1 Р Е Ш Е Н И Е № 441 гр.София, 06 януари 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седми ноември две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евелина Стоянова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Блага Иванова при секретар Мира Недева и в присъствие на прокурора Кирил Иванов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1285 / 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава тридесет и трета от НПК и е образувано по искане (назовано „Жалба”) на осъдения Т. Г. В. за възобновяване по този ред на внохд № 481 / 2013 година на Пловдивския окръжен съд и изменяване на постановеното по него решение № 137 от 20 май 2013 година, с което е потвърдена присъда № 18 от 15 януари 2013 година на Пловдивския районен съд, по нохд № 7655 / 2012 година. Искането е с правно основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК и съдържа формално посочване на всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Внимателният прочит на искането обаче сочи единствено на недоволството на осъдения В. от размера на наложеното му наказание, което той намира за прекомерно тежко и „антихуманно”. Съответно на това възражение е отправеното до ВКС искане за намаляване на наказанието, което ангажира отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. В съдебно заседание пред ВКС осъденият В. участва лично и с назначения му за служебен защитник адвокат Л. С. от САК, който поддържа искането за възобновяване на наказателното дело при изложените в него доводи и съображения. В лична защита, осъденият В. моли да се намали размерът на наложеното му наказание. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането и оставянето му без уважение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното: С присъдата на първоинстанционния съд е ангажирана наказателната отговорност на Т. Г. В. за това, че на 18. 01. 2012 година, в [населено място], при условията на опасен рецидив, се е съвъкупил с лице от женски пол – М. Г. М., на 88 години, като я е принудил към това със сила и заплашване и й е причинил средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на челюст, довело до затрудняване на дъвченето и говоренето, поради което и на основание чл. 152, ал. 3, т. 2 и т. 5 във вр. ал. 1, т. 2 във вр. чл. 129, ал. 2 във вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК и при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК, е осъден на осем години лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Приспаднато е времето, през което осъденият е бил задържан, считано от 21. 01. 2012 година. Присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на осъдения В.. Извършено е надлежно разпореждане с веществените доказателства. В производство, инициирано по жалба на осъдения В., съдържаща оплакване за явна несправедливост на наложеното му наказание, е извършена въззивна проверка на присъдата и е постановено решение, с което същата е потвърдена изцяло. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от надлежно легитимирано за това лице по чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, искането е неоснователно. Както вече бе посочено, единственият повод за недоволството на осъдения В. от осъждането му, е тежестта на наложената му наказателна санкция. Формалното посочване на разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 303 от НПК, не се основава на конкретно заявени нарушения и изложени в подкрепа доводи и съображения, както това е сторено във връзка с оплакването за явна несправедливост на наказанието. Твърди се, че то е несъразмерно тежко на възрастта на осъдения, на данните за психичното му здраве, на отношението му към извършеното и на степента на обществена опасност на деянието. В тази рамка се поддържа искането и в заседанието пред ВКС, като защитата, освен това, претендира и промяна на мястото на изтърпяване на наказанието в пенитенциарно заведение, което разполага със специализирано заведение за оказване на психиатрична помощ (напр. в [населено място]). ВКС намира доводите и съображенията, изложени в искането, за неоснователни. Преди всичко, не могат да бъдат споделени декларативните твърдения за допуснати нарушения на разпоредбите на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Съдебното разглеждане на делото е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, при хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК – осъденият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти. По делото са налице достатъчни и несъмнени преки доказателствени факти, които подкрепят така направеното от осъдения самопризнание и позволяват установяването на обективната истина относно осъществяването на инкриминираното деяние и участието на осъдения в него, причинените увреждания на пострадалата, подбудите и пр., т. е. относно главния факт на процеса. Всъщност, единственият оспорван по делото въпрос е този за справедливостта на наложеното на осъдения наказание. Двете редовни съдебни инстанции са изложили подробни и убедителни съображения при индивидуализацията на това наказание (л. 47-48 от нох дело и стр. 3 от въззивното решение). Съдилищата са отчели всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК. Правилна е преценката, че те не разкриват наличие на смекчаващи отговорността обстоятелства по отношение на осъдения В., още по-малко на изключителни или многобройни такива. Тази преценка се споделя и от настоящата инстанция. Съдът не е игнорирал направеното от осъдения признание на фактите, а го е обсъдил и правилно го е оценил като сторено единствено за целите и в рамките на диференцираната процедура по Глава двадесет и седма от НПК. Тези констатации на съда следва да бъдат споделени, защото намират опора в данните по делото. Направено от осъдения В. самопризнание е и основен довод в искането му за възобновяване на делото. Известно е даденото от ОСНК на ВКС тълкуване в ТР № 1/2009 година, т. 7, на значението на направеното по реда на чл. 371, т. 2 от НПК самопризнание, поради което не се налага то да бъде въпроизвеждано. Вярно е, че характерът на производството не изключва априори възможността самопризнанието да бъде съобразено при индивидуализацията на наказанието, но то следва да се оценява с оглед неговите характеристики и съдържание като форма на съдействие при установяване на обективната истина, разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител. А конкретният случай не дава възможност за такава положителна оценка. В хода на разследването са проведени два разпита на осъдения В. (на 22. 01. и 24. 01. 2012 година, л. 39 и л. 41 от ДП), в които той се е възползвал от правото си да не дава обяснения по обвинението. В хода на съдебното следствие (протокол от с. з. от 15. 01. 2013 година, л. 31 от нох дело), в рамките на направеното признание на фактите, осъденият е изразил отношението си към деянието и съжалението си за стореното, което обаче не позволява третирането на тези изявления допълнително като смекчаващо отговорността му обстоятелство. Освен при тези съображения, при определяне на наложеното на осъдения В. наказание са съобразени и предходните му осъждания, извън двете конкретно посочени и обуславящи правната квалификация на настоящето деяние като извършено при условията на опасен рецидив. Взето е предвид и това, че осъденият двукратно е изтърпявал наказание лишаване от свобода, едното от които за срок от шест години, очевидно без да бъде постигнат целения възпитателен и превантивен ефект. Една година след освобождаването му от пенитенциарното заведение на 19. 11. 2010 година, осъденият е извършил настоящето престъпление. Предходните му осъждания преобладаващо са за тежки умишлени престъпления – такива по чл. 150, по чл. 194 от НК. Тези данни разкриват висока степен на обществена опасност на дееца. Що се касае до претендираното от защитата на осъдения изтърпяване на наказанието лишаване от свобода при условията на съпровождащи го дейности, свързани с психичното му здраве, то това е извън правомощията на настоящата инстанция, доколкото установените по делото данни не сочат на такава необходимост. Извършеното по отношение на осъдения съдебно-психиатрично изследване (д-р С., л. 78, т. 1 от ДП), не установява наличие на същинско психично заболяване, а на специфично личностово разстройство, при нарушение на сексуалната ориентация, както и алкохолна злоупотреба. Тези данни не налагат постановяване на специални, съпътстващи изтърпяването на наказанието лишаване от свобода, медицински грижи. Извършеното от осъдения престъпление разкрива висока степен на обществена опасност, защото се характеризира с упражнено брутално и жестоко насилие по отношение на възрастна жена – пострадалата М., която му се е доверила и е приела помощта му да я съпроводи до дома й. Извън съставомерната телесна повреда, на М. са причинени и редица други увреждания, подробно изследвани и описани в СМЕ (д-р С., л. 118 от ДП). Посегателството е отключило у пострадалата състояние на остър стрес и рязко влошаване на психичното й състояние, което се установява от проведените съдебно-психиатрични изследвания по делото (експерти К., Р., С.). Предвид изложеното, ВКС намира, че наложеното на осъдения В. наказание не разкрива признаците на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. То не е явно несъответно на обществената опасност на деянието и на дееца, удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и изпълнява целите по чл. 36 от НК. Съразмерно е на тежестта на извършеното престъпление, необходимо е за постигане на съответните положителни промени в съзнанието на осъдения и превъзпитаването му към спазване на законите и добрите нрави и затова е справедливо. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Т. Г. В. за възобновяване по реда на Глава тридесет и трета от НПК на внохд № 481 / 2013 година на Пловдивския окръжен съд и изменяване на постановеното по него решение № 137 от 20 май 2013 година, с което е потвърдена присъда № 18 от 15 януари 2013 година на Пловдивския районен съд по нохд № 7655 / 2012 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.