Ключови фрази
Неоснователно обогатяване – субсидиарно приложение * договор за наем * право на ползване * обезщетение за ползване след прекратяване на договор за наем


Решение по гр.д. на ВКС , ІV-то гражданско отделение стр.4
219_10_dec_290gpc.doc

Р Е Ш Е Н И Е

№ 701

София, 22.11. 2010 година


В ИМЕТО НА НАРОДА



Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на четиринадесети октомври две хиляди и десета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Албена Бонева

ВЛАДИМИР Й.

при участието на секретаря С. Т.,

разгледа докладваното от съдия Й.

гр.дело N 219 /2010 г.:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Е.” ЕООД срещу решение от 03.07.2009 г. по гр.д. № 1589 /2008 г. на Софийския апелативен съд, г.о., 4 с-в., с което е отменено решение от 24.10.2007 г. на Софийски градски съд, І г.о., 5 с-в. и вместо това жалбоподателят е осъден да заплати на ищците Д. Н. С., М. Н. П., М. Ц. С., М. Г. Т., Б. И. Г., Л. И. Г., Н. Е. В., Й. Д. З., С. С. К. и Т. И. П. обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот в размер на 1,557.27 лева (частичен иск) за периодите от 01.10.1998 г. до 09.04.1999 г. и от 09.04.2000 г. до 24.04.2003 г., както и сумата 41,476 лева - обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот за времето от 09.04.1999 г. до 09.04.2000 г. на основание чл.59,ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 15.08.2003 г. до окончателното изплащане и ведно със 7,892 лева разноски за всички инстанции.

Решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 915 от 17.08.2010 г. на основание чл.280,ал.1,т.2 ГПК по въпросите : ако след изтичането на срока на наемния договор наемателят е продължил да ползва имота и наемодателите не са се противопоставили и за това наемният договор е следвало да се счита за продължен за неопределен срок, на какво основание наемателят дължи обезщетение и от кой момент – от момента на продължаването на срока на договора като безсрочен – чл.236,ал.2 ЗЗД или след прекратяването на договора на основание чл.59 ЗЗД и за да се приеме, че се е ползвал без правно основание, необходимо ли е било прекратяване на наемния договор с предизвестие или прекратяването е автоматично. Прието е, че тези въпроси са разрешени в противоречие с решение № 1988 от 18.03.2002 г. по гр.д. № 313 /2001 г. на ВКС, ІV г.о.. и с решение № 1114 от 07.05.1997 г. по гр.д. № 3418 /1995 г. на ВКС, ІV г.о.

Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и неправилно приложение на материалния закон. Твърди, че договорът за наем не е прекратен, а се е превърнал в безсрочен такъв по силата на чл.6,ал..1 З., а ищците не са доказали, че са прекратили този договор, правилно е първото (обезсилено) решение на СГС, с което е прието, че исковете са с правна квалификация чл.236 ЗЗД, ползването е продължило със знанието и без противопоставянето на ищците, които са имали възможност да потърсят правата си по реда на чл.80,ал.1 ЗЗД. Като е приел нещо различно, въззивният съд е допуснал посочените нарушения. Жалбоподателят иска отмяна на обжалваното решение, отхвърлянето на исковете и присъждането на разноски.

Ответниците в касационното производство оспорват основателността на жалбата и твърдят, че наемният договор е сключен след възстановяване на собствеността, поради което и Р. на чл.6,ал.1 З. е неприложима и фактическата обстановка по спора е различна от тази в посочените решения по допускане на касационното обжалване; твърдят също, че въззивният съд се е произнесъл по предмета на спора - по наведените с исковата молба като основание на иска обстоятелства, че не е допуснал процесуални нарушения, че решението му е допустимо независимо от възприетата правна квалификация на иска и че решението му е правилно.

По основателността на жалбите и на основание чл.290 и сл. ГПК:

По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване – относно приложението на нормите на чл.236,ал.1 и ал.2 и чл.59,ал.1 ЗЗД Настоящият състав намира, че съгласно предписаното от чл.236,ал.1 ЗЗД, когато ползването продължи със знанието и без противопоставянето на наемателя, договорът се счита продължен за неопределен срок и наемателят дължи уговорения наем, съгласно предписаното от
чл.236,ал.2 ЗЗД, когато ползването продължи въпреки противопоставянето на наемодателя, наемателят дължи обезщетение и съгласно съдебната практика то е в размер на средния пазарен наем за имот като процесния. Р. на чл.236,ал.2 ЗЗД определя минимума на дължимото от дотогавашния наемател обезщетение. Няма пречка на наемодателя по прекратения договор за наем да бъде присъдено обезщетение и в по-голям размер на основание чл.59 ЗЗД, ако въведе като основание на иска си и докаже, че е собственик на вещта и че е претърпял по-големи вреди или пропуснал по-големи ползи от средния пазарен наем за продължилото въпреки неговото противопоставяне ползване (да докаже техния размер).

За да постанови обжалваното решение, С. е приел, че по делото са доказани твърденията, на които са основани исковете, че ищците са собственици на имота, който е бил отдаден под наем на ответника след като е бил реституиран по З., че са посочили какви са дяловете им от собствеността, че продължаваният срок на договора за наем е изтекъл, че ищците са се противопоставили изрично на продължаването на ползването на имота от ответника, въпреки това ползването е продължило до месец април 2003 г., с което е осъществен фактическият състав на чл.59,ал.1 ЗЗД - ищците са се обеднили, а ответникът се е обогатил в размер на месечната наемна цена за процесния имот, установена със заключение на вещо лице, за което исковете са основателни.

В двете посочени съдебни решения на ВКС : № 1114 от 07.05.1997 г. по гр.д. № 3418 /1995 г. на ВКС, ІV г.о. и № 1988 от 18.03.2002 г. по гр.д. № 313 /2001 г. на ВКС, ІV г.о.., е прието, че е налице приложение на чл.6,ал.1 З., съгласно който сключените наемни договори за недвижими имоти, подлежащи на реституция по З. се обявяват за сключени без определен срок и затова могат да бъдат прекратени от реституираните собственици с едномесечно предизвестие. настоящият състав намира, че приетото разрешение е правилно.

При съпоставка на тези решения с обжалваното въззивно решение настоящият състав намира за основателно твърдението на ищците – ответници в касационното производство, че процесният договор за наем е сключен след възстановяване на собствеността по З., поради което и Р. на чл.6,ал.1 З. е неприложима по отношение на спора и неговата фактическа обстановка е различна от фактическата обстановка, установена с двете съдебни решения, обсъдени в определението по чл. 288 ГПК. Затова и няма противоречие между приетото от С. и приетото в тези две решения по отношение на действието на договора за наем.

По наведените касационни основания:

Доводът на жалбоподателя за неправилната квалификация на исковете, което представлява нарушение на материалния закон, е неоснователен. Ищците са основали исковете си за обезщетение на твърдения, че са собственици и като такива са отдали под наем имота, а после в това качество са се обеднили. Поради което и квалификацията по чл.59,ал.1 ЗЗД е правилна.

Доводът на жалбоподателя за нарушение на материалния закон - на нормата чл.6,ал..1 З., е неоснователен. Както беше отбелязано по-горе ищците са основали исковете си на твърдения, че договорът за наем е сключен след реституцията и е срочен, тези твърдения са установени от въззивния съд и изводите му са обосновани, поради което Р. на чл.6,ал..1 З. е неприложима, а договорът за наем не е бил безсрочен, а срочен и продължаваният му срок е изтекъл, след което ищците са се противопоставили на ползването на имота от ответника.

Неоснователен е доводът на жалбоподателя за необоснованост на извода на въззивния съд, че ищците са се противопоставили на ползването на имота след прекратяването на договора за наем. Изводът на съда е основан на свидетелските показания на бивш ликвидатор на дружеството.

Поради неоснователните доводи за неправилност на решението настоящият състав приема жалбата за неоснователна. Обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

Поради изхода от спора жалбоподателят няма право на разноски. Ответниците по жалбата претендират разноски, но не са доказали, че са направили такива, поради което разноски не следва да им се присъждат.

Воден от горното и на основание чл.293 ГПК съдът


Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение от 03.07.2009 г. по гр.д. № 1589 /2008 г. на Софийския апелативен съд, г.о., 4 с-в.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.