Р Е Ш Е Н И Е № 188 София, 26.10.2017г. Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА ЗОЯ АТАНАСОВА при секретаря Ани Давидова изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА гр.дело № 4287 по описа за 2016 година Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 390/03.04.2017 год. е допуснато касационно обжалване по касационна жалба на адв. В. Б. - пълномощник на [община], срещу решение № 94/06.06.2016 год. на Варненски апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 243/2016 год., с което след отмяна на решение № 257/26.02.2016 год. по гр.д.№ 1663/2015 год. на Варненски окръжен съд, е отхвърлен предявеният от [община] срещу [фирма] иск с правно основание чл. 59, ал.1 ЗЗД за сумата от 137 561, 16 лв. Касационното обжалване е допуснато с оглед проверка допустимостта на обжалваното въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и при извършената проверка намира следното: Производството по делото е образувано по предявени от [община] срещу [фирма] искове за заплащане на сумата от 137 561, 16 лв., представляваща разходи за управление, поддръжка и ремонт на общите части на десететажна административна сграда, от която ищецът е собственик на първите седем етажа, а ответникът на осми, девети и десети етаж. Твърди се в исковата молба, че в периода от 01.06.2010 год. до 31.12.2013 год. [община] е разходвала средства за управлението, ремонта и поддръжката на общите части на сградата, а именно: за асансьор, доставка на природен газ, електрическа енергия, почистващи препарати, поддръжка и ремонт, водоснабдяване и канализация и за заплати на оперативни дежурни, хигиенисти и портиери в сочени размери. Поддържа се, че [фирма] не е участвало в направените разходи, поради което със спестяването им се обогатило за сметка на ищеца, като се претендира същото да бъде осъдено да заплати сторените разноски за периода от 01.06.2010 год. до постъпване на исковата молба в съда – 02.06.2015 год. С решението си първоинстанционният съд е уважил предявените исковете, като е приел, че като етажен собственик ответникът дължи стойността на разходите за управление и поддържане на общите части на процесната сграда съобразно дела му в общите части, доколкото липсва съгласие между страните за друг критерий за разпределение. Въззивният съд отменил първоинстанционното решение и отхвърлил предявените искове, като се е позовал на представеното по делото влязло в сила решение № 954/2013г. на Окръжен съд-Варна, с което [община] е осъдена да заплати на ответното дружество сумата от 53 741,37 лв., представляваща обезщетение за невъзможността [фирма] да ползва собствените му етажи от административната сграда поради държането им от ищеца по настоящото дело. Обосновал е извода, че след като през процесния период ответникът е бил лишен от възможността да ползва собствените си обекти, то той не се е обогатил неоснователно чрез спестяване на приспадащата му се част от извършените разноските за управление, поддръжка и ремонт на общите части на сградата и исковата претенция е неоснователна. Настоящата касационна инстанция намира следното: Отношенията между собствениците в етажната собственост относно поддържането, възстановяването и подобряването, както и по повод ползването на общите части на сградата се уреждат от правилото на чл. 41 ЗС. Всеки собственик, съразмерно на дела си в общите части, е длъжен да участва в разноските, необходими за поддържането или възстановяването на общите части, и в полезните разноски, за извършването на които е взето решение на общото събрание. Необходимите разноски са свързани с неотложни ремонтни дейности за поддържането и/или възстановяването на общите части, предизвикани от непредвидено събитие или се свързват с необходимостта от текущи или основни ремонтни дейности, наложени от износване и овехтяване на сградата, като чрез тях се цели привеждане на общите части в състояние годно за тяхното предназначение. За извършването на необходимите разноски по поддържането на общата вещ не е необходимо съгласието на останалите съсобственици и те дължат възстановяването им дори когато съсобственикът, извършил тези разноски, сам си е служил с цялата обща вещ. Разноските за текущо поддържане на общия имот не спадат към необходимите разноски. По принцип те остават в тежест на съсобственика, който лично ползва имота. Това разбиране е приложимо когато се касае до еднолично ползване на съсобствена вещ със самостоятелно предназначение, но не и до общи части, съсобствени между лица, притежаващи отделни обекти. При наличие на етажна собственост решенията по управлението на общите части се вземат от общото събрание при спазване на установени в ЗУЕС правила за формиране на необходимото мнозинство. Полезните разноски са тези, които увеличават стойността на вещта и имат характера на подобрения. Необходимите и полезните разноски са за сметка на собствениците на сградата, като участието на всеки собственик на обект в етажната собственост е съобразно дела му в общите части. Разноските по поддържане на вещта се поемат от предварително събраните вноски, чийто размер е гласуван от общото събрание на етажната собственост. Когато без решение на общото събрание собственик е извършил със собствени средства необходим ремонт на общите части на сградата с последващо решение същите се възстановяват или прихващат от дължимите от него вноски по чл. 50 ЗУЕС, в противен случай той разполага с иск срещу останалите собственици. Претенцията за разпределение на разходите за подобрения между отделните собственици на обекти в етажната собственост касае хипотезата на управител на чуждата работа /гестор/, действал не само в чужд интерес, но и в свой. Разпоредбата на чл. 51, ал.1 ЗУЕС предвижда разходите за управление и поддържане на общите части на етажната собственост да се разпределят поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите и членовете на техните домакинства. Изключения от това правило са предвидени в следващите ал. 2 и ал.3 на чл. 51 ЗУЕС, като изцяло са освободени от това задължение обитателите, които пребивават в етажната собственост не повече от един месец годишно съобразно редакцията на закона - ДВ бр. 15 от 23.02.2010 г., респективно собственик, ползвател и обитател, който пребивава в етажната собственост не повече от 30 дни в рамките на една календарна година според редакцията на ДВ, бр. 57 от 2011 г., и частично собственик или обитател, респективно собственик, ползвател или обитател, който отсъства повече от 30 дни в рамките на една календарна година за времето на отсъствие. Съгласно чл. 3 ЗУЕС в редакцията му от 01.05.2009г. за управлението на общите части на сгради в режим на етажна собственост, в които самостоятелните обекти са до три и принадлежат на повече от един собственик се прилагат разпоредбите на чл. 42, 43 и 44 от Закона за собствеността, а съгласно изменението с ДВ, бр. 57 от 2011 г. разпоредбите на чл. 30, ал. 3, чл. 31, ал. 1 и чл. 32 от Закона за собствеността. Изложеното налага извода, че решенията за начина на използване и управление на общата вещ при етажна собственост след изменението на закона се вземат от съсобствениците, притежаващи повече от половината от вещта, респективно от районния съд при липса на мнозинство или ако решението е вредно за вещта. В конкретния случай касационната инстанция констатира, че в исковата молба не се съдържат твърдения на първо място за броя на самостоятелните обекти, притежавани в индивидуална собственост от страните с оглед преценката за приложимия ред за управление на общите части – общият режим по ЗУЕС или съобразно препращането по чл. 3 ЗУЕС /в приложимата редакция/ на ЗС. В исковата молба не са индивидуализирани претенциите за заплащане на разходите за поддръжка и ремонт на сградата. Не се съдържат твърдения какви ремонтните дейности са извършени, обусловени ли са от износване и овехтяване на сградата или обективно са довели до увеличаване на стойността й без да са били необходими. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно чл. 59, ал. 2 ЗЗД правото на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който да може да се защити. Според разясненията, дадени с ППВС № 1 от 28.05.1979 г., правилото на чл. 59, ал. 2 ЗЗД намира приложение само в случаите, когато ищецът не разполага с друг иск по отношение на неоснователно обогатилия се. В конкретния случай отношенията между страните - съсобственици са регламентирани със специални правни норми, които изключват приложението на субсидиарния състав на чл. 59, ал.1 ЗЗД. Констатира се и друга нередовност в исковата молба на ищеца –съществува противоречие между заявеното в нейната обстоятелствена част и петитума относно периода, за който се претендира присъждане на процесната сума. В изложението се твърди, че ищецът е извършил разходите, чието заплащане претендира от ответника в периода от 01.06.2010 год. до 31.12.2013 год., а искането му е последният да бъде осъден да заплати сумата от 137 561, 16 лв., представляваща разходи за управление, поддръжка и ремонт на общите части за периода от 01.06.2010 год. до постъпване на исковата молба в съда – 02.06.2015 год., ведно със законната лихва, считано от този момент до окончателното й изплащане. Проверката относно допустимостта на въззивното решение е обвързана от отговора на процесуалноправните въпроси за правомощията на въззивната инстанция при констатирана в хода на въззивното производство нередовност на исковата молба. Индивидуализацията на спорното право се извършва от ищеца чрез основанието и петитума на исковата молба, която трябва да отговаря на предвидените в чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК изисквания. За редовността на исковата молба съдът следи служебно, тъй като надлежното предявяване на иска е условие за допустимост на процеса и на постановеното по съществото на спора съдебно решение. При констатиране на несъответствие между съдържанието на исковата молба и изискванията на чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК съдът трябва да процедира по начина, указан в чл.129, ал.2 ГПК, като предостави възможност на ищеца да отстрани пороците на исковата молба чрез ясно и точно формулиране на исковата претенция, а ако той бездейства - да върне исковата молба на основание чл.129, ал.3 ГПК. Когато недостатъците на исковата молба са констатирани за пръв път във въззивното производство, въззивният съд е длъжен да процедира по аналогичен начин, в каквато насока са и задължителните указания в т.4 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 год. на ОСГК на ВКС и т.7 от Тълкувателно решение № 2/ 2.07.2004 год. на ОСГК на ВКС, които не са загубили значение и при действието на ГПК от 2008 год. Въззивният съд не е съобразил изложените факти и обстоятелства в обстоятелствената част на исковата молба, липсата на индивидуализация на част от предявените искове и несъответствието на периода, за който се твърди да са извършени претендираните разходи. Редовната искова молба е процесуално условие за надлежното упражняване на правото на иск, за което съдът е длъжен да следи служебно /във всички инстанции/. В случая първоинстанционният съд не е процедирал по реда на чл. 129, ал.2 ГПК и не е проявил активност съгласно задълженията си по чл. 145, ал. 1 ГПК, за да очертае предметната рамка на исковете, с които е сезиран, които процесуални действия се дължат и от въззивната инстанция с оглед правомощията й на съд по съществото на спора. Като не е процедирал по указания начин, Варненският апелативен съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело до недопустимост на атакуваното решение. Това е порок, за който касационната инстанция следи служебно, като не е обвързана от касационните оплаквания, нито от становищата на страните. С оглед гореизложеното обжалваният съдебен акт, постановен по съществото на спора, следва да бъде обезсилен на основание чл. 293, ал. 4, предл. 2 ГПК, а делото върнато на въззивния съд за предприемане на действия по чл.129, ал.2 ГПК. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 94/06.06.2016 год. на Варненски апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 243/2016 год. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: