предпоставки за отговорността на касатора е необходимо да се посочи следното: Според контролирания съд конкретните правила, които подсъдимият е нарушил, се съдържат в Наредба № 19/22.12.14 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Акушерство и гинекология“ и в длъжностната му характеристика. Посочените актове имат отношение към определяне занятието на подсъдимия като „правно регламентирана дейност“, но все пак, точно както защитата настоява, не съдържат онова конкретно правило за поведение, чието нарушаване да се охарактеризира като причина за смъртта на плода на А. М. Ц. – С., от значение за наказателното право, респ. за приложението на чл. 123 НК. Както е приел и САС, бланкетната разпоредба на чл.123 НК може да бъде попълвана и с ненормативни правила, стига задължението за тяхното спазване да е предвидено в нормативен акт, какъвто е настоящият случай. И точно в защита на тази позиция критикуваната инстанция се е позовала на ППВС 2/79 г., макар и разясненията й да са относително самоцелни. Всъщност, обективно е невъзможно всички правила, уреждащи осъществяването на една дейност, да бъдат нормативно установени в съответни юридически актове, накъдето по-скоро се насочва защитната теза. Стандартите по съответната медицинска специалност предписват спазване на конкретен алгоритъм, когато това е възможно. Неслучайно в наказателни производства, свързани с тях, е неизбежно ползването на експертно мнение от съдилищата, което да им помогне да установят дали спазването на определени правила е част от специалните знания или опитност по силата на приложим правен акт, проверени или удостоверени по съответния ред, за упражняването на които лицето има съответното разрешение. Неприлагането на метода за израждане „форцепс“, както правилно са приели инстанционните съдилища,и в частност САС, не съответства на добрата медицинска практика /адекватно за състоянието на пациента лечение с гарантиране на правата му/, установена от приетите в производството експертни заключения. В тях, както бе заявено,се посочват изключително високите шансове за израждането на жив плод чрез обсъждания метод. Подсъдимият като лекар в отделение по акушерство и гинекология е бил длъжен да съобразява тази практика, поради което не може да се приеме, че една бланкетна норма като тази по чл.123 НК се запълва с друга, по твърдението в жалбата. Както процедурно вярно е установено в хода на делото, смъртта на плода е настъпила в утробата на майката по време на започналия родилен процес, вследствие на което не му е била предоставена възможността за самостоятелен живот извън нея. Това се дължи на поведението на подсъдимия, който е започнал процеса на израждане по времето, когато плодът е бил с добра сърдечна дейност, след което е проявил инкриминираното му бездействие – неприлагане на метода „форцепс“ при настъпила необходимост от това. Съставомерният резултат е следствие именно от проявеното бездействие. Наистина, оперативният риск при лекарската професия се характеризира с това, че въпреки правилното извършване на интервенцията, може да настъпи летален изход. Това в случая би било вярно при положение,че Е. бе реализирал съответния вменен му медицински правилен подход. Ето защо оплакването за субсумиране на инкриминираната му дейност под състава на чл.123, ал.1 НК, направено на плоскостта, че прилагането на метода за израждане „форцепс“ не е посочен като задължителен в съответните разпоредби на Наредба № 19, касаещи „акушерска спешност“, както и липса на причинно-следствена връзка, се явяват несъстоятелни. Що се касае до оплакването за неприсъствие на изискването за „жив плод“ по смисъла на специалното законодателство, при раждането, когато да се говори за причиняване на смърт, то трябва отново да се отбележи, че според приетото по фактите финалното израждане на мъртво бебе се дължи именно на вмененото на дееца бездействие. Освен това, в споменатото вече отменително решение на ВКС изрично е уточнено, че според теорията и практиката обект на убийство,респективно на непредпазливо криминализираното причиняване на смърт, е човешкият живот от момента на започване на родовия процес /стр.29 от касационното дело долу/, за невземане на отношение по който въпрос е бил укорен предишният състав на въззивната инстанция. В актуалния ревизиран акт соченият проблем не съществува. И на последно място в тази част на изложението трябва да се отбележи,че според защитата поради неустановяване на причинно-следствената връзка обвинението спрямо Е. за извършено от него престъпление по чл.123 НК се явява недоказано. Така очертано, оплакването е свързано с преценка на доказателствения материал по същество, което го прави и довод по необоснованост, необсъдим от ВКС при процесното разглеждане на делото пред него. Във връзка с твърдението за явна несправедливост на наложеното наказание може да се заяви, че то е общо, неподкрепено с конкретни съображения, и по същество засяга неприлагане на разпоредбата на чл.55 НК, предвид обстоятелството,че възприетите единствено смекчаващи фактори следва да бъдат счетени за многобройни. Преценката за регламента на чл.55 НК правилно е охарактеризирана в жалбата като нарушение на закона, но доколкото генералното искане е относимо към размера на наложеното наказание, няма пречка да бъде обсъдено в тази част. За да потвърди наложеното на Е. наказание лишаване от свобода за срок от една година /минимумът, предвиден в санкционната част на материалната наказателноправна норма/, ведно с чл.66 НК, въззивният състав е обсъдил всички релевантни доказателства и е отдал приоритетно значение на смекчаващите отговорността обстоятелства. Макар и тезата за дължимото в случая приложение на чл.55 НК да не е развита задълбочено в касационната жалба, нито пък в съдебно заседание пред ВКС, този съд желае по принцип да разясни, че решаващата инстанция е задължена да приложи обсъжданата норма и да определи на подсъдимия наказание под най-ниския предел на предвиденото в закона наказание или да премине към друг, по-лек по вид наказание, само когато направи констатация, че са налице: първо, поне едно изключително по своя характер смекчаващо обстоятелство, или многобройни облекчаващи отговорността такива, всяко от които не може само по себе си да се оцени като изключително; второ, правен извод, че и най-лекото, предвидено в закона наказание, е несъразмерно тежко, ако бъде наложено, тъй като в конкретния казус се наблюдава значително по-ниска степен на обществена опасност на деянието и дееца от типичните за съответния вид престъпление с оглед конкретни негови и на извършителя особености. Настоящият състав споделя съображенията на решаващите съдилища за неприемане на аргументи, относими към разпоредбата на чл.55 НК. Още повече, предвид неналагане на кумулативно предвиденото за извършеното от касатора наказание лишаване от права. Всеки подход в посока на намаляване на наказанието би бил израз на нетолерируема снизходителност. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение №407/21.12.21 г., постановено по В.Н.Д.337/21 г. по описа на Апелативен съд – София, НО, 1 състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.