2 Р Е Ш Е Н И Е № 86 София 05.10.2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети септември две хиляди и двадесета година в състав: Председател: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА Членове: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ ВАНЯ АТАНАСОВА разгледа докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 2566/2019 година. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по подадена от Н. Б. Х., чрез адв. Д. П., касационна жалба срещу решение № 293 от 15. 01. 2019 г. по гр. д. № 5079/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, II-А въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение № 2019515 от 20. 09. 2017 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 316940 от 18. 01. 2019 г., и двете постановени по гр. д. № 45063/2014 г. на СРС, 120 с-в, с което е прието за установено по предявения от Столична община срещу Н. Б. Х. иск по чл. 108 ЗС, че Столична община е собственик на недвижим имот – микроязовир с площ от 20416 кв.м., находящ се в местността „К.“, землище на [населено място], Столична община, район „П.“, съставляващ имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], в частта, с която е отменено решение № 2019515 от 20. 09. 2017 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 316940 от 18. 01. 2019 г., и двете постановени по гр. д. № 45063/2014 г. на СРС, 120 с-в, в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен в осъдителната му част, вместо което е постановено решение, с което Н. Б. Х. е осъден да предаде на Столична община владението върху описания имот, както и в частта, с която Н. Б. Х. е осъден да заплати на Столична община сумата 300 лв. юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство по чл. 78, ал. 8 ГПК, а на Софийски градски съд държавна такса за въззивната жалба в размер на 227, 36 лв. Поддържа се недопустимост на решението по чл. 247 ГПК, поради постановяването му не по искане на страните или по инициатива на съда, допуснал очевидната фактическа грешка, а по указания на въззивната инстанция, както и неправилност на същото, поради постановяването му при допуснато процесуално нарушение на чл. 247, ал. 2 ГПК и при липса на несъответствие между мотиви и диспозитив на поправения съдебен акт. Излагат се и съображения за неправилност на поправеното въззивно решение, поради необоснованост на фактическите изводи, поради постановяването му при допуснати процесуални нарушения – необсъждане на всички доказателства, неправилна преценка на обсъдените, кредитиране на необосновано заключение на вещо лице по допуснатата съдебно-техническа експертиза за идентичност на имота, както и поради постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 108 ЗС, пар. 12 и пар. 29, вр. чл. 27 ЗСПЗЗ,чл.48, 49а, ал. 1, т. 2 ППЗСПЗЗ, чл. 19, ал. 1,т. 4, б.“в“ и чл. 13, ал. 1, т. 1 от Закона за водите, пар. 7, ал. 1, т. 2 ПЗР ЗМСМА и чл. 79 ЗС. С определение № 74 от 25. 02. 2020 г. по гр. д. № 2566/2019 г. на ВКС, 1 г.о. е допуснато касационно обжалване на решението на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпрос касаещ задължението на въззивният съд да обсъди съдържащите се във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване: Настоящият състав споделя формираната по приложението на чл. 269, чл. 235, ал. 2 и ал. 4, чл. 236, ал. 2 ГПК непротиворечива практика на ВКС, според която въззивната инстанция е длъжна, като инстанция разрешаваща по същество материалноправния спор, да разгледа и обсъди изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и възраженията в отговора на въззивната жалба. В пределите очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, следва да подложи на самостоятелна преценка релевантните доказателства и обсъди защитните тези и доводи на страните. Тези изводи следва да намерят писмено отражение в мотивите към въззивното решение, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК, което би осигурило възможност за страните да се запознаят с изводите на съда, а за горната инстанция – да провери правилността на решението. В този смисъл са: решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, 4 г.о., решение № 85 от 30. 03. 2015 г. по гр. д. № 4750/2014 г., 4 г.о., решение № 178 от 20. 04. 2017 г. по т.д. № 1340/2015 г., 1 т.о., решение № 192 от 29. 01. 2018 г. по т.д. № 44/2017 г., 1 т.о., решение № 157 от 8. 11. 2011 г. по т.д. № 823/2010 г., 2 г.о., решение № 184 от 11. 12. 2019 г. по гр. д. № 3813/2018 г., 3 г.о. и др., както и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). В случай, че за някоя от страните правото на въззивно обжалване на първоинстанционно решение се е породило едва след поправката му по реда на чл. 247 ГПК (доколкото мотивите към решението не са част от него и не подлежат на самостоятелно обжалване, ако страната не обжалва самото решение – ТР № 1/2000 г. на ОСГТК на ВКС, т. 18) и в подадената от тази страна въззивна жалба са изложени не само доводи за постановяване на решението за поправка в нарушение на чл. 247 ГПК, но и доводи за неправилност на поправеното решение (поради необоснованост или допуснати нарушения на материалния или процесуалния закон при формиране на фактическите и правни изводи касаещи спора по същество и съдържащи се в мотивите към поправеното решение) и се иска пререшаване на правния спор, предметът на въззивно обжалване включва не само решението за поправка, но и поправеното първоинстанционно решение. Затова въззивният съд е длъжен да обсъди както оплакванията за допуснати нарушения на чл. 247 ГПК при постановяване на решението за поправка, така и оплакванията за неправилност на поправеното решение, с което е дадено разрешение по същество на правния спор. По основателността на касационната жалба: Делото има за предмет предявен от Столична община против Н. Х. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване владението върху недвижим имот - микроязовир от 20416 кв.м., находящ се в [населено място], м. „К.“, р-н „П.“, съставляващ имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място]. С исковата и уточняващи молби ищцовата страна е въвела твърдения, че процесният имот е бил държавна собственост. По силата на пар. 7, ал. 1, т. 2 ПЗР ЗМСМА, вр. чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОС държавната собственост е трансформирана в общинска и микроязовирът бил придобит от Столична община. Същият бил актуван първоначално като частна, а впоследствие като публична общинска собственост, с АЧОС № ...../30. 09. 1996 г. и А. № ...../25. 08. 2004 г. С нотариален акт № ...../14. 02. 2006 г. ответникът Н. Х. купил имота от „Техкомп“ Е., което с н.а. № ...../20. 07. 2005 г. купило имота от Т. Б. Н., който бил признат за собственик с констативен н.а. № ...../23. 08. 2000 г. Договорите за продажба не са породили прехвърлително действие, тъй като Т. Н. не е бил собственик на имота. С решение по гр. д. № 8222/2003 г. на СРС, 2 г.о., 48 с-в, влязло в сила на 8. 01. 2008 г., бил отхвърлен предявеният от Т. Н. против Столична община иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, за признаване за установено по отношение на Столична община, че Т. Н. е собственик на процесния имот на основание покупко-продажба, осъществена по реда на пар. 29, ал. 1 ПЗР ЗИДЗСПЗЗ - с договор за покупко-продажба № ...../31. 03. 1998 г., сключен с лица упълномощени от общото събрание на правоимащите по чл. 27, ал. 1 ЗСПЗЗ, след взето решение на общото събрание на правоимащите, обективирано в протокол № 45/27. 03. 1997 г. Прието било в решението, че язовирът е построен през 1956 г., върху държавен имот, с доброволен труд на населението на [населено място], а не от ТКЗС, върху кооперирани земеделски земи, както и че продажбата е нищожна, тъй като е извършена при допуснати нарушения на ЗСПЗЗ. Разпоредителните сделки между Н. и „Техкомп“ Е. (№ 95/20. 07. 2005 г.) и между последното и Х. (№ 55/14. 02. 2006 г.) били сключени след предявяване на иска по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, поради което формираната с влязлото в сила решение, в отношенията между Т. Н. и Столична община, сила на пресъдено нещо разпростира действието си и по отношение на частните правоприемници на Т. Н. – „Техкомп“ Е. и Н. Х.. Ответникът по иска Н. Х. е оспорил иска като неоснователен. Оспорил е констатацията в АЧОС и А. за придобиване собствеността върху микроязовира от Столична община, както и твърдението за идентичност между процесния имот и имотите, описани в актовете. Заявил е, че А. е вписан през 2008 г., след сключване на договора за покупко-продажба между „Техкомп“ Е. и Н. Х.. Относно решение по гр. д. № 8222/2003 г. на СРС, 2 г.о., 48 с-в, влязло в сила на 8. 01. 2008 г., е оспорил твърдението на ищеца, че с решението не само бил отхвърлен искът по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, но била прогласена и нищожността на покупко-продажбата. Заявил е, че не е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението, с което е отхвърлен предявеният от Н. срещу Столична община иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, тъй като не е участвал в исковото производството и диспозитивът му не съдържа описание на имота. Заявил е, че е собственик на процесния микроязовир, като го е придобил на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № ...../14. 02. 2006 г., а като евентуално придобивно основание е посочил и давност. Първоинстанционният съд е приел, че Столична община е собственик на процесния имот, което е установено с А. № ...../25. 08. 2004 г. и АЧОС № ...../30. 09. 1996 г. Оспорването на актовете е неоснователно. Липсват данни за извършено разпореждане с имота от Столична община в полза на праводателя на ответника „Техкомп“ Е., поради което ответникът е придобил от несобственик. С диспозитива е отхвърлен искът по чл. 108 ЗС по съображения, че не е доказано ответникът да упражнява фактическа власт върху имота. С постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение от 18. 01. 2018 г. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решението от 20. 09. 2017 г., като отхвърлителният установителен диспозитив е заменен с диспозитив признаващ право на собственост на общината върху процесния имот. Въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен в осъдителната му част и постанови осъждане на ответника да предаде на ищеца владението върху спорния имот, е приел, че твърдението в исковата молба за упражнявана от ответника фактическа власт върху процесния имот е признато с отговора на исковата молба, в който ответникът е заявил, че владее имота като негов собственик, придобил го на основание договор за покупко-продажба, евентуално – по давност. Приел е, че съгласно чл. 153 ГПК на доказване подлежат само спорните факти, а и в случая събраните по делото гласни и писмени доказателства съдържат данни за упражнявано владение върху имота от ответника и отдаването му под наем на трети лица. За да потвърди поправеното първоинстанционно решение, с което е признато за установено между страните по делото, че Столична община е собственик на процесния имот, съдът е приел, че в решението от 20. 09. 2017 г. е била допусната очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК, тъй като е имало несъответствие между волята на съда, изразена в мотивите към решението, съдържащи извод, че Столична община е собственик на процесния имот, и в самото решение (диспозитива), с което искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен както установителната, така и в осъдителната част. Прието е, че законът допуска очевидна фактическа грешка да се поправя по почин на съда, както и че в тази хипотеза не се изисква размяна на книжа по реда на чл. 247, ал. 2 ГПК. Прието е, че предвид предмета на въззивната проверка, въззивният съд няма правомощие да проверява правилността на поправеното решение по иска по чл. 108 ЗС в установителната му част. След тази преценка е направен извод, че ответникът не би могъл да придобие правото на собственост върху имота с договора за покупко-продажба от 14. 02. 2006 г., нито по давност, тъй като микроязовирът е публична общинска собственост съгласно чл. 19, т. 1 и т. 4, б. „в“ от Закона за водите, в сила от 28. 01. 2000 г. и предвид установените в чл. 7, ал. 1 и ал. 2 ЗОС забрани. При тези данни и с оглед дадения по-горе отговор на поставения въпрос, настоящият състав намира, че въззивното решение е неправилно, постановено при допуснати съществени процесуални нарушения - при несъобразяване с разпоредбите на чл. 269, чл. 235, ал. 2 и 4, чл. 236, ал. 2 ГПК и с ТР № 1 от 9. 12. 2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. За пръв път първоинстанционният съд е постановил уважителен установителен диспозитив по иска по чл. 108 ЗС с постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение от 18. 01. 2018 г., съставляващо неразделна част от поправеното решение от 20. 09. 2017 г. Едва след поправката на очевидната фактическа грешка за ответника по иска се е породило право на въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е уважен в установителната му част, и възможност да изложи съображения за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на съда, съдържащи се в мотивите към решението от 20. 09. 2017 г., според които Столична община е собственик на имота, а заявените от ответника придобивни основания са приети за неосъществили се. В подадената въззивна жалба Н. Х. е развил оплаквания касаещи както производството по чл. 247 ГПК, така и правилността на решението, с което искът по чл. 108 ЗС е уважен в установителната му част, а именно: за необоснованост и несъответствие с посочените по-долу материалноправни норми на изводите на съда, че имотът бил държавна собственост и придобит от общината по силата на пар. 7, ал. 1, т. 2 ПЗР ЗМСМА, вр. чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОС, както и че е със статут на публична общинска собственост; за необоснованост на извода на съда, че в полза на ответника не се е осъществило придобивното основание правна сделка, тъй като праводателят на праводателя му Т. Н. не е придобил собствеността върху имота след прекратяване по силата на пар. 12 ПЗР ЗСПЗЗ на ТКЗС „В.“, чрез разпределение на имуществото на заличената организация по реда на пар. 29 ПЗР ЗСПЗЗ, вр. чл. 27 ЗСПЗЗ и сключен договор за продажба, предхождан от протокол за взето решение по чл. 52, ал. 2 ППЗСПЗЗ; за необоснованост и противоречие с чл. 79, ал. 2 ЗС на извода на съда, че ответникът не е владял имота след закупуването му през 2006 г. и не го е придобил по давност; за допуснато нарушение на чл. 146 ГПК, тъй като първоинстанционният съд не е посочил подлежащите на доказване факти и не е разпределил между страните тежестта за установяването им и др. Поискал е обезсилване на решението за поправка или отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС и в установителната му част. Въззивният съд е констатирал това (стр. 3 от решението на СГС), но е приел, че няма правомощие да проверява правилността на поправеното решение по иска по чл. 108 ЗС в установителната му част (стр. 8 от решението на СГС). Като въззивна инстанция, при разрешаване по същество на материалноправния спор, съставът на градския съд е бил длъжен да разгледа и обсъди в мотивите към решението посочените във въззивната жалба основания за неправилност на поправеното първоинстанционно решение, възраженията в отговора на въззивната жалба и всички доказателства и доводи на страните, които имат значение за решението по делото, съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. Като неправилно, въззивното решение следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане следва да се обсъдят и да намерят отражение в мотивите към решението оплакванията на въззивника за неправилност на поправеното първоинстанционното решение в частта му уважаваща иска по чл. 108 ЗС в установителната му част, възраженията в отговора на въззивната жалба, както и събраните по делото доказателства, свързани с оплакванията на въззивника и с възраженията на въззиваемия. Във връзка с твърдението на ищеца за наличие на влязло в сила решение между Столична община и Т. Н. (праводател на праводателя на ответника), което разпростира силата си на пресъдено нещо и по отношение на ответника Н. Х. на основание чл. 121, ал. 3 ГПК /отм./, съотв. чл. 226, ал. 3 ГПК, и което следва да бъде зачетено на осн. чл. 297 ГПК, съдът следва да съобрази, че съгласно чл. 153 ГПК на доказване подлежат само спорните факти от значение по делото. В случая ответникът не е оспорил твърдението на ищеца, че с влязло в сила решение по гр. д. № 8222/2003 г. на СРС, 2 г.о., 48 с-в е бил отхвърлен предявен от Т. Н. против Столична община иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, за признаване за установено по отношение на Столична община, че Т. Н. е собственик на процесния имот, като го е придобил по реда на пар. 29 ПЗР ЗСПЗЗ, вр. чл. 27 ЗСПЗЗ, чрез разпределение на имуществото на ТКЗС“В.“, прекратено по силата на пар. 12 ПЗР ЗСПЗЗ, с договор за продажба № ...../31. 03. 1998 г., сключен с лица упълномощени от общото събрание на правоимащите, след взето решение на общото събрание на правоимащите, обективирано в протокол № 45/27. 03. 1997 г. Заявил е, че не е обвързан от силата на пресъдено нещо на така постановеното решение, тъй като не е участвал в исковото производството и диспозитивът не съдържа описание на имота. Тоест, ответникът не е оспорил съществуването на сочения от ищеца правораздавателен акт, влязъл в сила, но е възразил да е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението. При така изразените от страните становища не е било необходимо съдът да изисква, на основание чл. 183 ГПК, ищецът да представи официално заверени преписи на приложените към исковата молба копия на съдебни актове (решение от 25. 05. 2004 г. по гр. д. № 8222/2003 г. на СРС, решение от 8. 11. 2005 г. по гр. д. № 86/2005 г. на СГС, 2Б отделение, определение № 499/07 от 16. 04. 2007 г. по гр. д. № 142/2006 г. на ВКС, 4 г.о. оставящо без разглеждане касационната жалба срещу въззивното решение и определение № 321/2007 от 8. 01. 2008 г. по гр. д. № 453/2007 г. на ВКС, 5 чл. с-в) и да ги изключва от доказателствения материал, а е следвало да обсъди и тях, отговаряйки на спорния между страните въпрос, въведен с доводите на ищеца и възражението на ответника - дали силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение разпростира действието си и по отношение на ответника по иска Н. Х., на основание чл. 121, ал. 3 ГПК /отм./, съотв. чл. 226, ал. 3 ГПК, и следва ли това решение да бъде зачетено на осн. чл. 297 ГПК, като се приеме, че Т. Н. не е бил собственик на процесния имот на заявените от него основания. Следва, също, съобразявайки правомощията си по чл. 269 ГПК и оплакванията и възраженията във въззивната жалба и отговора, да изложи фактически и правни изводи относно осъществяването на въведените от страните придобивни основания. Въпросът за отговорността за разноските, включително и за направените в настоящото касационно производство, следва да се реши с приключващия съдебен акт, според изхода на делото. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 293 от 15. 01. 2019 г. по гр. д. № 5079/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, II-А въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение № 2019515 от 20. 09. 2017 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 316940 от 18. 01. 2019 г., и двете постановени по гр. д. № 45063/2014 г. на СРС, 120 с-в, с което е прието за установено по предявения от Столична община срещу Н. Б. Х. иск по чл. 108 ЗС, че Столична община е собственик на недвижим имот – микроязовир с площ от 20416 кв.м., находящ се в местността „К.“, землище на [населено място], Столична община, район „П.“, съставляващ имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], в частта, с която е отменено решение № 2019515 от 20. 09. 2017 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 316940 от 18. 01. 2019 г., и двете постановени по гр. д. № 45063/2014 г. на СРС, 120 с-в, в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен в осъдителната му част, вместо което е постановено решение, с което Н. Б. Х. е осъден да предаде на Столична община владението върху описания имот, както и в частта, с която Н. Б. Х. е осъден да заплати на Столична община сумата 300 лв. юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство по чл. 78, ал. 8 ГПК, а на Софийски градски съд държавна такса за въззивната жалба в размер на 227, 36 лв. И ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: