2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 699 София, 09.12.2010 година Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА изслуша докладваното от съдията Н. Зекова дело № 608/2010 година. Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. С. „Ц. за защита на правата в здравеопазването”,[населено място], Т. П. от[населено място], С. И. от[населено място], В. С. от[населено място] и П. М. от[населено място] са подали частна касационна жалба срещу определение по ч. гр. д. № 287/2010 г. на С. апелативен съд. Към жалбата са приложени изложение на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и определения на различни съдилища. Ответникът Национална здравноосигурителна каса,[населено място] не е взел становище по жалбата. След проверка, касационният съд установи следното: Делото е образувано по предявен от жалбоподателите срещу Н. колективен иск за обезщетение в размер общо на 120 000 лв., от които 100 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и 20 000 лв. обезщетение за имуществени вреди. В исковата молба е заявено, че искът е предявен от името на увредените лица – български граждани, навършили 18 години, диспансеризирани при условията на Наредба № 39/2004 г. на Министерство на здравеопазването за хроничен вирусен хепатит и отговарящи на критериите по П. на Н. за антивирусно лечение на хронични вирусни хепатити, на които е отказано лекарствено лечение по същата програма, отказано е съставяне на необходимите документи по нареждане на Н. или е отказано приемане и плащане от Н. на вече съставени протоколи за предписани лекарства. С определение от 28. 12. 2009 г. по гр. д. № 4318/2008 г. Софийският градски съд, като първа инстанция, е прекратил гражданското производството по делото и изпратил същото по компетентност на Административен съд – София. Определението е потвърдено от С. апелативен съд с определение от 9. 6. 2010 г. по гр. д. № 287/2010 год. Частната жалба срещу определението за прекратяване на производството по делото пред гражданския съд подлежи на разглеждане от касационния съд, без да се прилага преценката за допустимост по чл. 280, ал. 1 ГПК, в съответствие с разпоредбата на чл. 386, ал. 3 ГПК, която по аналогия следва да се приложи и за определението, с което се прекратява производството по колективния иск. Частната касационна жалба е основателна. Въззивният съд е потвърдил изводите на първоинстанционния съд, че с оглед петитума на исковата молба, предмет на спора по делото не е защита на колективен интерес, изразяваща се в обезщетяване на вреди, нанасени на този интерес, а се касае за имуществени претенции за вреди, търпяни индивидуално от отделни физически лица в резултат на действия на Н., които вреди са лични, а не колективни. Въззивният съд е приел, че правата на засегнатите лица от нарушението, извършено от Н., могат да бъдат защитени чрез колективен иск по чл. 379, ал. 2 ГПК за установяване на нарушението, неговата противоправност и вина или колективен иск по чл. 379 ал. 3 ГПК за преустановяване на нарушението или за поправяне на последиците от нарушението, но не могат да претендират за обезщетяване на лично причинените им вреди по реда на глава 33 от ГПК – Производство по колективни искове. Въз основа на тези съображения, апелативният съд е приел, че с исковата молба не е предявен колективен иск, а искове по ЗОДОВ, подлежащи на разглеждане по общия ред и компетентен да разгледа и се произнесе по исковете е административният съд – чл. 203 във връзка с чл. 128, ал. 1, т. 5 А.. Допуснато е съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Въззивният съд е приел, че предмет на спора по делото са искове на отделни лица за лично причинените им вреди, като се е позовал само на част от изложението в исковата молба /раздел VІІ, т. 1 и т. 2/, в която са описани механизма и естеството на вредите. Такова едностранчива и ограничителна преценка на предмета на делото – правната същност на предявения иск, е необоснована, тъй-като спорният предмет се определя от основанието и петитума на иска. Съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало – чл. 6, ал. 2 ГПК, като е приел, че в конкретния случая с колективен иск не може да се търси обезщетение за вреди. Такава възможност е изрично предвидена в чл. 379 ал. 3 ГПК. Преценката дали фактическите обстоятелства по делото дават основание за такава мярка за защита е въпрос, който гражданският съд може и следва да съобрази при разрешаване на спора по същество, но не и да го предпоставя като условие за допустимост на колективния иск. Съдът не е взел предвид принципа, заложен в чл. 385, ал. 4 ГПК, който допуска отклонение от строго формалистичното начало за адекватност между търсената и постановената защита, като е предвидена възможност на съда по колективния иск да постанови други мерки за защита на увредения интерес. Неточна е констатацията на съда, че с исковата молба са заявени само искове за защита по реда на ЗОДОВ, тъй-като в т. 3 на раздел VІІ от молбата е направено искане и за друг вид защита – да се задължи Н. да осигури средства за лекарствено лечение, а наред с това, първият ищец – Ц. за защита правата в здравеопазването, не може да се легитимира като ищец по предявен иск по ЗОДОВ, тъй-като не претендира за вреди, причинени на него като юридическо лице. Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И: ОТМЕНЯ определението от 9. 6. 2010 г. по ч. гр. д. № 287/2010 г. на С. апелативен съд и определението от 28. 12. 2009 г. по гр. д. № 4318/2008 г. на С. градски съд за прекратяване на производството и ВРЪЩА делото на същия състав на С. градски съд за продължаване на разглеждането му. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: