Р Е Ш Е Н И Е № 98 гр. София, 23.08.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и четвърти март две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ ГАЛИНА ТОНЕВА при секретаря Илияна Рангелова в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 1028 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Пловдивската апелативна прокуратура и по жалба защитника на подсъдимия И. С. Х., и двете против въззивна присъда № 8/04.07.2016 г. на Пловдивския апелативен съд, НО, постановена по ВНОХД № 252/2016 г., с която е била частично отменена и потвърдена присъда № 7/16.03.2016 г. на Окръжен съд – Смолян по НОХД № 99/2015 г. В касационния протест са изложени доводи за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание – по отделно за престъпленията по чл. 142, ал. 1 и чл. 142а, ал. 1 от НК и респ. на определеното общо такова по чл. 23, ал. 1 от НК. Претендира се увеличаването му по размер, което да бъде постигнато чрез отмяна на въззивната присъда и връщане на делото на апелативния съд за ново разглеждане. В с. з. пред ВКС прокурорът от ВКП не споделя съображенията по протеста за несправедливост на наказанието, поради което и не го поддържа. В касационната жалба и допълнение към нея, поддържани в с. з. пред ВКС лично от подсъдимия и защитника му, се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 -3 от НПК. Претендира се цялостна отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия, или алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция или намаляване на наложеното му наказание. Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна и предлага въззивната присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С първоинстанционната присъда Окръжен съд – Смолян е признал подсъдимия И. С. Х. за виновен в извършването на престъпление по чл. 142, ал. 1 от НК за това, че на 16.11.2012 г., около 21. 40 ч., в [населено място], на [улица]в близост до аптека „Ал.”, е отвлякъл Д. И. К., като я превозил със собствения си автомобил „П. ...” с рег. [рег.номер на МПС] извън [населено място] в м. „З. (на около 450 м. от кръстовището на пътя [населено място] – [населено място] и [населено място]), поради което и във връзка с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е наложил наказание 1 година лишаване от свобода, което да изтърпи в затворническо общежитие от закрит тип при първоначален строг режим. Подсъдимият е бил признат за невинен за това, на 16.11.2012 г., за времето от 21.40 ч. до 22.40 ч., в [населено място] и в м. „З.”, противозаконно да е лишил от свобода Д. К., поради което и е бил оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 142а, ал. 1 от НК. На основание чл. 68, ал. 1 от НК първоинстанционният съд привел в изпълнение наложеното на подсъдимия Х. наказание с присъда по НОХД № 53/2012 г. на Районен съд – Чепеларе в размер на 1 година лишаване от свобода и е постановил изтърпяването му в затворническо общежитие от закрит тип при първоначален строг режим. Произнесъл се е по разноските по делото, които е възложил в тежест на подсъдимия, както и по веществените доказателства. С въззивната присъда, предмет на настоящата касационна проверка, Пловдивския апелативен съд е отменил оправдаването на подсъдимия Х. за престъплението по чл. 142а, ал. 1 от НК. Вместо това е признал същия за виновен в това, че на 16.11.2012 г. , за времето от около 21. 40 ч. до 22. 40 ч., в [населено място] и в м. „З.” противозаконно е лишил Д. К. от свобода, като принудително я е държал и превозвал с автомобила си, поради което и на основание чл. 142а, ал. 1, вр. чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б”, пр. 1 от НК му е наложил наказание пробация, включваща пробационните мерки задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от 2 години чрез явяване и подписване пред пробационен служител 2 пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от 2 години. Въззивният съд е отменил частично първоинстанционната присъда и съответно е оправдал подсъдимия относно осъждането за престъпление по чл. 142, ал. 1 от НК – в частта „включително като я превозвал с автомобила си извън [населено място] в м. „З.”. Потвърдил е присъдата в останалата й част, вкл. относно общото наказание по чл. 23, ал. 1 от НК в размер на 1 година лишаване от свобода и начина на изтърпяването му. По касационната жалба на подсъдимия: В касационната жалба доводите за допуснати процесуални нарушения, имащи отношение към основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК са ситуирани в няколко направления. На първо място се твърди, че „осъдителната присъда за отвличане и противозаконно лишаване от свобода чрез принудително държане и превозване на пострадалата в лекия автомобил,” е била постановена” без да се посочи конкретно в какво се изразяват действията на подсъдимия”, които да обуславят квалификация по текстовете на чл. 142, ал. 1 и чл. 142а, ал. 2 от НК. Според защитата е налице отклонение от изискванията на ТР № 2/2002 г. да се посочи начина на извършване на изпълнителното деяние като обективен признак, което е нарушило правото на подсъдимия да разбере какво точно е извършил. ВКС намира възражениията относно формулировката на обвиненията, а и на самата въззивна присъда, която в значителна част ги преповтаря, за неоснователни - от гледна точка на нарушаване правото на подсъдимия да ги разбере и осъществи адекватна защита. Съвсем очевидно е, че още в обвинителния акт прокурорът е обособил действията на подсъдимия по отношение на пострадалата като попадащи в обхвата на две престъпления – за отвличане по чл. 142, ал. 1 от НК (в [населено място], около 21.40 ч. - чрез издърпване на ръцете, взимане, пренасяне на ръце, чрез бутане, блъскане и принуждаване да седне в неговия автомобил, заключване на вратата, превозване извън Смолян в м. „З.”) и по чл. 142а, ал. 1 от НК (за времето от 21.40 ч. до 22. 40 ч., в [населено място] и в м. „З.” - принудително я държал и превозвал, като по този начин противозаконно я лишил от свобода). Тази конструкция на обвинението, подробно коментирана от въззивния съд (вж. л. 18 - 19 от мотивите) поначало е почвала върху разбирането, че отвличането е едномоментно посегателство, изразяващо се в принудителна промяна на местопребиваването на пострадалото лице, като в случая деянието е довършено с въвеждане на пострадалата в автомобила на подсъдимия и заключване на вратите. След това, считано от подкарването на автомобила със заключената К., престоя в м. „З.” и до момента на завръщането в [населено място], е траело лишаването от свобода, доколкото тя е била лишена от избор на движение по свое усмотрение. От мотивите на апелативния съд се разбира, че решаващият момент за разграничение между двете престъпления е този, от който започва превозването на пострадалата в заключения автомобил (от [населено място] до м. „З. и обратно в периода от 21.40 до 22.40 ч.) и именно по тези причини е променил първоинстанционната присъда – изключил е елемента превозване от действията на подсъдимия във връзка с отвличането по чл. 142, ал. 1 от НК (за което е бил осъден от първата инстанция) и в тази част го е оправдал, като същевременно е включил превозването към действията, относими към лишаването от свобода, поради което и го е осъдил и за престъпление по чл. 142а, ал. 1 от НК (за което подсъдимият е бил изцяло оправдан от първостепенния съд). ВКС категорично не споделя изводите за извършени две престъпления в реална съвкупност, за което ще отрази своето становище в раздела, касаещ приложението на материалния закон. Изложеното дотук само демонстрира, че подсъдимият и неговата защита са били надлежно информирани за всички обстоятелства и конкретни действия на подсъдимия, обуславящи правната квалификация на двете деяния, за които е бил обвинен и осъден, поради което твърденията за ограничени процесуални права – да разбере какво е извършил и съответно да предприеме адекватна линия на защита, се явяват напълно голословни. Второто направление за процесуални нарушения е обвързано с неизпълнение на съдебни задължения на въззивната инстанция, произтичащи от разпоредбите на чл. 13 и 14, чл. 107, ал. 5, чл. 305, ал. 3, а също и чл. 339, ал. 2 от НПК, които евентуално да са довели до неправилно установяване на фактите, а оттук и до порочно осъждане. Извън най-общото цитиране на посочените норми, по същество в жалбата се съдържат конкретни възражения само за това, че при обсъждане на противоречията в доказателствения материал, въззивният съд кредитирал само обвинителните и конкретно се доверил на показанията на пострадалата Карова, като същевременно отхвърлил оправдателните. В касационната жалба и допълнение като такива „преки оправдателни доказателства” са изтъкнати веществени доказателства – намерените лични вещи на пострадалата в автомобила на подсъдимия като очила, блуза, колан, които не били разхвърляни, а прилежно подредени, а това сочело, че вкарването й в този автомобил не е било насилствено. Прегледът на въззивните мотиви ясно демонстрира неоснователност на всички доводи за допуснати процесуални нарушения във връзка с правилното установяване на фактите, вкл. относно конкретно оспорвания момент за времето, мястото и начина на упражняване на принуда спрямо пострадалата, а също и причините за това. Въззивната инстанция стриктно е изпълнила процесуалните си задължения, като подробно и последователно е анализирала доказателствените материали, изложила е съображения за достоверност и относимост при доказването на конкретни правнозначими факти и въз основа на тях е градила правните си изводи. Данните за съществените моменти, включени в непосредствения предмет на доказване, а именно осъществил ли е подсъдимия принудителни действия, за да накара св. К. да промени местоположението си и да го придружи противно на волята й извън [населено място], са били изведени на основата на съвкупна оценка на информацията, почерпена от множество доказателствени средства, съпоставяни едно с други и анализирани в контекста на приетите по делото експертни заключения. В мотивите се съдържат ясни и убедителни съображения поради какви причини и в кои части, както и за какви точно обстоятелства са били кредитирани частично обясненията на подсъдимия от една страна и от друга – изцяло показанията на св. К. Същият подход е приложен и при оценката на останалите доказателствени средства. Отдадено е нужното внимание на възраженията на защитата, ориентирани към твърдения за продължаваща връзка помежду им както към м. ноември 2012 г., така и след това, които не са били възприети по подробно изложени аргументи, които ВКС споделя и не намира за нужно да преповтаря. На л. 11 от мотивите въззивният съд е направил и изрична констатация по повод сочените от касатора като необсъдени „преки оправдателни доказателства”, индициращи за доброволност на поведението на св. К. В тази връзка е подчертано, че личните й вещи, открити в автомобила на подсъдимия, съвсем не са били акуратно подредени, а намерени на различни места, което съответства на действителното съдържание на протокола за претърсване и изземване. С оглед изложеното дотук ВКС намира, че липсва каквото и да основание да се счита, че вътрешното убеждение на въззивната инстанция, което е суверенно не само относно оценката на доказателствата, но и за тяхната достатъчност за формиране на конкретен фактически извод (в случая относно извършените от подсъдимия принудителни действия спрямо пострадалата), е било опорочено или че е налице съществена непълнота на въззивните мотиви относно отговори по възраженията на защитата в тази връзка. Въз основа на правилно установените факти обаче материалният закон е бил приложен неправилно. На първо място, установената по делото фактология не оправдава правния извод за извършени в реална съвкупност две престъпления – отвличане и противозаконно лишаване от свобода, отграничени едно от друго от момента на започване на действията по превозване на пострадалата в посока извън [населено място] и обратно. Както е видно от мотивите на въззивния съд, престъплението отвличане е отчетено за едномоментно посегателство, започнало с принудително издърпване на св. К. от нейния автомобил и пренасянето й от подсъдимия до неговия, като по този начин насилствено е променено местопребивавеното й. От момента на заключването на пострадалата в автомобила и закарването й извън [населено място] в м. „З.” и обратно пък е последвало лишаването й от свобода – тя е била лишена от избор на движение по свое усмотрение. ВКС счита, че предприетите от подсъдимия действия изкуствено са разделени, за да се обхванат от два престъпни състава, без да се отчита субективната им насоченост. Фактите по делото разкриват картината на една продължила близо 5 години любовна връзка между подсъдимия и св. К., прекратена по волята на последната още през пролетта на 2012 г., с което положение обаче подсъдимият не е могъл да се примири. Обсебен от любовта си към нея, той е продължил да я търси и преследва, опитвайки се всячески да я уговори и принуди да възобновят връзката си. Събитията от 16.11.2012 г. са кулминацията на тази негова непримиримост и желание да бъде с нея, като същевременно не допуска тя да бъде с друг или други. Съответно, като главен мотивационен фактор в поведението се откроява желанието му да принуди св. Карова да бъде с него (което изрично е заявено и в обвинителния акт, както и е признато от инстанциите по същество). Именно за да постигне този резултат (след като не е могъл да стори това при срещата им на бензиностанцията, последващото преследване по пътя и затъването в канавката, когато й е помогнал, но тя потеглила с автомобила си без да разговаря с него), той е упражнил физическо въздействие пред Автогарата в [населено място], където тя спряла – издърпал я от нейния автомобил и я вкарал в своя, преодолявайки съпротивата й. След това е потеглил извън града и на отбивка на пътя в м. „З.” спрял, като започнал отново и агресивно да настоява да възобновят връзката си, търсейки й същевременно сметка къде ще ходи и удряйки по невнимание лявото й рамо вместо седалката. Поставена под напрежение, св. Карова направила психогенен припадък, което й се било случвало и други пъти, подсъдимият се уплашил и я закарал до болницата в [населено място] (до където бил придружаван и от полицейските служители, спрели го за проверка – по повод сигнала за опасното щофиране в посока [населено място], подаден от св. К.), където тя дошла в съзнание и разказала за поведението на Х.. Накратко въпроизведените факти свидетелстват, че формално е налице принудителна промяна на местоположението на пострадалата – чрез упражняване на сила от подсъдимия (съответно, противно на волята й) при извличането й от нейния автомобил, вкарването й в неговия и последващото й отвеждане/превозване и престой извън града. По своята същина принудителното преместване в пространството (промяна на местоположението чрез придвижване от едно място на друго - при отвличане) поначало включва ограничаване на свободата на придвижване по свой избор (вкл. когато жертвата е ограничена на конкретно място – напр. при лишаването от свобода). Именно в тази насока следва да се тълкува новата редакция на чл. 142, ал. 1 от НК (Дв. Бр. 20/2010 г.), от която е отпаднало изискването отвличането да е с цел противозаконно лишаване от свобода. В този смисъл, когато е налице отвличане, то винаги е налице и ограничаване на свободата на придвижване В този смисъл вж. Решение № 284/12.10.2015 г. но н. д. № 899/2015 г. на ВКС, ІІІ н. о., както и Решение № 233/13.02.2017 г. по н. д. № 760/2016 г. на ВКС, ІІ н. о.. Не е невъзможно да е налице реална съвкупност между отвличане по чл. 142, ал. 1 и противозаконно лишаване от свобода по чл. 142а, ал. 1 от НК (както въззивният съд принципно правилно е приел), но в такива случаи следва да е достигнат такъв интензитет на въздействие върху правото на свободно придвижване до степен на лишаване, който самостоятелно да обуславя прилагане на втората посочена норма. В конкретния случай няма място за такова обсъждане, доколкото действията, определени от въззивния съд като лишаване от свобода (превозване с автомобила и престой в същия за около един час) нямат самостойно значение извън установеното принудително преместване от едно на друго място (отвличане), а и самото ограничаване на придвижване е за кратко време и е прекъснато по волята на дееца, предприел мерки за оказване помощ на припадналата св. К. Формалното наличие на обективните признаци на престъплението отвличане, доколкото е установено, че подсъдимият принудително е променил местоположението на св. К., не е достатъчно за ангажиране на отговорността му по чл. 142, ал. 1 от НК. Отвличането е тежко престъпление, обхващащо принуда и промяна на местоположението на пострадалия, като интервенцията върху неговата воля и свобода на придвижване имат различни измерения във всеки конкретен случай. Обществената опасност на всяко от тези отделни посегателства, включени в единния престъпен състав, се предопределя от тяхната индивидуална тежест и целенасоченост, което от своя страна предпоставя и изводите за точната правната квалификация. Централен момент в цялостното поведение на подсъдимия е принудата и нейната насоченост – да въздейства принудително върху волята на своята любима, за да бъдат отново заедно, като преместването й в пространството е символна демонстрация на желанието му да я подчини на своята воля, незачитайки нейната, че не желае повече връзка с него. Такова тълкуване се е съдържало в психологическата му характеристика, коментирана от въззивния съд (л. 17 от мотивите), а именно, че установените в характера му акценти, обусловили извършване на деянието, са голямата любов към Д. К. и неразбиране на нейния отказ за продължаване на връзката им. Затова, ВКС намира, че същинското престъпление, за което Х. следва да понесе отговорност е не за отвличане, а за принуда по чл. 143, ал. 1 от НК – за това, че е принудил чрез сила св. К. да извърши нещо, противно на волята й – да възобнови връзката си с него, за което са се съдържали факти в обвинителния акт и мотивите на инстанциите по същество, поради което и правото му на защита не търпи ограничения. В този смисъл ВКС следва да приложи правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 2, пр. 2 от НПК, като преквалифицира дейността на подсъдимия като едно престъпление по чл. 143, ал. 1 от НК и съответно да го оправдае по обвиненията за извършени в реална съвкупност две престъпления – по чл. 142, ал. 1 и чл. 142а, ал. 1 от НК, за които е бил осъден от въззивния съд. В съответствие с посочената промяна на квалификацията ВКС съобрази индивидуалната тежест на извършеното, като отдаде значение на това, че деецът при осъществяване на принудата е реализирал, макар и с по-нисък интензитет, ограничаване на свободата на придвижване на св. К. Съпоставката с правилно установените от въззивната инстанция и подробно изброени, смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, които ВКС изцяло споделя, дават основание за преценката, че при предвидените предели на санкцията по чл. 143, ал. 1 от НК – лишаване от свобода до 6 години, дори минималното от 3 месеца се явява несъразмерно тежко, което обуславя прилагането на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б”, пр. 1 от НК и налагане на наказание пробация, включваща задължителните пробационните мерки по чл. 42а, ал. 4, вр. ал. 2, т. 1 и 2 от НК: задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от 6 месеца с явяване и подписване пред пробационен служител или определено от него длъжностно лице 2 пъти седмично, както и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от 6 месеца. При преценката за налагането на този вид наказание и срока на пробационните мерки ВКС отчете с голяма тежест досегашната продължителност на наказателното производство, която е повече от 5 години, както и настъпилото осъзнаване за неизбежност на раздялата със св. К. и ориентиране на живота му в положителна насока след прилагане на психиатрична помощ. Посоченото наказание е съответно на извършеното и достатъчно за постигане на всички цели по чл. 36 от НК. С оглед изложеното за правната квалификация и наложеното наказание въззивната присъда следва да бъде отменена в частта относно приложението на чл. 23, ал. 1 от НК и чл. 68, ал. 1 от НК. В останалата част, касаеща разноските по делото, възложени в тежест на подсъдимия и разпореждането с веществените доказателства, същата следва да бъде оставена в сила. По касационния протест: Изложените дотук съображения препятстват обсъждането на направените в касационния протест възражения относно справедливостта на наказанията за престъпленията, за които Х. е бил осъден от въззивния съд, респ. на общото такова, които и не се поддържат от прокурора от ВКП. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1, т. 1-3 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 8/04.07.2016 г. на Пловдивския апелативен съд, НО, постановена по ВНОХД № 252/2016 г. относно осъждането на подсъдимия И. С. Х. за престъпления по чл. 142, ал. 1 и по чл. 142а, ал. 1 от НК, като ПРЕКВАЛИФИЦИРА дейността му по чл. 143, ал. 1 от НК за това, че на 16.11.2012 г., в периода от 21.40 ч. до 22. 40 ч., в [населено място] и в м. „З.”, принудил Д. К. да извърши нещо противно на волята й, като употребил за това сила, поради което и във връзка с чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б”, пр. 1 от НК му налага наказание ПРОБАЦИЯ, включваща задължителните пробационните мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от 6 (шест) месеца с явяване и подписване пред пробационен служител или определено от него длъжностно лице два пъти седмично, както и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от 6 (шест) месеца. ОПРАВДАВА същия по обвинението да е извършил престъпления по чл. 142, ал. 1 и по чл. 142а, ал. 1 от НК. ОТМЕНЯ въззивната присъда в частта относно приложението на чл. 23, ал. 1 от НК и по чл. 68, ал. 1 от НК. ОСТАВЯ В СИЛА въззивната присъда в останалата й част. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: