Ключови фрази
Иск за установяване на истинността или неистинността на документ * доказателствена тежест * частен документ * право на пенсия * правен интерес

РЕ Ш Е Н И Е

№506

гр.С. 08.09.2010 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б., гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на втори юни две хиляди и десета година в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА

при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 705/2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационната жалба, подадена от К. А. Н. против решение № 111/10.07.2008 г. на С. градски съд, постановено по гр.д. № 3079/2007 г. в частта по чл. 97, ал. 3 ГПК.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 1244/08.09.2009 г. в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По въпроса за тежестта на доказване неистинността на документ - образец УП-2, изходящ № 02202/19.01.2005 г., съдебният състав намира следното:
Документът е издаден от [фирма], С. за това, че К. А. Н. е работил в предприятието като „зидаро-мазач" Т. - Л. и за периода 01.01.1997 г. - 23.09.1997 г. осигурителният му доход, върху който са внесени и начислени дължимите осигурителни вноски е в размер на 260 944 лв. Удостоверено е още, че осигурителният доход включва само основна работна заплата, както и, че данните са извлечени от разплащателните ведомости.
Въззивният съд е приел, че документът е частен свидетелстващ и, че се оспорва верността на отразения в него осигурителен доход. Това според него касае формалната му доказателствена сила на частен документ и тежестта на доказване по правилата на чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./ е за оспорващия, а не за издателя.
Според настоящия състав това разрешение е неправилно.

Въззивният съд неправилно е определил удостоверението като вид документ. Освен това е направил смешение между формалната /автентичност/ с материална /верност/ доказателствена сила на документа. Когато документът е частен свидетелстващ, той няма обвързваща съда материална доказателствена сила, както неправилно е прието в обжалваното решение, поради което при оспорване на отразеното в него, няма да е нужно откриване на производство по чл. 154 ГПК/отм./.
В случая, обсъжданият документ е официален свидетелстващ за осигурителния доход на осигуреното лице. Издава се в уредено от закона удостоверително производство от компетентните органи, упражняващи законова делегация - в случая от осигурителя и е предназначено да послужи в производството по отпускане или преизчисляване на пенсия.
Следователно, документът се ползва с обвързваща съда формална и материална доказателствена сила именно поради това, че с такава са снабдени официалните удостоверителни документи /не като частен свидетелстващ документ/. Тежестта на доказване неистинността му /неавтентичност и неверност/ е за оспорващата страна.
Вторият въпрос, по който е допуснато касационното обжалване е за обективните предели на обвързващата сила на присъдено нещо на влязло в сила съдебно решение по чл. 128 КТ.
С него между насрещните страни са установени дължимите, неплатени суми за заплата по трудово правоотношение за исковия период от време.
Разрешението, дадено от въззивния съд по втория повдигнат въпрос, не противоречи на дадения от настоящия състав отговор. Втората инстанция не е игнорирала установеното месечно трудово възнаграждение на Н. в периода 01.01.1997 - 23.09.1997 г., а е изложила съображения за приложимостта на чл. 26 от Наредбата за трудовите и осигурителните отношения на българските граждани, изпратени на работа в чужбина. Прието е, че отразената в процесното удостоверение сума за осигурителен доход е съобразена с чл. 26, ал. 1 от Наредбата, а липсва споразумение между страните по трудовото правоотношение, за да се приложат правилата на чл. 26, ал. 2 от същата.
По касационните оплаквания:
Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска неговата отмяна и уважаване на иска.
Ответникът по касация [фирма] не е изразил становище.

Касационното обжалване е допуснато на решението само в частта по иска с правно основание чл. 97, ал. 3 ГПК /отм./. Касационната жалба в останалата част е върната като недопустима поради основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК от 2007 г./ и определението по чл. 286 ГПК от 2007 г. е влязло в сила.
К. А. Н. иска да бъде установено в отношенията му с [фирма], С., че в издаденото от ответника удостоверение образец УП-2 № 02202/19.01.2005 г. осигурителния доход за периода 01.01 - 23.09. 1997 г. е невярно посочен на 260 940 недоминирани лева при положение, че сборът от основната му работна заплата за същото време е 13 298 376 лв.
С обжалваното решение въззивният съд е отхвърлил иска.
За да постанови този резултат е установил от фактическа страна, че страните са били в трудовоправна връзка през исковия период от време. К. Н. е работил на длъжност „зидаромазач" на строителен обект в Л..
От съдебно-счетоводната експертиза е установено, че Н. е бил осигуряван от работодателя върху доход, по-малък от основната му работна заплата, а именно върху минималната за страната работна заплата, което е според чл. 26 от Н-бата.
Липсват доказателства страните да са договорили размера на дължимите осигурителни вноски съгласно Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж. Според чл. 26, ал. 2 КТ от 1951 г., отм. в периода 01.01.1997 - 23.09.1997 г. осигурителните вноски се начисляват върху осигурителен доход, който се определя по споразумение между страните.
Общата норма - чл. 26, ал. 1 от Наредбата предвижда осигурителния доход да се определя в процент от минималната месечна работна заплата в Р. Б., не по-малък от 100 на сто и не по-голям от 800 на сто от нея.
Съдът е установил, че в случая вноските са правени не на база брутно трудово възнаграждение, а върху осигурителния доход. Приел е, че той е в рамките на чл. 26, ал. 1 от Наредбата - 100 на сто от минималната месечна работна заплата, поради което и отразената в оспорения документ сума е вярна.
Даденият от касационната инстанция отговор на въпроса за вида на документа - удостоверение образец УП-2, няма пряко отношение към предявения от ищеца иск. Той всъщност не спори, че е бил осигуряван на минимална месечна работна заплата, а счита, че размерът на пенсията му трябва да се определи на база получено брутно трудово възнаграждение за същия период от време.
Следователно, спорът не е за неистинност на документа в указаната част, а коя база следва да се вземе при определяне размера на пенсията за осигурителен стаж и възраст - осигурителният доход, върху който са правени осигурителни вноски или действителното брутно трудово възнаграждение.
Тогава, липсва правен интерес от предприетата за целта от страната искова защита.

Съгласно НАРЕДБА за пенсиите и осигурителния стаж (Загл. изм. - ДВ, бр. 19 от 2003 г.) към заявлението за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст се представят документи за брутното трудово възнаграждение или доход, върху които са внесени осигурителни вноски за 3 последователни години от последните 15 години осигурителен стаж по избор на пенсионера преди 1 януари 1997 г., и за брутното трудово възнаграждение или доход, върху които са внесени осигурителни вноски за осигурителния стаж след тази дата до датата на пенсионирането. За времето от 1 януари 2000 г. се вписва годишното брутно трудово възнаграждение /чл. 2, т. 2 - доп. ДВ, бр. 74 от 2002 г., изм., бр. 19 от 2003 г /.

Следва да се посочи, че оспореното в този процес удостоверение не съдържа данни помесечно за времето и трудовото възнаграждение на Н., а от друга страна директорът на компетентното РУ "С. осигуряване" , може с предоставените му от закона процесуални възможности и доказателствени средства по своя инициатива да установи, че Удостоверение обр. УП-2 е с невярно съдържание. Същото установяване той може да направи и в случаите, когато данните в такова удостоверение са оспорени от лицето, търсещо пенсия за осигурителен стаж и възраст. Н. в административното производство по определяне размера на пенсията, може да представя всички документи, включително и съдебното решение по чл. 128 КТ, които имат отношение към размера й. Тези доказателства, при вече определен размер на пенсията, той може да представи и при искане за изменение на разпореждането по чл. 98 КСО от органа, който го е издал. В това производство /по чл. 99 КСО/ административният орган може също да извърши проверка, включително и чрез финансов ревизор, че първоначално определеният размер на пенсията е въз основа на неистински или подправен документ или на документ с невярно съдържание.

В заключение, решението се явява недопустимо като постановено при липса на правен интерес от потърсената искова защита.

Първоинстанционният съд е прекратил исковото производство, но поради отмяна на прекратителното му определение от втората

инстанция, е постановил акт по същество. Въззивната инстанция, постановила обжалваното решение, не е била обвързана от тълкуването и указанията на друг въззивен състав по въпроса за правния интерес и като също се е произнесла по същество, е постановила недопустим съдебен акт. Той следва да бъде обезсилен, а съдебното производство прекратено.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 111/10.07.2008 г. на С. градски съд, постановено по гр.д. № 3079/2007 г. в частта по чл. 97, ал. 3 ГПК.
ПРЕКРАТЯВА производството в тази част по гр.д. № 4980/2005 г. по описа на С. районен съд, гр.д. № 3079/2007 г. на С. градски съд и гр.д. № 705/2009 г. на Върховния касационен съд.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: