Ключови фрази
Установителен иск Чл. 124, ал. 1 ГПК * установяване право на собственост * придобиване право на собственост от чужденци * наследяване * земеделски земи * възстановяване правото на собственост * новооткрито наследство * придобивна давност * отказ от наследство * съсобственост * изкупуване от ползвател на земеделска земя, върху която има сграда


9
Р Е Ш Е Н И Е

N 286

гр. София 02.02. 2015 г.



В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение в съдебно заседание на десети декември две хиляди и четиринадесета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
при участието на секретаря А. Иванова
като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова
гражданско дело N 3788/ 2014 г. по описа на Първо гражданско отделение, за да се произнесе съобрази:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Й. Г. Ц. чрез пълномощника си адр.Св.Т. е обжалвала въззивното решение на Варненския окръжен съд № 205 от 19.02.2014г. по гр.д.№ 3121/2013г., с което е уважен предявеният от [фирма] [населено място] установителен иск за собственост на 47% от дворно място, съставляващо поземлени имоти № 129 и 135 по плана на седми микрорайон [населено място].
С втора касационна жалба решението, в частта, в която установителния иск за собственост е уважен срещу него, е обжалвано и от ответника [фирма] [населено място] чрез процесуалния представител адв. К.С..
Ответникът [фирма] [населено място] изразява становище в писмения отговор по чл. 287 ГПК и при устните състезания, че касационните жалби са неоснователни и моли обжалваното въззивно решение да бъде потвърдено.
Касационното обжалване е допуснато с определение по чл.288 ГПК № 575 от 30.10.2014г. по въпроса за правните последици при неизпълнението на изискването на чл.22 от Конституцията и чл. 29 ЗС в редакция от 1996г. , чуждите граждани, придобили недвижими имоти по наследяване , да прехвърлят собствеността в тригодишен срок от откриване на наследството.
По така поставения правен въпрос Върховният касационен съд, първо гражданско отделение намира следното:
С изменението на чл.29 ЗС в Д.В.бр. 31 от 17.04.1990 г. е предвидено , че чуждите граждани с местожителство в чужбина могат да придобиват недвижими имоти в страната с разрешение на министъра на финансите, освен ако недвижимият имот се придобива по наследство по закон. Забранено е придобиването на селскостопанска земя от чужди граждани и чуждестранни юридически лица. С влизане в сила на ЗСПЗЗ /обн. Д.в. бр. 17 от 01.03.1991/ е отпаднала забраната за придобиване на земеделска земя при наследяване по закон от чужди граждани и български граждани, постоянно живеещи в чужбина, но е въведено задължение, те да я прехвърлят в тригодишен срок – чл.3 ал. 4 ЗСПЗЗ. С Конституцията от 1991 г. , в сила от деня на обнародването й в Д.В. бр. 56 от 13.07.1991 г. забрана за придобиване на право на собственост в страната е въведена само за земя по отношение чужденците и чуждестранните юридически лица, с изключение при наследяване по закон, но със задължение собствеността да бъде прехвърлена – чл.22 от Конституцията. В синхрон с Конституцията, чл.29 ЗС е изменен през 1996г. /ДВ бр. 33/ и е предвиден тригодишен срок от откриване на наследството, в който чужденците, придобили земя в страната, следва да прехвърлят собствеността. Този режим е запазен до изменението на Конституцията Д.В.бр.18/2005г., в сила от 01.07.2005г. когато чл.22 ал.1 придобива следната редакция : Чужденци и чуждестранни юридически лица могат да придобиват право на собственост върху земя при условията, произтичащи от присъединяването на Република България към Европейския съюз или по силата на международен договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила за Република България, както и чрез наследяване по закон, а с ал.3 е предвидено режимът на земята да се определя със закон. В съответствие с изискването на основния закон, чл.29 от Закона за собствеността е изменен отново /Д.В.бр. 24/2007г. / и е отпаднало задължението на чужденците, да прехвърлят собствеността върху земята, която са придобили на законно основание.
От тази законодателна уредба следва, че след изменението на чл.29 ЗС през 1990г. и приемането на Конституцията от 1991г. чуждите граждани са могли да придобиват земя в страната при наследяване по закон. През 1992г. е изменен Законът за наследството /Д.В. бр. 60 от 24.07.1992 г./ като с новелата на чл.91а ЗН е предвидено , че имотите, които подлежат на възстановяване по силата на реституционни закони се смятат за новооткрито наследство по смисъла на чл.1 от закона. С фикцията „ новооткрито наследство“ е обособена възстановената собственост в отделен обект за наследяване, за който се прилагат специално създадените правила в ЗН – чл.9а и 90а , 91а /ТР 1/1998г. на ВКС, ОСГК/. Следователно по силата на реституционните закони - ЗВСОНИ, ЗВСМСА, З. по З. и др. , ЗСПЗЗ, З., приети в периода 1991-1997г., чуждите граждани са имали право да придобият земя, включена в новооткритото наследство, когато се възстановява собственост на техен наследодател. Веднъж придобито, това право на собственост се ползва със закрилата на чл.17 от Конституцията. Предпоставките, при които може да става отчуждаването на възстановената собственост са същите като тези за всяка друга частна собственост и се съдържат в чл.17 ал.3 от Конституцията. Те са безусловни и са предвидени кумулативно - актът на отчуждаване да е въз основа на закон; отчуждаването да е за държавни и общински нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин и да се извърши чрез предоставяне на предварително и равностойно обезщетение на засегнатите лица / решение № 7 от 10.04.2001 г. на КС на РБ по к.д. № 1/2001 г./. Следователно при отсъствие на уредени в закона правни последици от неизпълнение на изискването чужденците да прехвърлят придобита по наследяване по закон земя, собствеността им не се губи и не може да се придобие от другиго поради отсъствие на предвиден в закон придобивен способ.
По основателността на касационните жалби.
Варненският окръжен съд е потвърдил решението на Варненския районен съд, с което е уважен предявеният от [фирма] [населено място] срещу Й. Г. Ц. и [фирма] иск за установяване на собствеността върху на 47% ид.ч. от дворно място, представляващо поземлени имоти № 129 и 135 по плана на [населено място], седми микрорайон. В. съд е приел, че спорният имот е бил одържавен от събирателно дружество Я. Ц. и Д. Янемоянев по реда на ЗОЕГПНС и е възстановен на техните наследници с влизане в сила на ЗВСОНИ, от които само Г. Ц. е български гражданин. Останалите наследници : Х. Гика и Д. А. са гръцки граждани, а И. /Д./- Янемоянев - американски гражданин, които са имали право да придобият имуществото по наследство на основание чл. 29 ЗС и не са изгубили собствеността. Разпореждането на Г. Ц. с нот.акт № 74/1992г. в полза на дъщеря му с 90% идеални части от дворното място е породило вещноправно действие само до размер на притежаваната от него ¼ или 22.5% идеални части, съответно последващото разпореждане от Й. Ц. с нот. акт 44/2006г. в полза на [фирма] с 90% идеални части мястото, също е породило прехвърлителет ефект до този размер. Останалите 47% са притежание на [фирма] [населено място], придобити по силата на извършени разпоредителни сделки с нот.акт № 29/2008г. и № 179/2008г. с праводатели Д. А., Е. А. , Х. Гика и Д. А., наследници на Д. Анемоянев. Възражението на ответниците Й. Г. Ц. и [фирма], че са придобили собствеността по давност при осъществено владение от 1992г. не е уважено от въззивния съд по съображения, че владението не е било необезпокоявано и не е била отблъсната фактическата власт на сънаследниците.
І. По касационната жалба на Й. Г. Ц..
След обсъждане на доводите за неправилност на решението във връзка с основанията на чл.281 т.3 ГПК, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение намира следното:
1. Исковата молба е подадена от „В.” 2000 АД [населено място] със седалище и адрес на управление [населено място] и е подписана от адв. П.С., упълномощен от В. С. С. и Л. Д. Г. . В удостоверението от 24.02.2009г. , издадено от Агенцията по вписванията е посочено, че упълномощителите представляват търговското дружество, следователно няма основание да се приеме, че решението на въззивния съд е недопустимо като постановено по искова молба, подадена от лице без представителна власт. Д. е изтъкнат и пред въззивния съд като порок на първоинстанционното решение, разгледан е и изложените за неоснователността му съображения са законосъобразни.
2. С оглед изложението по правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, са неоснователни доводите на касаторката Й. Г. Ц. , че чуждите граждани, наследници на Д. Янемоянев са изгубили собствеността след като не са я прехвърлили „веднага или в първия възможен момент” след влизане в сила на Конституцията от 1991г. и съответно договорите , с които са прехвърлени идеални части от дворното място на „В.” 2000 АД [населено място] не са произвели вещнопрехвърлителен ефект , тъй като праводателите не са били собственици на имота.
3. Прехвърлителите по договорите, сключени с нот. акт № 179/2008г. и № 29/2008г. са придобили собствеността на основание чл. 2 ЗВСОНИ на основание разрешен придобивен способ – наследяване по закон и са запазили своите права до момента на разпореждането. Съгласно разпоредбата на чл.99 ЗС собствеността не се губи, освен ако не бъде придобита от другиго. В случая държавата не е могла да придобие собствеността , не са могли да я придобият и наследниците на Я. Ц. предвид изискването на чл.77 ЗС за правните основания, на които едно лице може да придобие вещни права – чрез правна сделка, по давност или по други начини, които са определени в закон. Разпоредбата на чл.53 ЗН, на която се позовава касаторката е неприложима , защото тя се отнася до уголемяване на дела на сънаследниците при отказ от наследство, а в случая нито е налице отказ от наследство, нито наследниците на Я. Ц. имат общ наследодател с тези на Д. Анемоянев – те са обикновени съсобственици и по отношение на тях не важат правилата на Закона за наследството.
4. Доводите за незаконосъобразност на изводите на съда по направеното при условията на евентуалност възражение от Й. Г. Ц., че е придобила собствеността по давност при условията на чл.79 ал.1 ЗС в двете хипотези – на добросъвестно и обикновено владение, също са неоснователни. Законосъобразно съдът е приел, че не е доказано по делото извършване на действия, с които Й. Ц. е манифестирала несъмнено спрямо останалите съсобственици намерение за своене на имота само за себе си, отблъсквайки тяхното владение. Изводът е направен при цялостна преценка на доказателства по делото, от които е установено, че останалите наследници са имали пълномощник в България и са управлявали своята собственост чрез него, без да може да се направи разграничение между правата им върху земята и сградите, построени върху нея. Те са сключвали договори за наем като с анекса от 10.08.1995г. е уговорено условие във връзка с ползването на прилежащия към сградата терен. Основателен е доводът, че лицата, срещу които се поддържа установяване на владение от Й. Ц. не са нейни сънаследници, а съсобственици тъй като те наследяват двамата съсобственици, на които е възстановена собствеността, но тази неточност в мотивите на съда не може да обоснове друг извод във връзка с предпоставките за придобиване на 90% от дворното място по давност. За обикновената съсобственост с ТР 1/2012г. на ВКС, ОСГК се прие, че само в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. В случая правата на всички съсобственици както върху сградите, така и върху мястото произтичат от едно и също основание и след като всички те съвместно са управлявали собствеността, няма основание да се приеме, че по отношение на дворното място е приложима презумпцията на чл.69 ЗС. Права върху 90% съставляващо имот пл.№ 10 кв. 93 , цялото с пространство от 986 кв.м. по плана на осми подрайон [населено място] от мястото са прехвърлени на Й. Г. Ц. от баща й срещу задължение за издръжка с нот. акт 14/1993г. /л.23/ . При сключването на договора пред нотариуса видно от самия нотариален акт , прехвърлителят се е легитимирал с констативен нотариален 74/1992г. , с който за собственици на дворното място са признати при равни права по ½ ид.ч. за Г. Я. Ц. и Елени Я. Донилопулова , а за другата ½ ид.ч. – наследниците на Д. С. Анимоняев , следователно тя знаела за правата на наследниците на другия съсобственик и е следвало да манифестира открито пред тях промяна в намерението за завладяване на техните идеални части , каквито доказателства не са събрани по делото.
5. С оглед неоснователността на довода за осъществяване на владение не следва като ирелевантни за спора да се обсъждат доводите в т.5 от касационната жалба относно правния статут на дворното място след заснемането му като два отделни имота.
6. Неоснователни са и доводите, свързани с нищожност на договорите, от които черпи права ищцовото дружество, защото нарушението на забраната на чл.33 ал.1 ЗС не води до нищожност на придобивното основание - решение № 442 по гр. д. № 7/92 г. на ВС, ІV г.о. и решение № 507 по гр. д. № 381/94 г. на ВС, І г.о., практика, която е незадължителна, но не е изоставена от ВКС и досега. В този случай възниква само право на изкупуване по реда на чл.33 ал.2 ЗС за съсобственика , по отношение на когото не е спазено условието на чл.33 ал.1 ЗС. Няма основание да се приеме, че е налице нищожност поради заобикаляне на закона с оглед даденото разрешение ТР 5/2012г. на ВКС, ОСГК и ТК, което е задължително за съдилищата.
С оглед на изложеното, не са налице основанията на чл.281 ГПК за отмяна на въззивното решение по касационната жалба на Й. Г. Ц..
ІІ. По касационната жалба на [фирма] [населено място].
К. поддържа, че решението е необосновано, незаконосъобразно и е постановено в нарушение на процесуалните правила.
Първият довод, че ищецът не е установил правната легитимация на своите праводатели, защото по делото не са събрани доказателства придобитите вещни права от Д. Анемоянев да са прехвърлени на дружеството, от което имотът е одържавен, е неоснователен. Съгласно разпоредбата на чл. 3 ал.1 изр.2 ЗВСОНИ, правото на лицата да получат възстановяване на собствеността се установява с факта, че тя е била отнета от тях или от техните праводатели. В случая страните по делото са наследници и частни правоприемници на физическите лица – съдружници в събирателното дружество, от което е отнета собствеността, поради което те нямат правен интерес да оспорват основанието за възстановяване на собствеността, защото от него произтичат и техните права. От друга страна одържавяването от несобственик не е релевантно за законосъобразността на реституцията по ЗВСОНИ предвид изричната разпоредба на чл. 2 ал.2 ЗВСОНИ , която предвижда възстановяване на собствеността и на неправомерно отчуждените имоти.
За останалите доводи относно възможността наследниците на Д. Анемоянев да се легитимират като собственици след като не са изпълнили изискването за прехвърлянето на собствеността и за евентуалното възражение за придобивна давност, важат изцяло съображенията, изложени по касационната жалба на Й. Г. Ц..
С оглед на изложеното, касационна жалба на [фирма] [населено място] е неоснователна.
При този изход на спора на ответника [фирма] [населено място] на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят направените разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение, за които е представен списък по чл.80 ГПК и документи за банкови преводи. Тъй като касационните жалби, за които е допуснато обжалването са две и не са уважени, всеки от касаторите дължи половината от разноските в размер на 3600 лв. К. Й. Г. Ц. се е възползвала от правото по чл.78 ал.5 ГПК и е поискала адвокатското възнаграждение да се намали. Това възражение е основателно. Съобразявайки минималния размер на възнаграждението , определено по реда на чл.7 ал.2 т.4 от Наредбата на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед цената на иска , определена въз основа на данъчната оценка на 47% идеални части и фактическата и правна сложност на делото пред настоящата инстанция, съдът преценява , че възнаграждението от 3600лв. е прекомерно и следва да се намали на 2000лв. Другият касатор [фирма] [населено място] не се е позовал на разпоредбата на чл.78 ал.5 ГПК и тъй като тя не се прилага служебно, следва да заплати пълния размер на разноските - 3600 лв.
Воден от горното Върховният касационен съд, І г.о.


Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Варненския окръжен съд № 205 от 19.02.2014г. по в. гр.д.№ 3121/2013г., с което е уважен предявеният от [фирма] [населено място] установителен иск за собственост на 47% от дворно място, съставляващо поземлени имоти № 129 и 135 по плана на седми микрорайон [населено място].
ОСЪЖДА Й. Г. Ц. да заплати на [фирма] [населено място] сумата 2000 лв. /две хиляди лева/ разноски за касационното производство.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на [фирма] [населено място] сумата 3600 лв. /три хиляди и шестстотин лева/ разноски за касационното производство.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: