Р Е Ш Е Н И Е № 115 гр. София, 26 юли 2016 г. Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети май две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: .. Вероника Имова ………......... ЧЛЕНОВЕ: .. Севдалин Мавров .................... .. Даниела Атанасова ………..... при секретар ..Илияна Петкова..................................... и в присъствието на прокурора от ВКП ..Петя Маринова.............., като изслуша докладваното от съдията .. С. Мавров....................... КНОХД № .. 399 .. / .. 16 .. г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т. 1 от НПК по подадена в срок касационна жалба от страна на частния обвинител и граждански ищец М. Н.. Обжалва се въззивно решение № 40 от 10.03.16 г. по ВНОХД № 374/15 г. на Апелативен съд – гр. Варна. Със същото е потвърдена присъда № 79 от 25.09.15 г. по НОХД № 245/15 г. на Окръжен съд – гр. Разград, с която е наложено наказание „лишаване от свобода“ на подсъдимия М. М. за извършено престъпление по чл. 115 от НК, вр. чл. 58а, ал. 1 от НК в размер на осем години и са присъдени обезщетения за неимуществени вреди в размер на 100 000 лева за гражданския ищец и частен обвинител М. Н. и по 70 000 лева за всеки от гражданските ищци Г. Н. и Б. Н., представлявани от законния им представител М. Н.. С касационата жалба се иска при условията на алтернативност отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция, за да се увеличи наказанието или изменение на въззивния съдебен акт като се уважи предявеният от М. Н. граждански иск в пълен размер, а именно да се увеличи присъденото обезщетение за неимуществени вреди до размер на 150 000 лева. По своето съдържание касационната жалба почти преповтаря въззивната такава, подадена от тази страна. Изтъкват се доводи, които се отнасят към всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 от НПК. В съдебното заседание на касационния съд М. Н. и повереникът и не се явяват, редовно призовани. Подсъдимият М. М. се явява с назначения от настоящата инстанция служебен защитник, който пледира за оставяне в сила на въззивния съдебен акт, а той изразява съжаление за извършеното. Прокурорът счита жалбата за неоснователна и пледира въззивното решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С цитираната присъда окръжният съд е признал подсъдимия М. И. М. за виновен в това, че на 19.12.2014 г., в [населено място], умишлено умъртвил Ю. М. Н., като му нанесъл прободна рана в областта на сърцето, поради което и на основание чл. 115 във вр. с чл. 58а, ал. 1 от НК във вр. с чл. 373, ал. 2 от НПК го е осъдил на осем години лишаване от свобода. Постановил е на основание чл. 61, т. 2 вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС М. М. да изтърпи наложеното наказание в затвор при първоначален строг режим. На основание чл. 59, ал. 1, т. 1 от НК, е зачел времето, през което по отношение на подсъдимия е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, считано от 19.12.2014 г. С присъдата съдът, на основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, е присъдил обезщетение за, претърпени от деянието по чл. 115 от НК, неимуществени вреди в полза на гражданския ищец и частен обвинител М. Б. Н. сумата от 100 000 лева, а в полза на гражданските ищци Г. Ю. Н. и Б. Ю. Н., чрез законния им представител М. Б. Н., сумите от по 70 000 лева, ведно със законните лихви, считано от деня на уврежданията. С обжалваното пред настоящата инстанция решение присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, намира, че подадената чрез повереник касационна жалба е допустима – подадена е от името на процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 1 и ал. 3 във вр. с чл. 253, т. 3 и т. 4 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. В жалбата се сочи допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в липса на мотиви. Липсата на мотиви към присъдата или решението е обявено в процесуалния закон за „абсолютно” (т.е. напълно безусловно, винаги съществено) нарушение на процесуалните правила (чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК), а съдебната практика на свой ред е обявила за такова нарушение не само пълната им липса, но и липсата на част от тях, стига тя да се отнася до основните въпроси, на които трябва да отговори съдебния акт в първата или втората съдебни инстанции. Освен това, съдебната практика не схваща „липсата на мотиви“ само като пълна липса на специално предвидената в закона съобразителна част от съдебния акт, а е да липсват и само отделни съображения по основните въпроси или изложените съображения да са съществено непълни. Конкретни доводи във връзка с посоченото касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК не са развити в жалбата. Общото твърдение за липсата на „собствени мотиви” на инстанциите по фактите, от една страна, не отговаря на истината, а от друга – позоваването от една инстанция на съображения с фактическа и правна насоченост, изложени от предходна такава, е често използвана техника при изписване на мотивите на съдебните актове, когато същите се споделят, и само по себе си не е съществено процесуално нарушение – липса на мотиви. От съобразителната част на обжалвания съдебен акт е видно, че въззивният съд е извършил проверка на присъдата според изискванията на чл. 313 и чл. 314, ал. 1 от НПК, постановявайки решението си съобразно предписаното от процесуалния закон съдържание по чл. 339, ал. 1 и ал. 2 от НПК. Въззивният съд правилно е заключил, че първата инстанция не е допуснала нарушение чл. 303, ал. 2 от НПК като е приела, че обвинението за извършеното убийство, престъпление по чл. 115 от НК, е доказано по несъмнен начин в изпълнение на императивното предписание относно предмета на доказване по чл. 102 от НПК. Изводите на предходните инстанции са в резултат на обективна проверка на доказателствената съвкупност, поради което настоящата инстанция не намира нарушения на процесуалните правила по чл. 13 и чл. 14 от НПК при формиране на вътрешното убеждение на съда, още повече, че производството е протекло при диференцираната процедура по реда на Глава двадесет и седма от НПК. Не е допуснато нарушение и по чл. 339, ал. 2 от НПК, тъй като в решението си съдът е обсъдил възраженията на страните и ги е отхвърлил с достатъчно аргументи като неоснователни. Извършената в тази насока от ВКС задължителна проверка на атакувания въззивен съдебен акт не намери да са допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, които да са основание за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Следва да се отбележи, че производството е протекло по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, като подсъдимият е признал изцяло фактите по обвинението. Първоинстанционният съд законосъобразно е допуснал разглеждането на делото по този ред, като на основание чл. 372, ал. 4 във вр. с чл. 371, т. 2 от НПК е установил, че направеното от подсъдимия самопризнание се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства. Провеждането на съдебно производство, съгласно посочената диференцирана процедура, предопределя ограниченията в пределите на инстанционния контрол и фактическите рамки на въззивната проверка. Съгласно чл. 18 от НПК в случаите, предвидени в процесуалния закон, съдът, прокурорът и разследващите органи основават решенията си върху доказателствените материали, които не проверяват лично. Приложената процедура е именно такова изключение. При установено изпълнение на лимитираните в Глава двадесет и седма от НПК правни предписания, въззивният съд не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт, възприета от първата инстанция и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти. Обратното би било абсолютно съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 във вр. с чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. В касационната жалба се изтъква основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НК декларативно, като единствено негово проявление може да бъде отнесено възражението за неправилното приложение на института на реабилитацията, макар и в светлината на допусната явна несправедливост на наложеното наказание, която, според повереника, е в резултат и на това нарушение на материалния закон. Предходните наказания на подсъдимия са били изтърпени през 2008 г. и 2009 г. и от тогава до деня на процесното деяние, извършено на 19.12.2014 г., е изминал по-дълъг срок от предвидения по чл. 88а, ал. 1 във вр. с чл. 82, ал. 1, т. 5 от НК. Съгласно чл. 85, ал. 1 от НК, реабилитацията заличава изцяло последиците от предходните осъждания, което е и основание да се прецени, че същите не биха могли да бъдат обсъждани и възприемани като отегчаващо отговорността обстоятелство. По отношение на подсъдимия М. М. не се установява допусната явна несправедливост на наложеното наказание. Същото е определено правилно по вид и размер от първоинстанционния съд и е потвърдено от въззивната инстанция. Наказанието на М. е определено при условията на чл. 54 от НК, при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства (изразеното съжаление, младата възраст, трудовата ангажираност в семейното стопанство и ролята в семейството на неговите родители) и е съобразено с постигането на целите на специалната и генералната превенция по чл. 36, ал. 1 от НК при предимство на първата. Сочените в касационната жалба като отегчаващи отговорността обстоятелства, а именно: фактът, че подсъдимият, въпреки че е бил предизвикан от агресивното поведение на жертвата, е имал достатъчно време да обмисли своето поведение в относително спокойна среда, опитът на подсъдимия да укрие оръжието след извършване на престъплението и употребата на алкохол преди извършването на деянието, са все възражения по фактите, които не могат да бъдат предмет на касационната проверка. Въпреки това, настоящият състав намира за необходимо да се спре на тях и да уточни, че видно от заключението на назначената на фазата на досъдебното производство комплексна съдебно психиатрична и психологическа експертиза (л. 165 от ДП), подсъдимият се е намирал в състояние на „обикновено алкохолно опиване“, а според изготвената съдебномедицинска експертиза по писмени данни, а именно – въз основа на химическа експертиза, установената концентрация на алкохол в кръвта на М. отговаря на „средна степен на алкохолно повлияване“ (л. 195 от ДП). Това обстоятелство, в конкретния случай, не може да се цени като такова, влияещо на отговорността на дееца. Що се отнася до действията на подсъдимия преди и след извършване на престъпното деяние, те са съвсем характерни за такъв вид престъпления и не могат да се третират като отегчаващи отговорността обстоятелства, предвид последващото безупречно процесуално поведение. Дори тези обстоятелства да бъдат подложени на нова оценка, тя няма да доведе до промяна на съотношението между смекчаващи и отегчаващи наказателната отговорност обстоятелства, което е в полза на първите. Принципно вярно е становището, че когато производството се разглежда по реда на чл. 371, т. 2 от НПК направеното самопризнание от подсъдимия не трябва да се отчита като смекчаващо отговорността обстоятелство и при индивидуализацията на наказанието. Това принципно положение търпи корекция в случаите, в които подсъдимото лице е заело такава позиция още в досъдебната фаза на процеса като неотклонно и непрекъснато оттогава и в съдебната фаза е поддържало самопризнанието и е съдействало за разкриване на обективната истина по делото. В този смисъл е ТР № 1/2009 г. по ТД № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС, че при определяне на наказанието съгласно правилата на чл. 373, ал. 2 от НПК, признанието по чл. 371, т. 2 от НПК не следва да се третира като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство, освен ако съставлява елемент на цялостно, обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител. Настоящата инстанция също намира, че наказание в размер на дванадесет години „лишаване от свобода“, което след приложението на чл. 58а, ал. 1 от НК се редуцира на осем години „лишаване от свобода“, се явява законосъобразно и справедливо. Обезщетенията за неимуществените вреди, претърпени от М. Н., съответстват на обществения критерий за справедливост, въплътен в нормата на чл. 52 от ЗЗД. Съобразени са от една страна с наистина тежката загуба на възможно най-близкия човек, а от друга – с установената съдебна практика за аналогични случаи. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е просто едно абстрактно понятие. То е свързано с преценката по всяко едно дело на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. При причиняването на смърт от значение са възрастта на увредения и отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди (П 4/1968 г. на Пленума на ВС). Следва да се посочи, че в жалбата възраженията за неправилност на гражданско-осъдителната част на атакуваното решение са формулирани като следствие от твърденията за фактическа необоснованост на атакувания съдебен акт. Касационната инстанция, обаче, не разполага с правомощие да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция (още повече, че тя самата е била ограничена от съкратеното съдебно следствие) относно приетите за установени факти, като не може да промени, нито да пререши дадените от двете съдебни инстанции отговори на фактическите въпроси за извършеното от подсъдимия деяние, неговата хронология и конкретното поведение на пострадалия при инцидента. Касационният съд не разполага с процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите, поради което няма как да се произнесе по достоверността, респективно недостоверността, на събраните доказателствени материали. Когато в процесуален план не са допуснати нарушения, които да дадат основания за отмяна или изменение на проверявания съдебен акт, касационната инстанция е обвързана с установените от въззивния съд факти, включително и относимите към гражданската отговорност на дееца. Ето защо искането за завишаване на присъдените суми в рамките на правомощието на настоящата инстанция по чл. 354, ал. 2, т. 5 от НПК следва да бъде оставено без уважение. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 40 от 10.03.2016 г., постановено по ВНОХД № 374/2015 г. по описа на Варненския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: …........................ ЧЛЕНОВЕ: ..................................... .....................................