Ключови фрази
Иск за съществуване на вземането * установителен иск в заповедно производство * тълкуване на договор * заповед за незабавно изпълнение * договорни клаузи


5


Р Е Ш Е Н И Е


№ 16

София.28.02.2013 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публичното съдебно заседание на тридесети януари две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА

при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 218/2012 година

Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 406 от 07.10.2011 г. по в.гр.д.№ 654/2011 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което след отмяна на решение № 1372 от 18.04.2011 г. по гр.д.№ 1514/2010 г. на Районен съд – Гоце Делчев, е признато за установено, че [фирма] дължи на [фирма], [населено място] сумата 20 000 лева – главница, сумата 2 250 лв. – неустойка за периода от 01.08.2010 г. до 14.09.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.09.2010 г. до окончателното плащане, ведно с разноските по ч.гр.д.№ 1186/2010 г. на РС – Гоце Делчев, по което е издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на договор за заем, сключен между страните на 10.12.2009 г.
С определение № 503 от 02.07.2012 г., на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е допуснато касационно обжалване на решението по материалноправния въпрос, свързан с критериите, въз основа на които съдът следва да изясни точния смисъл на договорни клаузи.
В касационната жалба и в публичното съдебно заседание на 30.01.2013 г. се поддържат доводи за неправилност на решението на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отмяната му и отхвърляне на предявените искове, с присъждане на разноски по делото.
Ответникът по касация, чрез процесуалния си пълномощник, счита въззивното решение за правилно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните и провери правилността на въззивното решение, на основание чл.290 ГПК, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, тълкувайки сключения между страните договор за заем, е приел, че в договора е отразен факта на предаване на сумата в размер на 20 000 лв. от заемодателя на заемателя. Решаващият състав се е позовал на отделни договорни клаузи – чл.1, чл.2 относно предаване на сумата в деня на подписване на договора, със задължение за връщане до 31.07.2010 г в посочените размери и срокове, на три вноски, а по отношение на обективираното в чл.3 задължение на заемодателя да предаде сумата, предмет на договора, в брой или по банков път в деня на сключването му, е прието, че след като е безспорно, че сумата не е превеждана по банков път, тя е предадена в брой, както е посочено в чл.1 от договора.
В мотивите към решението са изложени подробни правни доводи относно претендираното вземане, предмет на оспорената от длъжника заповед за незабавно изпълнение, съответно предмет на положителния установителен иск по чл.422, вр. с чл.415 ГПК, с извод, че наличието на писмен документ, удостоверяващ получаването на сумата и поемането на задължение за нейното връщане на заемодателя, с уговорен срок, скрепен с подписа на заемателя и липсата на доказателства за връщане на процесната сума, води до основателност на исковата претенция.
Въззивното решение е валидно и процесуално допустимо, но е неправилно. При постановяването му е допуснато нарушение на материалния закон – чл.20 ЗЗД, в резултат на което са изведени неправилни правни изводи по спорното материално право.
Съобразно последователната и задължителна за съдилищата практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК – решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 420/2009 г., ІV г.о.; решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г., ІV г.о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г., І т.о., решение № 40 от 13.05.2010 г. по т.д. № 566/2009 г., ТК, решение № 105 от 30.06.2011 г. по т.д. № 944/2010 г., ІІ т.о. и др. при спор относно точния смисъл на договорни клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора, при спазване на предвидените в чл.20 ЗЗД критерии – при тълкуването да се търси действителната воля на страните; отделните уговорки в договора да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание.
Възприемайки изцяло цитираната по-горе практика на отделни съдебни състави на ВКС по приложението на императивната материалноправна норма на чл.20 ЗЗД и съобразявайки осъществената от въззивния състав правораздавателна дейност по повод тълкуването на процесния договор, следва да се направи извод за допуснато отклонение от практиката на ВКС. Независимо от формалното отразяване в мотивите към обжалваното решение целта на тълкуването – изясняване на действителната воля на страните, решаващият състав не е съобразил общоприетото значение на думите и изразите, обективирани в чл.1 и чл.3 от договора за заем от 10.12.2009 г.
При очертаване на предмета на договора, в чл.1 страните са уговорили, че в деня на подписване на договора [фирма] – заемодател предава на заемателя – [фирма] сумата 20 000 лв. за срок до 31.07.2010 г. , а в чл.3 при посочване на правата и задълженията на заемодателя изрично е вписано, че заемодателят се задължава да предаде сумата, предмет на договора, в брой, или по банков път в деня на сключването му. В чл.5 от договора е предвидено право за заемателя да получи уговорената сума, макар, че във връзка с това право е налице неточно препращане към определените в чл.2 срокове, в които заемателят ще издължи заетата сума/ както правилно е отразено от въззивния съд/. Предвидени са и насрещни права и задължения, съответно за получаване на информация и за осигуряване на такава информация за финансовото състояние на дружеството – заемател. Смисловото значение на използваните изрази ”в деня на подписване на договора” и „в деня на сключване” на договора, определят единствено задължение за предаване от заемодателя на посочената парична сума и правото на заемателя да я получи в деня, в който е подписан договора. Това съответства и на клаузата на чл.3, в която заемодателят се задължава да предаде сумата по един от алтернативно посочените начини – в брой или по банков път. Зачитайки смисъла на посочените изрази, би могло да се приеме, че страните са постигнали съгласие за сключване на договор за заем за потребление, но не може да се направи извод, че уговорената парична сума е дадена, съответно получена към момента на/или непосредствено преди подписване на договора. Самият договор в случая не доказва предаването на определената парична сума и не съставлява разписка, нито са представени други надлежни писмени доказателства, установяващи предаването й на заемателя, съответно сключването на договор за заем за потребление, предвид реалния му характер. Предвидените в договора краен срок за връщане на сумата и междинни срокове/ чл.1 и чл.2/ не съставляват признание за получаването на сумата от дружеството –ответник/сега касатор/, в какъвто смисъл е и решение № 174 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 5002/2008 г., ІV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК.
Предвид горното, следва да се приеме, че ищецът не е доказал при условията на пълно главно доказване сключването на договор за заем за потребление с ответника от 10.12.2009 г., с нотариална заверка на подписите, поради което не би могъл успешно да претендира установяване на вземания – главница и мораторна неустойка, основани на твърдяно неизпълнение на този договор, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.3 ГПК по приложеното ч.гр.д. № 1186/2010 г. на Районен съд – Гоце Делчев. Уважавайки предявеният от [фирма] положителен установителен иск по чл.422 ГПК, въззивният съд е постановил незаконосъобразно решение, което следва да се отмени, на основание чл.293, ал.1, предл.трето ГПК, като се отхвърли иска изцяло.
При този изход на делото, ответникът по касация следва да заплати на касатора разноски за производството по делото в общ размер 3 730 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение


Р Е Ш И :


ОТМЕНЯ изцяло срещу решение № 406 от 07.10.2011 г. по в.гр.д.№ 654/2011 г. на Окръжен съд – Благоевград, вместо което постановява:
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявения от [фирма], ЕИК[ЕИК] срещу [фирма], ЕИК[ЕИК] иск с правно основание чл.422 ГПК за признаване на установено по отношение на [фирма], че дължи на [фирма] сумата 20 000 лева - главница и сумата 2 250 лева – мораторна неустойка, ведно със законната лихва върху главницата от 15.09.2010 г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/, до окончателното плащане, както и разноски по ч.гр.д. № 1186/2010 г. на Районен съд – Гоце Делчев.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата 3 730/ три хиляди седемстотин и тридесет/ лева разноски по делото.
Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: