Ключови фрази


- 9 -
РЕШЕНИЕ

№ 62

гр. София 09.08.2022 година

В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 02.03.2022 (втори март две хиляди двадесет и втора) година в състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров


при участието на секретаря ДИАНА АНАЧКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2055 по описа за 2021година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като
е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3303/02.03.2021 година, подадена от „А.“ Е. [населено място], срещу решение № 1585/30.12.2020 година на Софийския апелативен съд, търговско отделение, 3-ти състав, постановено по гр. д. № 2319/2020 година.
С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционното решение № 522/13.03.2020 година на Софийски градски съд, VІ-то търговско отделение, 5-ти състав, постановено по гр. д. № 1340/2018 година, с което е прогласена, по иск предявен от „А.“ Е. [населено място] срещу „Фул Опшънъл“ АД [населено място], недействителността на договор за покупко-продажба от 12.01.2018 година, обективиран в нотариален акт № , т. І, рег. № , дело № 3/2018 година на Ю. К.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписан под № 646 в регистъра на Нотариалната камара с който „А.“ Е. [населено място], в качеството си на продавач и действащо чрез пълномощника си Б. С. В. е продало на „Фул Опшънъл“ АД [населено място], в качеството му на купувач 1/5 идеална част от описаните в нотариалния акт имоти, на основание чл. 42, ал. 2, във връзка с чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, като са оставени без разглеждане евентуално съединените с този иск искове по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и чл. 40 от ЗЗД, а по иск с правно основание чл. 108 от ЗС, предявен от „А.“ Е. [населено място] срещу „Интеркепитъл“ Е. [населено място], е признато за установено по отношение на второто дружество, че първото е собственик по горепосочените имоти, но е отхвърлено искането за предаване на владението върху същите, като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.
В подадената от „А.“ Е. [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение на Софийския апелативен съд е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане на подадените от „Фул Опшънъл“ АД [населено място] и „Интеркепитъл“ Е. [населено място] срещу първоинстанционното решение въззивни жалби по същество.
Ответникът по касационната жалба „Фул Опшънъл“ АД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 7418/05.05.2021 година, с който жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Ответникът по касационната жалба „Интеркепитъл“ Е. [населено място] не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
„А.“ Е. [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 03.02.2021 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 3303/02.03.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 60 861/30.12.2021 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношение на въпроса за начина, по който могат да бъдат обективно съединени искове с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД (чл. 301 от ТЗ), чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и чл. 40 от ЗЗД, за недействителност на една сделка и за начина (поредността), по който съдът следва да разгледа същите и за това налице ли е „произнасяне по непредявен иск“ по смисъла на чл. 270, ал. 3, изр. 3 от ГПК, в случаите когато съдът се е произнесъл по отношение на евентуално предявен иск, без да се е сбъднало условието под което е предявен.
По така поставения въпрос следва да се има предвид, че при определяне на начина на обективното съединяване на исковете следва да се преценява дали основанията, на които те са предявени, се изключват или могат да са налице едновременно и независимо едно от друго, както и това какви са правните последици от уважаването на всеки един от исковете. При кумулативното обективно съединяване на исковете всяко едно от спорните правоотношения може да съществува самостоятелно и независимо от останалите съединени за общо разглеждане такива. При алтернативното обективно съединяване ищецът предоставя на съда да разгледа и уважи един от предявените искове, като уважаването на един или друг от тези искове в еднаква степен би удовлетворило интереса на ищеца. Съответно при евентуалното обективно съединяване няколко иска се съединяват за съвместно разглеждане, като един от тях е главен, а останалите са се намират в отношение на евентуалност, като разглеждането им е поставено в зависимост от произнасянето по главния иск и задължението на съда да се произнесе по тях възниква само, когато се осъществи условието под което са предявени.
С ТР № 5/12.12.2016 година, постановено по тълк. д. № 5/2014 година на ОСГТК на ВКС е прието, че в случаите по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД (чл. 301 от ТЗ) и чл. 40 от ЗЗД се касае до уредена в закона недействителност на сделките, на която може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът, съответно представляваният, или техните универсални правоприемници. Това позоваване може да стане и с предявяването на отрицателен установителен иск. Основанията, на които могат да бъдат предявени двата иска-по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД (чл. 301 от ТЗ) и по чл. 40 от ЗЗД обаче не могат да се осъществят едновременно, поради което същите не могат да се предявят при условията на кумулативно или алтернативно съединяване на исковете. Искът по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД (чл. 301 от ТЗ) се основава на твърденията на ищеца за липса на представителна власт на сключилия сделката пълномощник, докато този по чл. 40 от ЗЗД предполага наличието на такава власт, като пълномощникът се сговаря с насрещната страна по сделката във вреда на представлявания. Именно изискването за липсата или наличието на представителна власт е пречка за кумулативното и алтернативното съединяване на двата иска. При предявяването на иска по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД (чл. 301 от ТЗ) ищецът отрича съществуването на представителната власт на сключилото сделката от негово име лице, а при предявяването на такъв по чл. 40 от ЗЗД, я признава. Същевременно е невъзможно в един и същи момент представителната власт като факт и да съществува и да не е налице. Поради това наличието на недействителността по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД (чл. 301 от ТЗ) е пречка сделката да бъде недействителна на основание чл. 40 от ЗЗД и обратното липсата на първата е условие за втората недействителност. Предвид на това съединяването на двата иска може да се осъществи само при условията на евентуално обективно съединяване като водещ (главен) е искът по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД (чл. 301 от ТЗ).
Във връзка с иска по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД следва да се има предвид, че с ТР № 5/12.12.2016 година, постановено по тълк. д. № 5/2014 година на ОСГТК на ВКС е прието, че в случая по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД (чл. 301 от ТЗ) се касае до висяща недействителност, а в този по чл. 40 от ЗЗД до уредена със самата разпоредба недействителност, като и в двата случая тази недействителност е начална и на нея могат да се позовават ограничен кръг лица, а именно лицето, от името на което е сключен договорът, съответно представляваният, или техните универсални правоприемници. В мотивите на ТР изрично е прието, че в двата случая не се касае до относителна недействителност, тъй като същата изисква действителна правна сделка, която поражда действие, но то е ограничено по отношение на определено трето лице и на определен кръг трети лица, докато в хипотезите на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД (чл. 301 от ТЗ) и чл. 40 от ЗЗД недействителността е начална, а лицата, които могат да се позовават на нея не могат да бъдат определени като трети такива по сделката. Същевременно липсата на потвърждаване и окончателното отпадане на възможността за потвърждаване на сделката по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД или оспорването й в случаите по чл. 301 от ТЗ не води до трансформирането на същата от висящо недействителна в относително недействителна, тъй като се касае до два различни вида недействителност, възникващи на различни основания и имащи различни правни последици, поради което преминаването от единия вид недействителност в другия не може да се извърши. Началната недействителност по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД (чл. 301 от ТЗ) и по чл. 40 от ЗЗД е пречка исковете основани на тези разпоредби да бъдат разглеждани като евентуални след предявени главни искове за унищожаване на сделките, тъй като последните предполагат сделка, която е породила действие, но страда от пороци на волята, които водят до възможност за отпадането й с обратна сила. Затова исковете за унищожаемост са конститутивни, за промяна на съществуващото положение, докато тези по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД (чл. 301 от ТЗ) и чл. 40 от ЗЗД са отрицателни установителни, като не зависят от тези за унищожаемост.
Последиците от нищожността по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и по чл. 40 от ЗЗД по отношение на действието на сделката са едни и същи, като разликата е само в кръга на лицата, които могат да се позовават на тях. С оглед приетото с ТР № 5/12.12.2016 година, постановено по тълк. д. № 5/2014 година на ОСГТК на ВКС обаче недействителността по чл. 40 от ЗЗД не се покрива с накърняване на добрите нрави. Затова когато искът за недействителност се основава на действия на представителя при сключването на сделката искът трябва да се квалифицира по чл. 40 от ЗЗД-решение № 241/15.01.291 година, постановено по гр. д. № 3796/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., поради което иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД може да бъде разгледан ако не се установи изискуемото се по първата хипотеза сговаряне във вреда на представлявания или ако основанието за нищожността произтича от самата сделка, а не от действия на представителя и/или страните по нея. В случаите когато нищожността по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД на сделка, сключена чрез представител се основава на действия на представителя, това включва в себе си и признание за наличието на такава власт, което е в конфликт с хипотезата на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД (чл. 301 от ТЗ). Предвид на това в тези случаи за главен трябва да се счита иска по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД (чл. 301 от ТЗ), като останалите два иска се разглеждат като евентуални в зависимост от фактическите основания, на които са предявени, като ако недействителността се основава на действия на представителя предимство има искът по чл. 40 от ЗЗД.
Съдът дължи произнасяне само по надлежно предявени искове. В случаите на евентуално обективно съединяване на искове, евентуалните такива се предявяват под условие и подлежат на разглеждане в зависимост от произнасянето по главния иск. В случаите когато не се е сбъднало условието под което е предявен евентуалния иск съдът не дължи произнасяне по същия, а ако се произнесе то решението му е недопустимо и подлежи на обезсилване от въззивната инстанция. Последващите това обезсилване действия на въззивната инстанция могат да бъдат различни и са поставени в зависимост от това дали първоинстанционният съд се е произнесъл по главния иск. В случаите, когато такова произнасяне след обезсилване на решението по евентуалния иск въззивният съд не следва да предприема последващи процесуални действия по спора, а ако липсва то следва да върне делото на първоинстанционния съд за произнасяне по главния иск.
С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Софийски градски съд е неправилно по следните съображения:
За да обезсили първоинстанционното решение съставът на Софийския апелативен съд е приел, че са предявени субективно и обективно съединени, при условията на евентуално съединяване искове с правно основание чл. 42, ал. 2, във връзка с чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, чл. 40 от ЗЗД и чл. 108 от ЗЗД. С решението си съставът на Софийски градски бил прогласил, по иск предявен от „А.“ Е. [населено място] срещу „Фул Опшънъл“ АД [населено място], недействителността на договор за покупко-продажба от 12.01.2018 година, обективиран в нотариален акт № , т. І, рег. № , дело № 3/2018 година на Ю. К.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписан под № 646 в регистъра на Нотариалната камара с който „А.“ Е. [населено място], в качеството си на продавач и действащо чрез пълномощника си Б. С. В. е продало на „Фул Опшънъл“ АД [населено място], в качеството му на купувач 1/5 идеална част от описаните в нотариалния акт имоти, на основание чл. 42, ал. 2, във връзка с чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, като бил оставил без разглеждане евентуално съединените с този иск искове по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и чл. 40 от ЗЗД. Със същото решение по иск с правно основание чл. 108 от ЗС, предявен от „А.“ Е. [населено място] срещу „Интеркепитъл“ Е. [населено място], било признато за установено по отношение на второто дружество, че първото е собственик по горепосочените имоти, но било отхвърлено искането за предаване на владението върху същите.
Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че горепосоченото решение на Софийски градски съд е недопустимо. Първоначалното обективно съединяване на исковете можело да се осъществи чрез кумулативно, алтернативно или евентуално съединяване на няколко иска от ищеца с една искова молба-чл. 210, ал. 1 от ГПК. При кумулативно обективно съединяване, съдът дължал произнасяне по всеки един от предявените искове. При евентуално съединяване по почин на ищеца, съдът се произнасял по евентуалния иск, ако отхвърлел главния иск. Алтернативното съединяване предполагало изявление на ищеца, че съдът може да се произнесе по исковете без значение, на кое от конкуриращите се основания ще го уважи. Критерият за определяне на вида на съединяването на исковете било дали основанията, на които са предявени, се изключват или могат да са налице едновременно и независимо едно от друго, както и относно правните последици от уважаването на всеки един от исковете. Основанието на иска се определяло от съда въз основа на обстоятелствата, на които се позовавал ищеца в исковата молба, за да извлечел претендираното право, което свързал със заявения петитум на иска. Затова, след като определянето на основанието на предявения иск било процесуално задължение на съда, то съдът, разглеждащ спора, извършвал и преценка за съотношението, в което се намирали помежду си съединените искове, като не бил обвързан от изявлението на ищеца относно начина на тяхното обективното съединяване. В редица свой решения, представляващи уеднаквена съдебна практика, ВКС се бил произнасял, че начинът на съединяване на искове зависел от естеството на материалните правоотношения. Начинът за съединяване на искове за недействителност на сделка, независимо от поредността и съотношението, които бил посочил ищецът, били предявени в условията евентуалност-ако сделката била нищожна на едно основание, то последващото прогласяване на недействителност на друго основание било безпредметно. Съдът бил длъжен да разгледа основанията на нищожност според тежестта на сочения от ищеца порок в поредност от най-тежкия (противоречие със закона или заобикалянето му, противоречие на морала) през по-леките, каквито били липсата на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет или липсата на форма. Когато съдът приемел, че сделката е валидна, той бил длъжен да разгледа основанията за унищожаемост, подредени също според тежестта на порока: поради неспазване на режима на настойничеството и попечителството, поради неспособност да се разбират или ръководят действията, поради заплашване, измама, грешка или поради крайна нужда и ако сделката не подлежала на унищожение поради сочените пороци да премине към разглеждане на основания за висяща недействителност като извършването и без или извън надлежно учредената представителна власт Първоинстанционното решение не било съобразено с тази константна практика на ВКС. Безпротиворечиво съдебната практика приемала, че договорът, сключен при липса на надлежна представителна власт бил относително недействителен-правните действия, извършени от лице без представителна власт не били нищожни, тъй като можели да бъдат потвърдени от представлявания, или налице била висяща недействителност на сделката до потвърждаването й и от лицето, от чието име била сключена, а ако мнимо представляваният откажел да потвърди договора, недействителността се стабилизирала като се трансформирала в относителна, а не в абсолютна нищожност, която можела да е само изначална и несанируема. С оглед на това предявеният иск с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД бил установителен, а не конститутивен. Първоинстанционният съд се бил произнесъл по предявения отрицателен установителен иск за прогласяване недействителност на договор за покупко-продажба, поради сключването му без представителна власт от лицето, представлявало продавача „А.“ Е. [населено място], без да разгледа основанията на нищожност според тежестта на сочения от ищеца порок. Едва след като се произнесял по така предявеният иск и го отхвърлел като неоснователен, съдът бил длъжен да разгледа сочените по-леки основания. Произнасянето по по-тежкото основание и отхвърлянето му било сбъдване на вътрешно-процесуалното основание за да можел съдът да разгледа и се произнесе по следващите обективно съединени искове. Затова съставът на Софийския апелативен съд приемал, че произнасяйки се по иск, за който не се е сбъднало вътрешно-процесуалното условие за разглеждането, първоинстанционния съд бил постановил едно недопустимо решение, като постановено по непредявен иск. Поради това въззивният съд намирал, че първоинстанционното решение било недопустимо и като такова следвало да се обезсили.
В случая „А.“ Е. [населено място] е предявило иск за недействителност на договора за покупко-продажба от 12.01.2018 година, обективиран в нотариален акт № , т. І, рег. № , дело № 3/2018 година на Ю. К.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписан под № 646 в регистъра на Нотариалната камара с твърдения, че същият е сключен от пълномощник на дружеството, без същият да притежава надлежно учредена представителна власт, което предвид това, че страните по договора са търговски дружества представлява иск с правно основание чл. 301 от ТЗ. Този иск е определен от „А.“ Е. [населено място] като главен и е поискано ако той бъде отхвърлен договорът за покупко-продажба да бъде прогласен за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД или евентуално да бъде прогласен за недействителен на основание чл. 40 от ЗЗД. Последните два иска са обосновани с твърденията, за значителна нееквивалентност на уговорените престации и за това, че е договорен продължителен срок за заплащане на цената, който не е в интерес на продавача.
С оглед на това на разглеждане като главен иск е подлежал искът по чл. 301 от ТЗ, а не както е приел съставът на Софийския апелативен съд иска по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. При постановяване на решението си въззивният съд се е позовал на решение № 106/01.03.2011 година, постановено по гр. д. № 1460/2009 година, решение № 198/10.08.2015 година, постановено по гр. д. № 5252/2014 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 97/08.02.2013 година, постановено по т. д. № 196/2011 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. Първото от тези решения не е в подкрепа на възприетото от въззивният съд, тъй като в него е посочена поредността, в която трябва да се разгледат предявените по делото евентуално съединени искове, а именно за недействителност на договора поради липса на валидно извършена упълномощителна сделка (отчуждаване на имота от мним представител), евентуално за унищожаването й поради невъзможност за формиране на правновалидна воля от страна на прехвърлителя към момента на сделката или поради крайна нужда. Другите две решения са постановени преди постановяването на ТР № 5/12.12.2016 година по тълк. д. № 5/2014 година на ОСГТК на ВКС, като в тях е прието, че недействителността по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД (чл. 301 от ТЗ) е относителна, което е в противоречие с постановките на последващото ТР. Поради това тези две решения не могат да обосноват правилност на въззивното решение на Софийския апелативен съд.
Предвид изложеното обжалваното решение на Софийския апелативен съд следва да се отмени като неправилно. След отмяната на обжалваното въззивно решение делото следва да се върне Софийски градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането на спора.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 1585/30.12.2020 година на Софийския апелативен съд, търговско отделение, 3-ти състав, постановено по гр. д. № 2319/2020 година.
ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.