8
Р Е Ш Е Н И Е
№ 167
[населено място] , 27,10,2016 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо търговско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести септември, през две хиляди и шестнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
при секретаря Наталия Такева и като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1599 / 2015 год., за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. В. К. против решение № 2170/25.11.2014 год. по гр.д.№ 2435/2014 год. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 08.05.2014 год. по гр.д.№11813/2011 год. на Софийски градски съд,в отхвърлителната му част,с която предявеният от касаторката против [фирма] иск, с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./, е отхвърлен за разликата между присъдените 30 000 лева и до претендираните 120 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на родител, в причинна връзка с ПТП от 08.09.2006 год., причинено по вина на собственика на застрахован при ответното дружество по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите лек автомобил. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с чл.51 ал.1 ЗЗД – относно приетото съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия / 50 % /, както и в противоречие с чл.52 ЗЗД, по отношение приетия за справедлив размер на дължимо обезщетение – 60 000 лева,спрямо който е приспаднато съпричиняване. Сочи се съществено нарушение на съдопроизводствените правила - немотивиране на въззивното решение, в съответствие с всички доводи и възражения на въззиваемата страна и конкретно - по отношение мястото и механизма на настъпване на ПТП,обосноваващи изключителна отговорност на водача на МПС за същото и изключващи наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат.Страната счита,че съдът,при прилагане критерия за справедливост, в съответствие с чл.52 ЗЗД, е демонстрирал неоправдано незачитане на ценността на човешкия живот, влагайки различен от утвърдената съдебна практика по приложението на нормата смисъл в понятието за справедливост.Не са отчетени в съответна степен изключително близките и топли отношения между ищцата и починалия й родител, предпоставящи различни спрямо приетите, по съдържание и интензитет, болки и страдания от смъртта на последния, а от друга страна са пренебрегнати лимитите на застрахователна отговорност, съгласно пар.27 ал.2 ПЗР на КЗ /отм./, като обективен ориентир за социално-икономическите условия, спрямо които следва да бъде определян и размера на дължимото обезщетение.
Ответната страна - [фирма] – оспорва касационната жалба.Досежно определения от съда размер на обезщетението акцентира на временастъпване на увреждането - 2006 год. и съобразяването с икономическата конюнктура към същия този момент. Не счита, че въззивното решение страда от липса на мотиви, съобразно всички доводи на въззивника и в съответствие с чл.269 пр. второ ГПК. Поддържа извода за съпричиняване на вредоносния резултат, предвид нарушение на чл. 113 и чл.114 от ЗДвП от страна на починалия наследодател.
Конституираното трето лице – помагач на страната на ответника – И. Б. В. – не е изразило становище по касационната жалба.
С определение № 354 / 22.04.2016 год. касационното обжалване е допуснато по следните правни въпроси : 1/ „Констатирано нарушение на конкретна правна норма / на ЗДвП / достатъчно ли е да обуслови наличието на съпричиняване, без установяване причинна връзка между конкретното поведение на пострадалия, съставляващо нарушението й, и настъпването на вредата ? „ – обоснован в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното, с постановените по реда на чл. 290 ГПК решения - № 45 по т.д.№ 525 / 2008 год. на ІІ т.о. ВКС и № 154 по т.д.№ 977/2010 год. на ІІ т.о. ВКС, к а к т о и 2/ ” За приложението на критерия за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД „ – обоснован в същата хипотеза,поради противоречие с ППВС № 4/1968 година.
Върховен касационен съд,първо търговско отделение, съобразно доводите и възраженията на страните и в съответствие с правомощията си по чл.293 ГПК, намира следното :
Ищцата претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на своя баща, настъпила в резултат на причинено, по вина на собственика на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ на автомобилистите лек автомобил, ПТП от 08.09.2006 година.Исковете са предявени в пасивно субективно евентуално съединение, срещу предпочитан ответник [фирма], а в случай на отхвърлянето им спрямо този ответник – срещу Г. фонд. Предпочитаният ответник е оспорвал иска с довод за съпричиняване на вредоносния резултат, поради внезапното изскачане на пострадалия на пътното платно,лишавайки водача на МПС от възможността своевременно да го забележи и предотврати удара. Исковете се оспорват и като завишени по размер.Ответникът – Г. , спрямо който исковете са оставени без разглеждане, с оглед уважаването им срещу предпочитания ответник – е противопоставил идентичен довод за съпричиняване, предвид поведение в нарушение на чл.113 и чл.114 ЗДвП, но и в причинност с обстоятелството, че пострадалият е предприел пресичане на необозначено за тази цел място / не на пешеходна пътека /.
Автотехническата експертиза е установила, че към момента на удара МПС е управлявано с не по-малко от 60 км/час.Ударът е настъпил след подминаването на маркирана пешеходна пътека,спрямо която пострадалият е предприел пресичане на отстояние от около 5 метра,след пътеката, спрямо движението на автомобила.Опасната зона за спиране на автомобила при тази скорост е от порядъка на 41 метра,а при разрешената за участъка скорост от 50 км/час - 37-38 метра.Експертизата е обосновала извод,че при своевременна и адекватна реакция, шофьорът е имал възможност да предотврати удара, независимо че е шофирал със завишена спрямо разрешената за участъка скорост, тъй като е имал обективната възможност да възприеме пресичащия от разстояние около 47 метра / при скоростта от 60 км/час /.Заключението е дадено за хипотеза на спокойно излизане на пешеходеца на пътното платно, макар и в промеждутъка между два паркирани автомобила и на установеното отстояние след обозначената пешеходна пътека,спрямо посоката на движение на автомобила.При разпит в съдебно заседание вещото лице е пояснило, че ако пресичането би било предприето не между спрелите автомобили, видимостта за водача на МПС би била още по-голяма, но не е отрекъл,че в конкретния случай е била достатъчна за предотвратяване на удара, при адекватност на реакцията на шофьора.
За да уважи предявеният иск за неимуществени вреди до размера на 30 000 лева ,първоинстанционният съд е приел справедлив размер на дължимото обезщетение 60 000 лева и съпричиняване в размер на 50 % , поради пресичане от пострадалия на нерегламентирано за тази цел място / встрани от маркирана пешеходна пътека /. Възражението за внезапното му изскачане на пътното платно, без съобразяване с конкретната ситуация, съдът е приел за недоказано.Размерът на неимуществените вреди е определен въз основа показанията на свидетелка – дъщеря на ищцата / внучка на пострадалия /,отчитайки близките отношения на обич и привързаност между ищцата и родителя й, както и факта,че макар и неживеещи в общо домакинство,същите са се подкрепяли и са си помагали взаимно ежедневно, поради което и внезапната смърт на бащата е причинила емоционални страдания не само от загубата на близък човек, но и на морална опора в живота.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, препращайки по реда на чл.272 ГПК към мотивите му. Не е изложил собствени мотиви по доводите за недоказаност на съпричиняването, развити във въззивната жалба и основани на възприетата от автотехническата експертиза предотвратимост на удара. По размера на обезщетението е мотивирал значимост на обстоятелството, че пострадалият и ищцата са живеели в отделни домакинства, че последната има свое семейство, както и на икономическата конюнктура към момента на увреждането – 08.09.2006 година.
По първия правен въпрос : В постановените по реда на чл.290 ГПК решения - № 45 по т.д.№ 525/2008 год. на ІІ т.о. ВКС и № 154 по т.д.№ 977/2010 год. на ІІ т.о. ВКС, както и в множество други, обективиращи последователна и непротиворечива, задължителна съдебна практика по въпроса,разглеждаща различни хипотези с приложение на идентичен отговор на същия / реш.№ 206 по т.д.№ 35 / 2009 год. на ІІ т.о. , реш.№ 159 по т.д.№ 1117 / 2009 год. на ІІ т.о. , реш.№ 58 по т.д.№ 623 / 2010 г. на ІІ т.о.,реш.№ 54 по т.д.№316/2011 год.на ІІ т.о., реш.№ 169 по т.д.№ 762 / 2010 год. на ІІ т.о., реш.№ 59 по т.д.№ 286 / 2010 год. на І т.о., реш.№ 16 по т.д.№ 1858 / 2013 год. на І т .о. и др./ , е прието, че при преценка за съпричиняване на настъпилите в резултат на ПТП вреди следва да се отчита не само факта на извършено от страна на пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата, но и дали нарушенията са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат.
Настоящият състав напълно споделя даденото в цитираните съдебни актове разрешение, което възпроизвежда въведеното с ППВС № 17/1963 год. правило, за приемане съпричиняване само с оглед безспорно установен обективен принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, независимо дали поведението му съставлява или не нарушение на Закона за движение по пътищата. Въззивното решение е постановено в противоречие със същото,тъй като от констатациите на приетата съдебно-техническа експертиза и поясненията на вещото лице при приемането й, съдът е следвало да съобрази, че единствено неадекватната реакция на водача - разполагал с достатъчна видимост, както към пешеходната пътека, така и към мястото на конкретното пресичане на пострадалия, бидейки / към момента към който е могъл да установи пресичащия / на разстояние по-голямо от действително необходимото за предприемане на спиране - 47 м., при необходими за спиране с оглед конкретната скорост 41 м. - е предпоставила удара. След като същият не е бил в състояние да избегне удара с пешеходеца към точка по-далечна от пешеходната пътека, логично е, при същата неадекватност на реакцията му,да не би избегнал сблъсъка и ако пешеходецът би пресичал на пешеходната пътека.Затова и в отговора си на въпрос № 4 – „ Каква е била възможността пешеходецът да предотврати настъпването на ПТП ? – вещото лице е отговорило : „ако е стоял на тротоара„,което не би могло да се възприеме за дължимо от пешеходеца поведение, в ущърб на правото му на свободно придвижване. Следва да се съобрази и обстоятелството, че водачът на автомобила се е придвижвалс неразрешена за участъка скорост – 60 км./ч. вместо разрешените 50 км./ч. .От доказателствата по делото е останало недоказано възражението на ответника - [фирма], за внезапно изскачане на пострадалия на пътното платно, поради което и констатациите на автотехническата експертиза, дадени в хипотеза на спокойно пресичане на пострадалия, са относими и съобразими.Нещо повече, конкретният ответник, спрямо който е уважен иска по чл.226 ал.1 КЗ /отм./, не е твърдял съпричиняване, с оглед пресичане на необозначено за тази цел място / извън пешеходната пътека /. Такъв довод, кореспондиращ на различно по съдържание нарушение на ЗДвП, е въведен с възражението за съпричиняване на евентуалния ответник, искът срещу който е оставен без разглеждане.
Следователно,неправилно въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния за наличие на съпричиняване и приложил чл.51 ал.2 ЗЗД,в противоречие с обосновалата касационното обжалване, задължителна за същия съдебна практика.
По втория правен въпрос:
Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в ППВС № 4/1968 год., справедливостта , като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие , а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи , конкретни обстоятелства , преценени адекватно и в тяхната съвкупност , при това в мотивирано изложение за оценка на приноса им спрямо съдържанието на увреждането, а не единствено с изброяването им, като релевантни за определяне на справедливо обезщетение.
Въззивният съд, обосновавайки справедлив размер на обезщетението от 60 000 лева , само формално е посочил преценими, но не и в конкретен аспект ,по отношение търпимите от ищцата болки и страдания от смъртта на родител, обстоятелства, като : споделянето на отделни домакинства , респ. наличие на собствено семейство на ищцата и възрастта на починалия / 82 год./ . Върховен касационен съд е имал повод да обоснове извода, че възрастта на починалия, неимуществени вреди от смъртта на който се претендира с прекия иск по чл.226 ал.1 КЗ / отм./, не съставлява самостоятелен критерий при определяне на обезщетението / така реш.№ 178/12.11.2013 год. по т.д.№ 458/ 2012 год. на І т.о. на ВКС, реш.205 по т.д.№ 218 / 2010 год. на ІІ т.о., реш. по т.д.№ 1919 / 2014 год. на І т.о. /, доколкото сама по себе си не е критерий за съдържанието на връзката между починалия и преживелия родственик / в случая съдържанието на връзката родител – дете /. Аналогично е и съображението относно формалната неотносимост на възрастта на преживелия и претендиращ обезщетението родственик, доколкото при претендирането на обезщетение за неимуществени вреди съизмерими са емоционалните и психологически аспекти на страданието, които не са изводими еднозначно от наличието на определена възраст,а от конкретната психика,емоционалната устойчивост, житейската мотивираност и възприемчивост на отделния индивид и от съдържанието на връзката му с пострадалия, приживе. Настоящият състав е имал повод да мотивира същото, като важимо и за критерия „съвместното живеене в общо домакинство„ / решение по т.д.№ 2056 / 2015 год. І т.о./ . Простото установяване на този факт,вкл. неживеенето в общо домакинство, сам по себе си е напълно недостатъчен за обосноваване значимост по отношение определяне на размера на обезщетението, а подлежат на оценка обстоятелствата, установяващи съдържанието на общуването между починал и преживял, при или въпреки липсата на съвместно съжителство: взаимопомощ,подкрепа,съчувствие и пр..Единствено фактите и обстоятелствата, относими към установяване съдържанието на връзката между починал от деликт и претендиращ обезщетение за неимуществени вреди от това, както и такива по установяване преживяването на тази загуба от последния,са релевантни за преценка и съотнасяне към критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди.
В случая не са отчетени събраните от свидетелските показания данни за поддържана между ищцата и пострадалия,въпреки различното местоживеене и самостоятелни домакинства, ежедневна връзка, навеждащи на по-дълбока от обичайната близост между дете и родител, при това поддържана не от битови предпоставки и обстоятелства, а от емоционалната привързаност между двамата, което и рефлектира в търпими от загубата по-големи страдания, в резултат на изгубване на моралната подкрепа на родителя,търсена приживе постоянно. Свидетелката, чиито показания въпреки родствената й връзка с ищцата, съдът не е имал основание да възприема с резерви, подчертава, че в този си ежедневен контакт именно починалият е бил полезният за ищцата : грижел се сам за себе си, но помагал и съветвал ищцата, грижел се и за нея. Не е отчетена адекватно така формираната близост и привързаност между ищцата и починалия,интензитета на общуване и моралната подкрепа, оказвана приживе именно от родителя.Съобразявайки последното и лимитите на застрахователна отговорност, в съответствие със значението им на ориентир,относно преценимите икономически условия към момента на деликта, настоящият състав намира за справедлив размер на обезщетението сумата от 80 000 лева, която следва да бъде присъдена на ищцата, без приспадане на съпричиняване.
С оглед изхода на делото, в полза на касатора следва да се присъдят разноски за настоящото производство, в размер на 2 030 лева , съобразно уважена част от касационната жалба – адвокатско възнаграждение, договорено при условията на чл.38 ал.2 ЗАдв и съгласно чл.7 ал.2 т.4 от Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.Доколкото ищцата е претендирала единствено коригиране на присъдените във въззивното производство, в нейна тежест , разноски в полза на ответника, в тази си част - с характер на определение, въззивният съдебен акт следва да бъде отменен, предвид изхода на спора, за дължимо юрисконсултско възнаграждение над размера от 502,22 лева. Коригиране на присъдените в полза на страната разноски за всяка от предходните инстанции не е претендирано.
Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 2170/25.11.2014 год. по гр.д.№ 2435/2014 год. на Софийски апелативен съд, в частта му ,с която е потвърдено решение от 08.05.2014 год. по гр.д.№ 11813/2011 год. на Софийски градски съд,в отхвърлителната му част, с която предявеният от И. В. К. против [фирма] иск, с правно основание чл.226 ал.1 КЗ/ отм./, е отхвърлен за разликата между присъдените 30 000 лева / за които въззивното решение е влязло в сила / и до размера от 80 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на родител, в причинна връзка с ПТП от 08.09.2006 год., както и в частта , в която със същото И. В. К. е осъдена да заплати на [фирма] , на основание чл.78 ал.3 ГПК, разноски над сумата от 502,22 лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОСЪЖДА [фирма] , на основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./, да заплати на И. В. К. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на родител, в причинна връзка с ПТП на 08.06.2006 год., в размер на 50 000 лева / над присъдените й с влязлото в сила в тази му част въззивно решение 30 000 лева / , ведно със законната лихва върху същото от 08.06.2006 г. до окончателното му изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА [фирма], на основание чл. 81 вр. с чл. 78 ал.1 ГПК , да заплати на И. В. К. разноски за настоящата инстанция, в размер на 2030 лева.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати по сметка на Върховен касационен съд държавна такса в размер на 1 000 лева, съобразно уважената част от касационната жалба.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
|