Р Е Ш Е Н И Е
№ 404
гр. София, 27.11.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети ноември, 2014 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
При участието на секретаря ПАВЛОВА
В присъствието на прокурора ЛАКОВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1318/14 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 140/23.04.14 г., постановено от АС-София /САС/, НО, 8 състав, по В.Н.Д. 151/14 г., е потвърдена оправдателна присъда № 3/09.01.14 г.,постановена от ГС-София /СГС/, НО, 33 състав по Н.Д.2591/13 г., с която подсъдимият Г. Д. У. е признат за невиновен и е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.278 Б,ал.2,пр.3 и 4 НК.
Недоволен от така постановения съдебен акт е останал прокурор от САП, който в срок го атакува с оплаквания за наличие на касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В съдебно заседание пред ВКС представителят на ВКП поддържа протеста.
Подсъдимият, редовно призован, не се явява. Упълномощеният от него защитник моли решението на САС да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид протеста и релевираните в него аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
Според представителя на държавното обвинение въззивната инстанция най-общо казано е възприела избирателен подход при оценката на доказателствения материал, който е довел до опорочаване на вътрешното й убеждение. В този смисъл се твърди, че не са спазени разпоредбите на чл.13 и 14 НПК, по какъвто начин е реализирано нарушение на процесуалните правила, довело до неправилно приложение на материалния закон с оправдаване на подсъдимия У..
Не може да не се заяви, че част от прокурорския протест съдържа изложени възражения по приетата от съдилищата по фактите недоказаност, като е направен доказателствен разбор от гледна точка на поддържаната обвинителна теза. Тези обстоятелства са предмет на конкретно оглеждане на доказателствата, което при спазване на процесуалните правила представлява суверенно право на решаващите по фактите съдилища. Става дума следователно за необоснованост. Същата не е касационно основание и въобще не може да бъде проследявана от ВКС.
Имайки предвид направените уточнения, върховната съдебна инстанция по наказателни дела ще се фокусира единствено върху изтъкнати от прокурора в касационния протест обстоятелства, подведими под процесуални пороци в дейността на въззивната инстанция в рамките на инкриминираното в обвинителния акт обвинение, които от своя страна да бъдат обмислени на плоскостта на чл.348,ал.1,т.2 НПК.
Поначало спор по фактите няма. Подсъдимият У. бил назначен за директор на Националния институт за паметниците на културата /НИПК/ през 2002 г., бил е такъв при преименуването на институцията в Национален институт за опазване на недвижимите културни ценности /НИОНЦК/, отново преименуван в Национален институт за недвижимо културно наследство /НИНКН/, и с оглед отправеното обвинение притежава качеството длъжностно лице по смисъла на чл.93, ал.1,б.А НК. Според прокуратурата издаденото от У. в обсъжданото му качество директор на НИОНЦК /такова е наименованието на института към съответния процесуален период през 2009 г./ писмо № 1081/25.05.09 г., с което била съгласувана виза и проект за изменение на план за застрояване и работен устройствен план на УПИ VІІІ-14,кв.5441,м. Центъра, е в нарушение на чл.80, ал.4 от Закона за културното наследство /ЗКН/. Твърди се, че това писмо, представляващо индивидуален административен акт, е следвало да се изготви след мотивирано становище на дирекция „Контрол и съгласувателна дейност по опазване на паметниците на културата” и от експертен съвет на института. Прокурорът е направил собствен прочит на доказателствените източници и е игнорирал съдебната мотивация по схемата на повдигане на обвинение и приложението на правото, обсъдени от решаващата инстанция.
Проблемът е в приложението на правото. Първият аргумент на САС изразява съдебното становище, че с извършеното съгласуване не би се стигнало до повреждане или до видоизменение на процесния паметник на културата от местно значение или поне събраните доказателства не позволяват да се направи категоричен извод в тази насока. За да обоснове такава теза, контролираната съдебна инстанция е приела изявленията на свидетелите С., Д., Г.- че със съгласувания от У. проект процесната недвижима културна ценност ще бъде засегната- за субективни техни виждания за съдбата на постройката.
Главният архитект на София свидетелят Д. от своя страна, макар и да е заявил, че недвижимата културна ценност ще бъде накърнена, е категоричен, че подобно преустройство не е прецедент и на територията на София се намират сгради-паметници на културата, които са били преустроени по аналогичен начин; той признава освен това, че при архитектурния проект се съгласуват детайли като конструкция, архитектура, подземни и надземни нива и т. н. Свидетелят Г. също подчертава, че нормативни критерии за допустима намеса липсват, а преценката за това е субективна.
Контролираната инстанция е изложила съображения и досежно заключението на тройната архитектурно-строителна експертиза. Счита, че тя потвърждава свидетелските показания в частта им относно субективния характер на преценката за допустимото въздействие върху недвижимата културна ценност. В същото време експертите са защитили извода си, че етапът на преустройство, който е инкриминиран на подсъдимия, е твърде ранен, за да може да се каже с безусловна яснота дали сградата би била компрометирана като паметник на културата или не.
САС е приел освен това, че наличните план за застрояване и Работен устройствен план /РУП/ задават единствено градоустройствените параметри, в които трябва да се вмести инвестиционният проект; те са значително по-общи и абстрактни, за разлика от архитектурния проект. Последният детайлизира всички характеристики на обекта, които позволяват да се установи дали и доколко паметникът на културата ще бъде засегнат в структурно и в композиционно отношение. Единствено при наличието на инвестиционен проект с конкретни фасади, разрези и планове, според посоченото от експертите, може еднозначно да се твърди дали културната ценност ще бъде повредена, унищожена или видоизменена, респективно дали ще бъде запазена или не стойността на сградата като паметник на културата. Дейността на подсъдимия като директор на НИНКН не се изчерпва със съгласувателното становище по повод плана за застрояване и работния устройствен план, а е предвидено изискване за съгласуване и при следващите етапи, през които трябва да премине строителството.
ВКС съзира различия между казаното от свидетелите и вещите лица доколко чрез Работния устройствен план може да се установи дали недвижимият имот-паметник на културата е възможно да бъде засегнат-унищожен, повреден или видоизменен. Факт е обаче,че изявленията на свидетелите, подкрепени от становището на архитектурната общност в подадената петиция до съответните институции, извеждат причинно-следствена връзка между евентуално негативно засягане на процесния паметник на културата и издадения от подсъдимия съгласувателен документ. В тройната архитектурно-строителна експертиза се отстоява, както вече бе казано, че инкриминираният етап от преустройството е твърде ранен, за да се приеме с категоричност дали сградата би била компрометирана като паметник на културата или не. В същото време не се изключва възможно увреждане на паметника на културата, което би последвало от съгласуването, издадено от У.. Изказът по експертизата следва да се тълкува в насока,че все още не са оценими размерите на негативните последици за паметника на културата, а не че такива няма да има.
Прокуратурата не е обосновала позицията си за специфичните характеристики на РУП и в този смисъл да изведе противозаконно даване на разрешение от страна на подсъдимия, а само възпроизвежда показанията на свидетелите, възприети от съда като субективна оценка. Не е развита идеята, че според относимата редакция на чл.110,ал.1,т.4 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/, „Работният устройствен план” е вид „подробен устройствен план” за застрояване и силуетно оформяне. Според относимата редакция на чл.113, ал.4 ЗУТ, „Работният устройствен план определя точно: 1.разположението и очертанието на сградите в план, както и минималните разстояния между тях и до имотните граници - съобразно допустимите за съответната устройствена зона плътност и интензивност на застрояване; 2.необходимите силуети, изясняващи: максималните височини на сградите и билата им в абсолютни коти; броя на етажите; формата и наклона на покривите и архитектурната връзка между сградите с оглед на правилното архитектурно-пространствено оформяне”. Според чл.114, ал.1,т.1 ЗУТ, с Работния устройствен план се определя и конкретното разположение на строежите и начинът на застрояване, като изработването на такъв план е задължително на основание чл.113, ал.6 ЗУТ /за защитени територии за опазване на културното наследство или на части от тях- за самите имоти и за съседните на тях/. С оглед казаното може да се твърди, че РУП съдържа достатъчна информация да се прецени дали културната ценност ще бъде повредена, унищожена или видоизменена. Още повече че У. по образование, длъжност и опит е професионален архитект. Заложената в РУП-а информация за човек с неговите качества и сертификати в областта на архитектурата и опазване на културното наследство е повече от разбираема.
В този смисъл върховната съдебна инстанция по наказателни дела счита, че изложените доводи в решението на контролираната инстанция в подкрепа на извода за невъзможност за повреда или видоизменение в резултат на издадения от подсъдимия съгласувателен документ, доколкото той касае РУП, не могат да бъдат споделени. Съвсем отделен е въпросът, че обвинителната власт никога не е направила верен прочит на специалния закон /ЗУТ/ при обвиняването на У.. Недопустимо е тепърва да се говори за изменение на обстоятелства, пряко относими към конкретното престъпно деяние.
Вторият важен довод на САС, с който прокуратурата спори, е че съгласуването, направено от подсъдимия, не може да бъде приравнено на разрешение по смисъла на чл. 278 Б, ал.2 НК. За да обоснове този свой аргумент, контролираната съдебна инстанция е приела, че нормата на чл. 278 Б, ал.2 НК е бланкетна и следва да бъде попълнена с конкретно съдържание чрез посочване на разпоредбите на друг нормативен акт, нарушени от подсъдимия. Спорна е обаче тезата на държавното обвинение, продължава САС, че използваният от законодателя термин „противозаконно” следва да бъде разбиран като нарушение на по-нисък по степен нормативен акт и дори на вътрешноведомствен такъв, съдържащ организационни правила. Освен че разширителното тълкуване в областта на материалното наказателно право е недопустимо, се наблюдава и различен законодателен подход при формулиране на други бланкетни състави в особената част на НК. Направена е съпоставка между чл.278 Б, ал.2 НК и чл.123, чл.134, чл.234, чл.313, чл. 342 и сл. НК. По-нататък САС не приема прилагането на разпоредби на Конвенцията за защита на архитектурното наследство на Европа, сочени от прокуратурата, тъй като с тях недопустимо се разширяват рамките на първоначално повдигнатото с обвинителния акт обвинение. Затова счита, че аргументацията следва да бъде концентрирана единствено върху твърденията на прокурора за нарушаване на чл. 80,ал.4 ЗКН и т.8,пр.1 и 3 и т.12 от Правила за организация на административното обслужване в НИПК.
Във връзка с първата посочена разпоредба въззивната инстанция подчертава принципното положение, че съдържанието на бланкетна норма, уреждаща състав на престъпление, не се запълва с диспозитивни норми, с уреждащи състава и начина на конституиране на определени органи норми, с такива, които по естеството си също са бланкетни или препращат към други разпоредби, и т.н. Иначе казано, с оглед правото на защита на подсъдимия е недопустимо съдържанието на бланкетната норма да бъде попълвано с друга, също бланкетна и обща норма, която не съдържа конкретно правило за поведение и сама по себе си изисква последващо уточняване. Намирайки опора в казаното, ВКС няма повече да обсъжда трябвало ли е съгласувателното писмо да премине през някаква дирекция на Института за изготвяне на мотивирано становище и през експертен съвет или не, каквото е обвинението на У.. Съдилищата по фактите са изразили подробни съображения в тази насока, необорени от представителя на прокуратурата.
Според САС, макар да не е спорно, че по естеството си съгласувателното становище, обективирано в писмо № 1081/25. 05. 2009 год., е индивидуален административен акт, то няма конститутивен ефект и не поражда непосредствено права за даден субект, а представлява констативен акт, удостоверяващ факта, че предложените проект за изменение на плана за застрояване и РУП, са съобразени с установения режим за опазване на недвижимите културни ценности, а при липса на режим - с допустимите строителни намеси за такива обекти. Окончателният индивидуален административен акт, с който се разрешава въздействие върху културната ценност, се издава от друг орган – кмета на съответната община, респективно главния архитект на София. Анализът на относимите разпоредби на ЗУТ показва, че посочените органи не действат в условията на обвързана компетентност, те не са задължени да одобрят проекта за изменение на плана за застрояване, респективно РУП, само защото НИОНКЦ е дал положително становище. Същевременно не са налице и законови разпоредби, поставящи в строго формални рамки дейността на У. по съгласуване на представените проекти и изискващи императивно при наличието на определени предпоставки той да откаже съгласуване. Логическа последица от липсата на подобни критерии е изводът, че се касае за субективна преценка, зависеща от опита и професионалната компетентност на подсъдимия. При това положение, заключава въззивната инстанция, дори и като се отчита дългогодишната дейност на дееца като директор на НИОНКЦ и личното му ангажиране с проекта, трудно би могло да се поддържа, че в конкретния случай той е действал при пряк умисъл.
ВКС не може да се солидаризира изцяло с казаното в атакуваното решение досежно ролята на съгласувателното писмо, макар и по същество това да не влияе върху правното положение на подсъдимия, предвид некачественото му обвиняване. Самостоятелният за ВКС /непредизвикан от възражение по касационния протест/ преглед на разпоредбите на чл.143,ал.1,т.5 ЗУТ в редакцията й от Д.В-к, бр.19 от 13 март 2009 г. вр. чл.125, ал.5 ЗУТ вр. чл.83 ЗКН в актуалната за казуса редакция, води до извод, че съгласуването на НИОНКЦ е самостоятелен индивидуален административен акт, който е необходимо условие за издаване на крайния индивидуален административен акт по отношение на недвижими културни ценности. Иде реч за сложен административен фактически състав, определен от компетентността на административни органи със самостоятелни нормативно предвидени правомощия, като най-силното основание в подкрепа на казаното е, че липсата на положително произнасяне на компетентен междинен орган /който що се касае до недвижимите културни ценности е единствен/ е предпоставка за отказ на крайния административен орган. При тълкуване на посочените разпоредби във връзка с чл.19,т.5 ЗКН в актуалната за случая редакция, главният архитект е обвързан със становището на специализирания компетентен държавен орган с правомощия по закон, какъвто е НИОНКЦ. Действията на подсъдимия по съгласуване са обективирани в самостоятелен индивидуален административен акт със съответните правни последици, който представлява разрешение по смисъла на чл.278 Б,ал.2 НК.
Предвид това, ако прокуратурата законосъобразно би огледала поведението на подсъдимия спрямо правилните законови разпоредби на ЗУТ и ЗКН, действащи към момента на осъщественото процесно съгласуване, не би стоял въпросът с тълкуване на термина „противозаконно”. Всъщност, в своя протест САП оспорва становището на САС по отношение на приемането на „противозаконност”, без обаче да се обоснове, а принципно твърдейки, че това означава да е нарушено нормативно правило от всякакъв ранг.
Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване трябва да се каже, че Конвенцията за защита на архитектурното наследство на Европа /ратифицирана с Решение на Великото народно събрание от 25 януари 1991 г., Д.В-к, бр. 13 от 1991 г., в сила от 1 май 1991 г./ е относима към термина „противозаконно” по смисъла на чл.278 Б,ал.2 НК, защото в него се включват и ратифицираните със закон международни договори, които имат примат над вътрешното законодателство по смисъла на чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България /КРБ/. Но без съмнение,дори и да се счете, че има нарушения на Конвенцията, обстоятелствата, свързани с тях, трябва да бъдат инкриминирани, а самите правни норми- заложени в обвинението.
Наред с това задълженията на държавата да се грижи за опазване на културното наследство - чл.23, изр.2 КРБ изискват упражняване на правомощията на отделните органи, независимо от компетентността, в която действат /обвързана или при условията на дискреционна власт/ по такъв начин, че да се съхрани културното наследство за следващите поколения, а настоящото поколение да се ползва от достиженията, както е предвидено и в чл.54, ал.1 КРБ.
Третият съществен довод на САС, който формулира крайния извод за липса на състава на престъплението по чл.278 Б,ал.2 НК за У., е че само при наличието на режим за опазване на недвижимата културна ценност на [улица] биха могли да бъдат установени обективни критерии за допустимо въздействие върху паметника на културата, като причините за отсъствието на режима са ирелевантни. Без да се впуска в сериозно третиране на проблема поради нежеланието на обвинителната власт да го постави на разглеждане пред ВКС, върховната съдебна инстанция по наказателни дела само ще маркира, че безусловно е установено, че както към датата на обявяване на жилищната сграда на архитект Ф. на [улица] за недвижим архитектурно-строителен паметник на културата с категория „местно значение” през 1978 г., така и към 2009 г., на нея не са били определян режими за опазване на жилищна сграда, нито режим за опазване на груповата недвижима културна ценност. В този случай дългогодишната практика на Института била провеждане на съгласувателна процедура във връзка със заявени устройствени промени в територията на груповата недвижима ценност и определяне на предписания за допустимата намеса с цел опазване на културно-историческата й стойност. В редакцията към момента на деянието чл.80,ал.4 ЗКН предвижда, че Институтът отказва да съгласува устройствени схеми, устройствени планове и специфични правила и нормативи към тях, които не са съобразени с режимите за опазване на недвижимите културни ценности. Внимателният прочит на визираната правна норма води до извод, че сама по себе си тя е бланкетна и съдържа общо правило за поведение, което трябва да бъде конкретизирано и изпълнено с точно определено съдържание, и по-специално с предписанията на режима за опазване на съответната недвижима културна ценност. В обвинителния акт обаче отсъстват каквито и да било твърдения за подобни предписания, няма въведен режим, а от писмата от НИНКН е видно, че такъв даже и понастоящем не е налице.
Всъщност, задължение на Института, занимаващ се с паметниците на културата /каквото и да е наименованието му към съответния момент/, и в частност на подсъдимия като негов дългогодишен ръководител, е било на основание чл.112, ал.2, т.8 ЗУТ в редакцията му от Д.В-к., бр.65 от 22.07.2003 г. вр. чл.5,ал.1 и 4 от Закона за паметниците на културата и музеите /отм./ да се погрижи да се създаде режим за опазване на процесната сграда. Така че, ако държавното обвинение бе обмислило този факт, положението на дееца що се касае до обвиняването му би могло да има друго измерение.
На последно място в този съдебен акт трябва да се каже, че липсва каквото и да е признание или критика на собствената за държавното обвинение невъзможност да прецени кои следва да са реално вменимите на подсъдимия нарушения и как те биха се вместили в нормата на чл.278 Б,ал.2 НК. В този смисъл не е обърнато внимание на казаното от САС за недопустимостта от непрестанно разширяване на обвинителната позиция в разрез с процесуалните изисквания. Въззивната инстанция почтено е отбелязала, че както в постановлението за привличане на обвиняем, така и в диспозитива на обвинителния акт, на У. са инкриминирани нарушения на чл. 80, ал. 4 ЗКН и на т. 8, пр.1 и 3 и т.12 от Правилата за организация на административното обслужване в НИПК. В същото време в обстоятелствената част на обвинителния акт се сочи, че подсъдимият е нарушил и чл. 19, ал. 1, б. А и Б от Правилник за устройството и задачите на НИПК. Не се съзира активност от страна на държавното обвинение да укаже изменение на обвинението или само да стори това на досъдебна фаза, нито пък използване по възможен начин на процесуалната техника на изменение на обвинението пред първостепенен съд. Във въззивния протест пък прокурорът от СГП достига още по-далеч, твърдейки, че поведението на У. е в разрез с чл. 1, ал.1 и 2, чл.2,ал.2, чл.3,ал.1, чл.8, ал.2, чл.19,т. 4 и 5 и чл. 20 ЗКН, с разпоредбите на Конвенцията за защита на архитектурното наследство на Европа и дори със задълженията, вменени с длъжностната характеристика на подсъдимия.
Без да повтаря казаното от втората инстанция в третирания смисъл, което е ясно, но се подминава като несъществуващо в касационния протест, ВКС ще отбележи, че е незаконосъобразно съдържанието на бланкетната наказателно-правна материална норма да се запълва с нови и нови правила за поведение наред или вместо посочените в постановлението за привличане на досъдебното производство и/или с обвинителния акт пред първоинстанционния съд. Не може да има съмнение освен това, че признаването на подсъдимия за виновен за нарушения, които не са му били предявени по съответния процесуален ред, а се вменяват едва пред първата или въззивната инстанция, би представлявало грубо погазване на правото на защита на подсъдимия, което съд в демократична държава не може да си позволи. Поведение като отреченото несъмнено би накърнило и гарантираните според разпоредбата на чл.12,ал.2 НПК равни права на страните в процеса чрез толериране на процесуално недопустимо поведение на обвинителната власт.
По-нататък, все в светлината на обсъжданото заслужава да се отбележи и забелязаната от САС вътрешна противоречивост на обвинителната теза относно степента на въздействие върху недвижимата културна ценност, разглеждана в процесния случай. В обвинителния акт се поддържа, че пряка и непосредствена последица от съгласувателното становище, изготвено от подсъдимия, би било повреждането и видоизменението на процесния недвижим имот- къщата на архитект Ф.- а във въззивния протест представителят на СГП твърди, че действията на подсъдимия биха довели до унищожаването й.
Казаното тук не е самоцелно. То иде да покаже, че държавното обвинение е било доста затруднено по отношение на това какъв е предметът на доказване по смисъла на чл.102 НПК в настоящото наказателно производство и в частност какви са нарушенията, които според него е допуснал подсъдимият и които водят до консумиране на състав на престъплението по чл.278 Б,ал.2 НК. Това затруднение не е изчистено в хода на съдебното производство и е довело до единствено възможния изход с постановяване на оправдателен акт.
Най-накрая, дори и да би се приело, че подсъдимият е следвало да извърши преценка за това каква е допустимата строителна намеса за обекта, то наказателната му отговорност за нарушение на чл. 80,ал.4 ЗКН пак не би могла да бъде ангажирана поради отсъствие на конкретни обстоятелства в обвинителния акт, очертаващи рамките, в които преустройството не би довело до видоизменение или повреждане на културната ценност.
Ето защо съдебният акт на САС следва да бъде оставен в сила.
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 140/23.04.14 г.,постановено от АС-София, НО, 8 състав, по В.Н.Д.151/14 г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/
|