Р Е Ш Е Н И Е № 535 С., 25.07. 2012г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на пети декември две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при участието на секретаря Цветанка Найденова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1465 по описа за 2010г. и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290 ГПК, образувано по касационната жалба на адвокат Н. като процесуален представител на Ц. И. Ц. от С.. С определение № 1162/12.ІХ.2011г. е допуснато касационно обжалване на решението на СГС ІV Д състав № 296/03.ХІ.2009г. по гр.д. № 4413/2009г., поправено с решение по протокол от 15.ХІІ.2009г., в отхвърлителните му части по претенциите по чл.200 КТ за обезщетение за неимуществени вреди и за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лекарства, по въпросите 1.солидарна ли е отговорността на двама и повече работодатели, условията на труд при които са допринесли за причиняване на професионално заболяване, и 2. как се разпределя отговорността на отделните съпричинители – в отделно производство или в производството по чл.200 КТ. По поставените въпроси касаторът счита, че по силата на чл.53 ЗЗД, приложима на основание чл.212 КТ, отговорността на работодателите в посочената хипотеза е солидарна, при което ответникът по иска следва да отговаря за цялото вземане за обезщетение, а отношенията между работодателите следва да се уредят при условията на чл.127 ЗЗД. Ответникът по касационната жалба [фирма] С. е заел становище, че претенциите на ищеца са изцяло неоснователни и тъй като са погасени по давност. Заявява искане въззивното решение да бъде оставено в сила. Претендира и разноски. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ съобрази следното: С атакуваното решение СГС по въззивна жалба само на ответника е отменил решението на СРС от 25.ІХ.2008г. по гр.д № 41048/2006г. в осъдителните му части за неимуществени вреди – за разликата над 1750лв., за имуществени вреди /разходи за лечение/ – за над 270лв., както и изцяло в частта за обезщетение за имуществени вреди /разлика между пенсия и заплата/, и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от Ц. Ив.Ц. срещу [фирма] искове за присъждане на обезщетения: за неимуществени вреди - за разликата над 1750лв. до присъдения размер 5000лв., за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лекарства за исковия период - за разликата над 270лв. до присъдените 1080лв., и за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между получавана пенсия за инвалидност и трудовото възнаграждение, което ищецът би получил през исковия период, в размер на 9622.46лв. В останалите му уважителни части първоинстанционното решение е оставено в сила, отменено е допълнителното решение от 13.ІІ.2009г. в осъдителната му част по претенцията за присъждане на законна лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 1750лв. и частично за разноски и е оставено в сила допълнителното решение в останалите му части. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищецът е работил при ответника в поделения АТ-4 „Република” и П. „М.”, на които дружеството е правоприемник; с ЕР на ТЕЛК № 147/23.І.2003г. е признато 70% намаляване на трудоспособността му от общо заболяване и 40% от професионалното заболяване втори стадий, значение за което имала работата му като шофьор на автобус общо около 13 години, от които последните 7 години шофьор на „И.”, като значение имала и работата му като фрезист и дърводелец в други предприятия; според СМЕ на специалист по охрана на труда работата на ищеца като шофьор е била свързана с наднормени стойности на общи вибрации при движение с автобус „И.” и с потенциални рискови фактори на работната среда, съставляващи професионален риск от вибрационно въздействие, който е довел до заболяването,за времето, през което ищецът реално е изпълнявал длъжността шофьор на автобус „И.” – около 5 години след приспадане на ползваните отпуски, заболяването е могло да се прояви у здрав човек в по-лека степен, работата му в поделение „М.” е била с продължителност около 3 месеца и не би могла сама по себе си да обуслови появата на заболяването, условията на работа като фрезист и дървостругар около 11 години биха могли да обусловят появата на локално вибрационно въздействие на горните крайници; според СМЕ на специалист по професионални болести ищецът е бил освен фрезист и дървостругар и шофьор на автобус, на такси, на линейка и от 1996г. отново на автобус, заболяването не е в причинна връзка с работата му в поделение „М.” поради кратката й продължителност, трудовият стаж на ищеца като шофьор в поделение „Република” може да обуслови вибрационна болест в първи стадий, а констатираното заболяване втори стадий може да се свърже и с предходната му трудова дейност, при клинично здрав човек положеният труд в поделение „Република” би могъл да доведе до вибрационна болест в начален първи стадий с 10% намаление на работоспособността, експозицията като фрезист и стругар е била достатъчно голяма и сама по себе си би могла да обуслови развитието на болестта от първи или първи към втори стадий с намалена работоспособност от 10 до 30%. При тези обстоятелства е направен извод, че са налице предпоставките на чл.200 КТ за ангажиране отговорността на ответното дружество за вредите от професионалното заболяване на ищеца. Причинната връзка между условията на работа при ответника и заболяването е призната с ЕР на ТЕЛК, от представените писмени доказателства по повод разследването на професионалната болест и от съдебномедицинските експертизи. Обстоятелството, че стажът на ищеца и при други предходни работодатели също има принос към възникването и развитието на заболяването, има значение единствено за определяне размера, до който отговаря ответника, но не го освобождава от отговорност. С оглед установеното, че условията на работа при ответника биха предизвикали заболяването, но в значително по-лека степен, обуславяща намалена работоспособност в рамките на 10% /от общо установената 40%/, е прието, че те са съставлявали ¼ от факторите, допринесли за възникване на професионалната болест, поради което отговорността на ответника следва да се ограничи до ¼ от размера на вредите от заболяването /от 7000лв. неимуществени и от 1080лв. имуществени /разходи за лекарства/. По въпросите, послужили като основание за допускане на касационно обжалване, в решения на ВС № 2286/16.VІІІ.1978Г. по гр.д. № 89/1978г. І ГО и № 794/21.ІІІ.1973г. по гр.д № 34/1973г. І ГО е прието, че когато работник е работил в няколко предприятия при вредни условия на работа и не може да се установи при кое от предприятията се е разболял, отговорността им е солидарна; съдът, който разглежда иск на пострадалите срещу съпричинителите, не е длъжен да определи степента на съпричиняването на всеки от тях, този въпрос трябва да бъде разрешен при предявен иск по чл.127 ЗЗД за разпределение на изплатеното, щом като се поддържа, че степента на съпричиняване не е еднаква. Настоящият състав на ВКС на РБ споделя така посочената практика. Отговорността на двама или повече работодатели за вреди от професионално заболяване на работник е солидарна. В Глава десета на КТ е уредена имуществената отговорност на работодателя при смърт или увреждане здравето на работника и служителя. Съгласно чл.200 КТ за вреди от професионална болест /заболяване, настъпило изключително или предимно под въздействието на вредните фактори на работната среда или на трудовия процес върху организма – чл.56 ал.1 КСО/, която е причинила временна неработоспособност, трайна неработоспособност над 50 на сто или смърт на работника или служителя, работодателят отговаря имуществено независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им. Отговорността по чл.200 КТ е обективна /тъй като възникването й не е предпоставено от виновно поведение на негов орган или на друг негов работник/, тя е и деликтна по естеството си, тъй като почива на универсалната забрана, съдържаща се в разпоредбата на чл.45 ЗЗД, да не се вреди другиму. С оглед на това и тъй като в КТ не е уреден въпросът за отговорността при съпричиняване на увреждането /с изключение на хипотезата по чл.201 ал.2 КТ – допринасяне от работника за трудовата злополука с допускането от него на груба небрежност/, по силата на препращащата разпоредба на чл.212 КТ субсидиарно приложение в случая намират общите разпоредби на института на непозволеното увреждане, уреден в ЗЗД, и конкретно чл.53 ЗЗД, според който, ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно. Разпоредбата не изисква едновременност на увреждащото въздействие като предпоставка за наличието на съпричиняване. Съпричиняването на професионална болест се изразява във въздействието върху организма на работника на вредни фактори на работната среда или на трудовия процес, съществуващи при полагането на труд от него при повече от един работодател. С оглед спецификата на причиняването на такова увреждане и обективния характер на отговорността по чл.200 КТ, съпричиняването в тези случаи не е обусловено от наличието на виновно действие/бездействие на работодателите. В процеса за обезщетение на вредите не е предмет определянето на размера на дължимото от всеки от съпричинителите обезщетение за причинените вреди, в т.ч. и в случай на предявяване на претенцията само срещу един или някои от тях. Осъденият солидарен длъжник има право да предяви срещу съдлъжниците регресен иск за разликата над частта, съответстваща на участието му в увреждането. Касационната жалба е неоснователна. Неоснователно е оплакването на касатора по приложението на чл.53 и чл.127 ЗЗД във вр. с чл.212 КТ. Претенциите си за присъждане на неимуществени и имуществени вреди от професионалното му заболяване „вибрационна болест втори стадий от общо вибровъздействие с вегетополиневритен и костно ставен синдроми” ищецът е основал само на работата му в продължение на 13 години като шофьор на съчленен автобус при ответника /като правоприемник на АТ-4 „Република” и Поделение „М.”/. Въпреки че в ЕР на ТЕЛК № 147/23.01.2003г., посочено в исковата молба, професионалният характер на заболяването е свързан освен с работата на ищеца с посочената продължителност като шофьор на автобус и с работата му като фрезист и дърводелец в други предприятия, твърдения в тази насока не са релевирани нито в исковата молба, нито е искано и допускано изменение на претенциите в течение на производството по делото. Въпросът относно връзката на професионалното заболяване с работата на ищеца при ответника и при други работадатели е въведен по делото като възражение на ответника. Солидарната отговорност е предвидена в закона в полза на кредитора и няма пречка той да не се възползва от нея, като предяви претенция само за последиците от увреждането, съответстващи на участието в него само на някой от съпричинителите, както е в случая. При това положение правилно въззивният съд е приел, че обстоятелството, че трудовия стаж на ищеца и при други предходни работодатели също има принос към възникването и развитието на професионалното заболяване, има значение единствено за определяне на размера, до който отговаря ответника. Тъй като ищецът не е основал претенциите си на твърдения за причиняване на професионалното му заболяване и от вредното въздействие върху организма му на работната среда и на трудовия процес и при други работодатели, последният не му дължи пълният размер на обезщетението. Неоснователни са и останалите релевирани в касационната жалба оплаквания. Изводът на въззивния съд, че отговорността на ответното дружество следва да се ограничи до размер на ¼ от размера на причинените на ищеца неимуществени и имуществени вреди в резултат на професионалното му заболяване, е в съответствие с всички представени по делото доказателства, установяващи, че продължителността на заеманата от Ц. при ответника длъжност „шофьор на съчленен автобус „И.”, на което той е основал претенциите си, е около 5 години, и че вредното въздействие върху организма му на работната среда и на трудовия процес през този период обуславя развитие на „вибрационна болест” в начален първи стадий с 10% намаление на работоспособността. По изложените съображения и на основание чл.293 ал.1 ГПК атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила в отхвърлителните му части по претенциите по чл.200 КТ за обезщетение за неимуществени вреди и за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лекарства. С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.1 ГПК на касатора не се следват разноски. На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 150лв. юрисконсултско възнаграждение за представителството пред касационната инстанция. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решението на Софийския градски съд, ІV Д състав, № 296 от 03.ХІ.2009г. по гр.д. № 4413/2009г., поправено с решение от 15.ХІІ.2009г., в отхвърлителните му части по претенциите по чл.200 КТ за разликата над 1750лв. до 5000лв. обезщетение за неимуществени вреди и за разликата над 270лв. до 1080лв. обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лекарства. ОСЪЖДА Ц. И. В. от С. да заплати на [фирма] С. 150лв. юрисконсултско възнаграждение. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: