Р Е Ш Е Н И Е
№ 243
С о ф и я , 23 януари 2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 27 о к т о м в р и 2017 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ
ВАЛЯ РУШАНОВА
при секретар Марияна Петрова
и в присъствието на прокурора Ивайло Симов
изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски
наказателно дело № 887/2017 година.
Касационното производство е образувано по касационни жалби от повереника на гражданския ищец „Г.”-АД-С. адв.Ив.Т. от АК-В., от подсъдимия Ю. И. С. от В. и от защитника му адв.Е.В. от АК-К., както и от защитника на подсъдимия М. В. М. от С. адв.М.Х. от АК-С., с които се обжалва решение № 56 от 04.04.2017 г., постановено по ВНОХД № 320/2017 г. по описа на Апелативен съд-Варна с доводи за наличие на всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК и искания за отмяната му и оневиняване и на двамата подсъдими по останалото им като единствено обвинение за извършено от тях престъпление по чл.206, ал.3 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.2 вр.чл.26, ал.1 от НК, а от гражданския ищец за изменянето му с уважаване в исковата им претенция до размера на предявеното на подсъдимите обвинение за обезщетяване на дружеството за причинените му имуществени вреди от деянието, алтернативно за връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на апелативния съд в гражданската му част.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на всички жалби.
Гражданският ищец „Г.”-АД-С., редовно уведомени, не участват в касационното производство чрез процесуален представител.
Подсъдимите Ю. С. и М. М., лично и чрез защитниците си адв.В. и адв.Х. оспорват основателността на касационната жалба на гражданския ищец и молят да бъдат уважени подадените от тях касационни жалби по изложените в тях съображения.
Върховният касационен съд провери правилността на обжалваното решение в пределите на чл.347 от НПК, като съобрази следното :
С присъда № 116 от 29.11.2013 г. по НОХД № 107/2010 г. по описа на Варненския окръжен съд подсъдимите Ю. И. С. от В. и М. В. М. от С. са признати за виновни в това на 16.05.2006 година в [населено място], област В., в съучастие като извършители противозаконно да са присвоили чужди движими вещи – горива на обща стойност 145 107,70 лева, собственост на „Г.”-АД-С., които владеели, като обсебването е в големи размери и на основание чл.206, ал.3 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.2 от НК, при условията на чл.54 от НК са осъдени съответно подс.С. на 4 години лишаване от свобода, търпимо при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, а подс.М. на 3 години лишаване от свобода, изпълнението на което е било отложено на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 5 години от влизане на присъдата в сила.
На основание чл.59, ал.1 от НК от размера на наказанието, наложено на подс.С. е приспаднат срокът на задържането му под стража и изпълнението на мярката му за неотклонение „домашен арест”.
Подсъдимите С. и М. са били признати за невинни в това в периода от 10.04.2006 г. до 16.05.2006 г. във В. и в [населено място], област В., при условията на продължавано престъпление, в съучастие като съизвършители, чрез използване на неистински документи да са получили без правно основание чуждо движимо имущество – горива на обща стойност 744 545,03 лева, собственост на „Г.”-АД-С., с намерение противозаконно да го присвоят, като имуществото е в особено големи размери и деянието представлява особено тежък случай и са били оправдани по първоначално предявеното им обвинение по чл.212, ал.5 вр.ал.4 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.2 вр.чл.26, ал.1 от НК.
Със същата присъда подсъдимият Ю. С. е бил признат за невинен и оправдан по останалите предявени му обвинения за извършени от него в периода от м.март 2005 г. до 31.05.2006 г. във В. и в [населено място], област В. престъпления по чл.309, ал.1 вр.чл.26, ал.1 от НК, по чл.203, ал.1 вр.чл.202, ал.2, т.1 вр.ал.1, т.1 вр.чл.201 вр.чл.26, ал.1 от НК и по чл.195, ал.2 вр.ал.1, т.4 от НК.
С присъдата е призната за невинна и подсъдимата С. Д. К. от В. за това, че в периода 15.05 и 16.05.2006 г. във В. и в [населено място], област В., при условията на продължавано престъпление, в качеството й на длъжностно лице – частен съдебен изпълнител с район на действие в района на ОС-Варна да е нарушила служебните си задължения при извършване на действия по изп.д.№ 20067180400011/2006 г. и да е превишила правата си с цел да набави имотна облага на подсъдимите Ю. И. С. и М. В. М. и да причини вреда на „Г. Б. С.”-ООД-В. и от това да са настъпили значителни вредни последици в размер на 1 948 000 лева и е оправдана по предявеното й обвинение за осъществено престъпление по чл.282, ал.2 вр.ал.1 вр.чл.26, ал.1 от НК.
Уважен е бил предявеният от ищеца „Г.”-АД-С. против двамата подсъдими С. и М. граждански иск, като същите са били осъдени солидарно да заплатят на дружеството сумата от 145 107,70 лева като обезщетение за причинените му имуществени вреди от деянието по чл.206, ал.3 от НК, ведно със законната лихва до окончателното изплащане на сумата, начиная от 16.05.2006 г., като искът до пълния предявен размер от 744 545,03 лв е бил отхвърлен като неоснователен.
Отхвърлени са били изцяло предявените срещу тримата подсъдими граждански искове, а именно : от „Г.”-АД-С. срещу подс.С. за сумата от 495 000 лева, претендирано обезщетение за причинените на дружеството имуществени вреди от престъплението по чл.195, ал.2 вр.ал.1, т.4 от НК; от „Г. Б. С.”-ООД-С. срещу подс.С. за сумата от 1 435 001,40 лева като претендирано от дружеството обезщетение за причинените му имуществени вреди от деянието, предмет на обвинението по чл.203, ал.1 вр.чл.202, ал.2, т.1 вр.ал.1, т.1 вр.чл.201 вр.чл.26, ал.1 от НК; от „Г. Б. С.”-ООД-С. срещу подс.К. за сумата от 1 948 000 лева като претендирано обезщетение за причинени на дружеството имуществени вреди, предмет на обвинението й по чл.282, ал.2 вр.ал.1 вр.чл.26, ал.1 от НК, като неоснователни.
В тежест на подсъдимите С. и М. е присъдена държавна такса върху уважения размер на иска в размер на 5 804,00 лева, както и заплащането на направените по водене на делото разноски, като всеки един от тях е осъден да заплати по сметка на ВОС сумата от 3 224,83 лева.
Така постановената първоинстанционна присъда е била протестирана от Окръжна прокуратура-Варна в оправдателните й части и заради явната несправедливост на наложеното на подс.С. наказание с доводи в допълнението на въззивния протест за нейната неправилност, необоснованост и незаконосъобразност с искане за отмяната й и признаване на подс.С. за виновен в осъществяването на редица документни престъпления по чл.309, ал.1 от НК, но като не бъде наказан поради изтекла абсолютна давност за наказателното му преследване; за отмяната й в оправдателните й части по обвиненията по чл.203, ал.1 вр.чл.202, ал.2, т.1 вр.ал.1, т.1 вр.чл.201 вр.чл.26, ал.1 от НК и по чл.195, ал.2 вр.ал.1, т.4 от НК, като подс.С. бъде признат за виновен и осъден и за тези престъпления; отмяната й в частта досежно оправдаването на подс.К. и признаването й за виновна в осъществяване на длъжностното престъпление по чл.282, ал.2 вр.ал.1 вр.чл.26, ал.1 от НК с налагане на съответно наказание, включително лишаването й от права по чл.37, ал.1, т.7 от НК; изменянето й в частта относно осъждането на подс.С. и подс.М. за обсебване на чуждото имущество, но като се претендира преквалификация на деянието по по-тежката квалификация по чл.206, ал.4 вр.ал.3 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.2 от НК, със съответно завишаване на размера на наложеното на подс.С. наказание, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор.
Присъдата е била обжалвана и от повереника на гражданския ищец „Г.”-АД-С. адв.Ив.Т. в отхвърлителната част относно предявения граждански иск с оплаквания за нейната незаконосъобразност и необоснованост при формиране на фактическите изводи на съда от предмета на доказване на деянието като деликт и относно размера на причинените на дружеството имуществени вреди с искане за изменяне на присъдата в тази й част и уважаване на иска в пълния му размер.
Присъдата е била обжалвана лично от подс.С. и от защитниците му адв.Е.В. и адв.Д.Д. от АК-В., както и от защитника на подс.М. адв.М.Х. с доводи за неправилността й, постановяването й при допуснати съществени нарушения на процесуални правила, за необосноваността й при извеждане на правно релевантните факти и за неправилно приложение на материалния закон, както и заради явната несправедливост на наложеното на подс.С. наказание с алтернативни искания за отмяната й и оправдаване на двамата подсъдими от въззивната инстанция и за престъплението по чл.206, ал.3 от НК поради несъставомерност на възприетото като такова престъпление деяние с извършената от първата инстанция преквалификация, за връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на окръжния съд и накрая за намаляване на размера на наказанието на подс.С., позволяващ приложението на чл.66, ал.1 от НК.
В съдебните прения пред апелативния съд защитниците са оспорили и основателността на предявения от „Г.”-АД-С. срещу подсъдимите С. и М. граждански иск в уважения му размер с искане да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен.
Следва да се отбележи, че присъдата не е била обжалвана от гражданския ищец „Г. Б. С.”-ООД-С. досежно отхвърлените изцяло искови претенции за сумите от 1 435 001,40 лева срещу подс.С. и за 1 948 000 лева срещу подс.К., както и от „Г.”-АД-С. за сумата от 495 000 лева срещу подс.С. и в тези й части тя е влязла в сила.
След проведено въззивно съдебно следствие с назначаване и изслушване на допълнителна СИЕ с решение № 37 от 04.03.2015 г. по ВНОХД № 40/2014 г. Варненският апелативен съд е потвърдил изцяло обжалвана присъда.
С касационен протест от Апелативна прокуратура-Варна срещу потвърждаване оправдаването на тримата подсъдими по предявените им обвинения, включително и по първоначалното обвинение срещу подс.С. и подс.М. за престъпление по чл.212, ал.5 вр.ал.4 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.2 вр.чл.26, ал.1 от НК, при съгласие в допълнението му с извършената от окръжния съд и утвърдена от апелативния преквалификация на деянието, но с претенцията за приложение на по-тежко наказуемия състав по чл.206, ал.4 вр.ал.3 от НК с доводи за неправилността на въззивното решение и наличие на касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, е поискана отмяната му и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на апелативния съд.
Недоволство от решението е изразил и повереникът на гражданския ищец „Г.”-АД-С. адв.Ив.Т. с оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с разглеждане на предявения от това дружество граждански иск и неправилно приложение на материалния закон с искане за изменянето му заради наличие на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК и уважаване от касационната инстанция на исковата им претенция изцяло.
Решението на апелативния съд е било обжалвано с касационни жалби и от защитниците на двамата подсъдими адв.В. и адв.Х. с доводи за неотстранени и допуснати и от този съд съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, довело до твърде суровото наказване на подс.С. с искания за отмяната му и оправдаване на двамата подсъдими от касационната инстанция, алтернативно за връщане на делото за новото му разглеждане от въззивната инстанция и накрая, за изменянето му и намаляване на размера на наложеното на подс.С. до размер, позволяващ приложението на чл.66, ал.1 от НК, като се оспорва и уважаването на исковата претенция на акционерното дружество.
С решение № 296 от 27.07.2016 г. по н.д. № 868/2015 г. ВКС – ІІІ н.о. е отменил решение № 37 от 04.03.2015 г. по ВНОХД № 40/2014 г. на Апелативен съд-Варна в частта, с която е потвърдена първоинстанционната присъда № 116 по НОХД № 107/2010 г. на Окръжен съд-Варна досежно ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимите С. и М. по чл.206, ал.3 от НК и в гражданско-потвърдителната му част, като в тези части делото е върнато за новото му разглеждане от въззивния съд с конкретни указания за отстраняване на констатираните процесуални нарушения и за правилното приложение на материалния закон, като решението в останалата част е потвърдено.
При новото разглеждане на делото по ВНОХД № 320/2016 г. Варненският апелативен съд с решението си № 56 от 04.04.2017 г. е изменил първоинстанционната присъда в наказателно-осъдителната й част и на основание чл.337, ал.1, т.2 от НПК е приложил спрямо подс.С. и подс.М. закон за същото наказуемо престъпление по чл.206, ал.3 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.2 от НК, като е приел намален размер на причинената на „Г.”-АД-С. имуществена вреда, а именно равностойна на сумата от 15 729,18 лева, намалил е размера на наложените на двамата подсъдими наказания лишаване от свобода на по 2 години, като е отложил изпълнението на това наказание и за подс.С. на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 5 години, както и е изменил решението в гражданско-осъдителната му част и е намалил размера на присъденото на ищеца „Г.”-АД-С. за причинените му имуществени вреди до 15 729,18 лева и е отхвърлил иска до уважения от първата инстанция размер от 145 107,70 лева като неоснователен.
Направените в хода на въззивното производство още 700 лева разноски са присъдени в тежест на двамата подсъдими, а обжалваната присъда е потвърдена в останалата й част.
Както бе посочено по-горе, недоволни от въззивното решение са останали повереникът на гражданския ищец адв.Т., подсъдимият Ю. С. и неговият защитник адв.В., както и защитникът на подс.М. адв.Х. с наведени разнопосочни доводи за неговата неправилност с оглед допуснати процесуални нарушения, които се явявали съществени и нарушавали правото им на защита, заради неправилното приложение на закона с потвърдената преквалификация на деянието при пасивност на прокурора в първоинстанционното разглеждане на делото и за несправедливото осъждане на подсъдимите, макар и с приложението на чл.66, ал.1 от НК с твърде продължителен изпитателен срок, след продължилото повече от 10 години наказателно производство против тях и с отправяне на искания за оправдаването им, за връщане на делото за ново разглеждане или за изменяне на решението с намаляване на наказанията по размер, включително и на изпитателния срок, за произнасяне и по основателността и доказаността на размера на исковата претенция на ищеца с доводи за нейната корекция според интересите на страните по делото в тази му част.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение намира касационните жалби за подадени в законоустановения срок, от страни с право на жалба срещу подлежащ на основание чл.346, т.1 от НПК въззивен съдебен акт и като такива за допустими.
Разглеждайки ги по същество, настоящият касационен състав приема следното :
Освен собствени съображения, защитниците и подс.С. ползват в жалбите си цели пасажи от мотивите на отменителното касационно решение и особеното мнение към него за констатираните пороци в обжалваното предишно решение на апелативната инстанция с оплаквания за неизпълнени при новото разглеждане на делото указания на предишния касационен състав, поради което е наложителен подробният им преглед и от настоящия съдебен състав.
В решението си по н.д.№ 868/2015 г. ВКС-ІІІ н.о. е съзрял неяснота и непълнота в мотивите на апелативния съд относно : процесуалната издържаност (допустимост) на извършената преквалификация на обвинението от такова по чл.212, ал.1 от НК в престъпление по чл.206, ал.1 от НК, при неоспоримия квалифициращ признак на големи размери на предмета им, но при бездействието на прокурора в първата инстанция и има ли съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, което да злепоставя правото на защита на подсъдимите С. и М.; недостиг на доказателствения анализ по формиране на изводите на съда относно собствеността на присвоените горива, тяхната равностойност, включително необсъждане на заключението на допълнителната СИЕ, назначена и изслушана в хода на въззивното следствие, при възможност за проверка на експертните изводи с нова допълнителна експертиза; неотстранени противоречия в доказателствените източници относно съхраняваните в базата горива от няколко фирми, предишните им взаимоотношения и претенции помежду им, присъстващи техни представители при осъществяване на инкриминираното деяние и за реалното участие при осъществяване на разпоредителните действия с въпросните горива на всеки един от двамата подсъдими и защо, за да се оценят в наказателноправен аспект в рамките на предявеното им фактическо и по правото обвинение.
Отделно от изложеното, жалбоподателите възразяват и за липсата на отговор на възраженията им, при осъществената през Варненския окръжен съд-търговско отделение и по изпълнителното дело от ЧСИ К.-Д. процедура по Глава девета от Закона за особените залози относно това кой е получил фактическата власт върху активите на търговското предприятие на „Г. Б. С.”-ООД-С. като залогодател, в частност върху процесните горива, на какво основание тя се приписва на двамата подсъдими с възможност ( М. - „допускал”, а С. се „разпоредил”, според съда) да се разпореждат с тях, още повече при отсъствието на подс.М. от петролната база в периода от около 13 часа на 16.05.2006 г. до 4,30 часа на следващия ден, на пределите на пълномощията му, дадени му от заложния кредитор „ВМ Е.”-ЕООД-С., на необсъждане на показанията на упълномощения от него адвокат св.Л., на протокола, съставен от ЧСИ К.-Д. и на показанията й след нейното оправдаване, на данните за присъстващите в базата в този период лица и на показанията на св.Н.И., на св.Е.И., св.М. и св.К.. На тази основа се претендира отмяна на въззивното решение и оправдаване изцяло на подсъдимите с отхвърляне на предявения срещу тях иск.
ВКС в настоящия си състав намира само част от визираните в касационните жалби на защитниците и на подс.С. доводи за основателни.
Тази част произтича пряко от предишното касационно решение, в което задължително по смисъла на чл.355, ал.1, т.3 НПК е указано, че в мотивите към въззивния съдебен акт липсват дължимите съображения относно фактически обстоятелства, съществени за изхода на делото.
Така относно предмета на присвояването, от изключителна собственост на „Г.”-АД, според обвинението, се е установило и съдът е възприел горивата да са били собственост на три дружества, най-малко на ищцовото дружество по заключението на вещото лице Д., по изходяща от счетоводството му справка от май 2007 г., при различие на отразените в нея горива с наличните към момента на деянието. Освен да настоява за уважаване на исковата им претенция, повереникът му не се позовава на каквито и да е други доказателства, които да установяват по категоричен и несъмнен начин вредата на това дружество, при показанията на св.М. и св.К. за начина на водене на отчетността на наличните в базата горива и за тяхното доставяне от и на клиентите им. Необсъдени са и свидетелските показания защо наличните в цистерните горива не са били отразени в приемо-предавателния протокол от ЧСИ К.-Д., при участието при осъществяване на действията й по принудително изпълнение върху активи на „Г. Б. С.”-ООД на негов процесуален представител св.адв.С. и такъв на заложния кредитор св.адв.Л., пълни или празни са се изтеглили от базата автовозите на това дружество сутринта на 16.05.2006 г., както твърдят св.М. и св.К., с колко и какви автовози е разполагало „Ф.”-ООД и могло ли е за описания времеви период посочените от вещото лице по вид и количества горива да бъдат наистина изнесени от базата, съответно доставени на „двете бензиностанции на „Г. А. М.”-ЕООД”. Не е взето никакво отношение относно присъствието в базата през този период на майката на подс.С. св.Н.И. и указанията й към св.Е.И., имащи отношение към собствеността на горивата, за което обяснения е депозирал и подс.С.. Не е ясно защо при противоречията относно присъствието на подс.М. в базата по същото време, а и по време на описа на движимите вещи от ЧСИ, съдът приема това обстоятелство за категорично установено и от което прави извод за общност на умисъла му като „съизвършител” с подс.С. в обсебването на горивата, каквито според съда „допускал” да са налични в цистерните. А тяхната равностойност за ищеца по първоначалното обвинение на над 700 х.лева, при липсата на категорични доказателства, на които да се позове и вещото лице, е възприета от съда на 15 729,18 лева по справката от май 2007 г. и при различия на видовете отразени горива. За разлика от т.нар. от съда „гражданскоправна сага „Г.”, установяването по несъмнен и категоричен начин на тези обстоятелства е абсолютно изискване за ангажиране наказателната отговорност на двамата подсъдими. И ако приложената с очевидна правна помощ схема за блокиране на дейността на „Г. Б. С.”-ООД, присъствието или не на св.К. при извозването на горивата, съгласието му или не със случващото се, манифестирането на определени претенции за собствеността на горивата от св.Н.И. изисква прецизна оценка на тези фактически обстоятелства относно наличието или не на виновно противоправно общественоопасно поведение у двамата подсъдими и каква би била правилната му правна квалификация – обсебване, присвояване, кражба.
ВКС в настоящия си състав не приема обаче за основателни доводите на защитниците срещу процесуалната издържаност (допустимост) на извършената от съда преквалификация на обвинението от такова по чл.212, ал.1 от НК в престъпление по чл.206, ал.1 от НК (при неоспоримия квалифициращ признак за големи размери на предмета им) и че при бездействието на прокурора в първата инстанция при същественото изменение на обстоятелствената част на обвинението е било злепоставено правото на защита на подсъдимите С. и М..
В решението си по н.д.№ 868/2015г. съставът на ВКС-ІІІ н.о. изрично е отделил място на тези въпроси, но дадените от него указания са единствено за качеството на мотивите към провереното първо въззивно решение в тази насока – за тяхната яснота и пълнота. Вярно е, от друга страна, че и тази част от мотивите към сега проверяваното въззивно решение не са безспорни, но все пак не тя налага отмяната на решението.
Не е безспорна преди всичко тезата на апелативния съд, че окръжният съд като първа инстанция е предприел именно изменение на обвинението: дали наистина е такова всяко отклонение от първоначалното обвинение, след като кодексът (както действащият, така и отмененият) е последователен в разбирането си, че приложението от съда специално на „закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление” (правомощието му по чл.337, ал.1, т.2 от НПК, съответно чл.335, ал.1, т.2 от НПК/отм./) не представлява форма на изменение на обвинението, иначе не би го позволил без инициативата на субекта, който осъществява процесуалната функция по обвинението, нито във втората инстанция (по силата на цитираните разпоредби), нито в първата инстанция (по аргумент за обратното на уреденото в чл.287 от НПК, съответно в чл.285 от НПК/отм./, вж р.р.№ 370 по н.д.№ 363/08 г. и № 252 по н.д.№ 162/08 г.-І н.о.).
В тази връзка, макар предишният касационен състав да е отрекъл необходимостта от правен анализ на обективните и субективни елементи на тези престъпления, настоящият счита наложително съобразяването им с оглед ангажираните от прокурора факти в „обстоятелствената част на обвинението” или „на обвинителния акт”, което не би следвало да означава едно и също.
Съставът на документната измама по ал.1 на чл.212 от НК изисква деецът чрез използване на документ с невярно съдържание или на неистински или преправен документ да получи без правно основание чуждо движимо или недвижимо имущество с цел да го присвои. Безспорно е в правната доктрина и съдебната практика, че престъпният резултат се постига чрез въвеждане в заблуждение на осъществяващото фактическата или юридическата власт върху чуждото имущество оправомощено лице за наличие на правно основание да се разпореди с него в полза на дееца или на друго ФЛ или ЮЛ и то го стори.
При обсебването по чл.206, ал.1 и 2 от НК деецът владее или пази на валидно правно основание чужда или не изцяло нему принадлежаща движима вещ и противозаконно я присвои, с което причини вреда на собственика или съсобственика на вещта.
С ангажираните в обстоятелствената част на обвинителния акт факти и правния му извод за липса на правно основание двамата подсъдими да получат част от заложеното предприятие на „Г. Б. С.”-ООД, а именно процесните горива, с намерение да ги присвоят, които обаче били собственост на дружеството-майка „Г.”-АД-С., фигуриращо като ощетено само в диспозитива на обвинителния акт, прокурорът е обосновал обвинението по чл.212, ал.5 вр.ал.4 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.2 вр.чл.26, ал.1 от НК срещу двамата подсъдими, посочвайки ползването на неистински документи – протокол за проведено ОС на съдружниците на „Г. Б. С.”-ООД от 10.04.2006 г., договор за заем на парични средства и договор за особен залог между „ВМ Е.”-ЕООД-С. и „Г. Б. С.”-ООД от 14.04.2006 г., дали основание за вписване от Окръжен съд-Варна на учредения особен залог, последвано от подаване на заявление на 11.05.2006 г. от подс.М. като пълномощник на залогоприемателя и вписване на 12.05.2006 г. от ВОС на пристъпване към изпълнение върху цялото търговско предприятие на залогодателя поради неизпълнение на заемния договор. С това се създала възможност залогоприемателят да образува изпълнително дело при ЧСИ К.-Д. и до последвалия опис на движими вещи в петролната база в [населено място], държана от 26.04.2006 г. по договор за наем със собственика на терена „Т.”-АД-В. от „Г.”-АД-С. с предоставянето им на назначения от съда за управител на заложеното дружество св.И.К.. След отстраняването на представителите на „Г. Б. С.”-ООД двамата подсъдими обаче присвоили намиращите се в предадените на св.К. цистерни различни видове горива на стойност 744 545,03 лева, собственост на „Г.”-АД. В този обем на изложените в обвинителния акт фактически обстоятелства те са се защитавали, възразявайки срещу неистинността на документите и преследваната от тях цел в съответствие с търговските си интереси. Такава въззивният съд извлича от действията им и преди всичко от тези на подс.С. – „да защити търговските си интереси при предстоящото разпадане на дружеството”, „да си върне дружеството”, единствено то „да бъде поставено в състояние на фиктивна задлъжнялост към „ВМ Е.”-ЕООД и впоследствие да отговаря с имуществото си”.
Окръжният съд, след него и въззивният, а впоследствие и прокурорът в допълнението на въззивния протест с основание не са възприели предложената в обвинителния акт правна конструкция за осъществена документна измама по чл.212, ал.1 от НК, за която те са оправдани с влязлата в сила част от първоинстанционната присъда. Безспорно, липсват съществените елементи от обективната и субективна страна на това престъпление – за предмета на престъплението и неговата стойност, за собствеността върху него, в чие разпореждане е бил, за лицето, което е било въведено в заблуждение да се разпореди с имуществото в полза на подсъдимите или на друго ФЛ или ЮЛ, какви действия то е извършило и как това е станало въз основа на неистинските, според прокурора, документи, но и въз основа на актове на съда и чрез действия на принудително изпълнение на ЧСИ.
Първостепенният съд обаче е избрал, а въззивният съд повторно е утвърдил приетите за установени факти да очертават състава на престъплението по чл.206, ал.1 от НК, осъществено от двамата подсъдими като извършители с различна роля в общата им престъпна деятелност. Тази правна квалификация изисква да се установи освен предметът на престъплението, собствеността върху него, така и валидното правно основание то да се владее или пази от подсъдимите, без значение в какво тяхно качество. Въззивният съд е възприел, че „чрез фиктивни правни действия” подс.М. в качеството му на „взискател по изпълнителното дело”, чрез действията на ЧСИ получил фактическата власт, редом с подс.С. и св.К., върху процесното имущество на правно основание, „каквото безспорно е принудителното изпълнение”. Тук само следва да се вметне, че „фактическата власт” или „владението”, последното освен правна категория, е фактическо обстоятелство (реална възможност за фактическо разпореждане - § 259, проф.Ив.Н., „Наказателно право-особена част”) от обективната страна на престъплението, което следва да се свърже с валидно правно основание то да се осъществява. Според съда именно действията на подс.М. осигурили нему и на подс.С. такова правно основание да получат владението върху имуществото и последният да се разпореди с него в своя полза, с което била причинена вредата за дружеството-майка „Г.”-АД. Или, при така възприетата правна квалификация подсъдимите е следвало да се защитават относно умисъла им да постигнат това валидно правно основание за получаване на владението върху имуществото, за собствеността върху него и относно правомерността на извършените с него действия по разпореждане, съобразно преследваната от тях цел.
При така изложената в обвинителния акт и възприетата от двете инстанции фактическа рамка, няма как в случая да се спори за това, че окръжният съд е възприел фактически обстоятелства, които не излизат от очертаните с обвинителния акт фактически положения. Всъщност, друго се явява по-важно: че отговорността на плоскостта на чл.206, ал.1 от НК на двамата подсъдими е не само за непроменени факти, но и за правната им квалификация, която, макар и различна в сравнение с първоначалната по чл.212, ал.1 от НК, с нищо не затруднява и не е затруднила правото им на защита. Защото тъкмо такова затруднение е от значение за спазването на процесуалния закон (чл.287, ал.1 от НПК), независимо дали изрично уредените в него хипотези са достатъчно пълни и ясни. И наистина, ако се съпоставят признаците на документната измама и обсебването, не може да не се види, че поради конкретното им проявление по делото, различията между тях не са попречили на правото на защита. Оказва се, например, че по отношение на най-съществената отлика между двете престъпления – владението (фактическата власт) върху чуждото имущество – подсъдимите вече са се защитавали (имали са възможност да се защитят), тъй като по обвинението по чл.212, ал.1 от НК те са отричали получаването на владението чрез измама, докато по осъждането им по чл.206, ал.1 от НК полученото владение им се признава за законно в самия НК (даже да е спорна законността на принудителното изпълнение от страна на ЧСИ). Вярно е от друга страна, че по отношение на самото присвояване на чуждото имущество, при документната измама е достатъчно единствено намерението за своене, докато обсебването изисква извършването на реални разпоредителни действия, но такива пък са били подробно описани в обвинителния акт и защитата срещу тях е била проведена (имало е възможност да бъде проведена). На подобна хипотеза изрично е обърнато внимание в ППлВС № 7/76 г., р.ІІІ, т.1, абз.втори, решение № 526 по н.д.№ 454/2003 г.-І н.о. и много други, от които е видна еволюцията в правната теория и съдебната практика на разбирането за такова „съществено изменение” по смисъла на чл.287, ал.1 от НПК не само по фактите, но и на юридическите им параметри, невъзведени с обвинителния акт или новоустановени в хода на съдебното дирене (вж р.р. № 25 по н.д.№ 727/2009 г.-ІІІ н.о., № 14 по н.д.№ 2164/2012 г.-І н.о., № 167 по н.д.№ 155/2015 г., № 250 по н.д.№ 657/2015 г.-ІІІ н.о. и други).
По тези съображения ВКС приема, че апелативният съд е допуснал съществени процесуални нарушения по извеждане на правно релевантните факти от предмета на доказване и по законосъобразното приложение на относимото към тях материално право, свързано и с доказване основателността на предявения срещу подсъдимите граждански иск за причинени на ищцовото дружество вреди от деликт, което сочи на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК за отмяна изцяло на обжалваното решение и за връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.3, т.2 и 3 вр.ал.1, т.5 от НПК Върховният касационен съд – първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло решение № 56 от 04.04.2017 г., постановено по ВНОХД № 320/2016 г. от Варненския апелативен съд и ВРЪЩА ДЕЛОТО на същия съд за новото му разглеждане от друг негов състав от стадия на съдебното заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |