11 Р Е Ш Е Н И Е № 102 Гр. София, 12 август 2019год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и осми май през две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА и след становище на прокурора от ВКП АТ. ГЕБРЕВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 185/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК. Образувано е по касационна жалба на подсъдимия К. Н. А., чрез упълномощения му защитник, адв. В. В. срещу въззивно решение № 9/17.01.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. № 429/2018 г., по описа на Апелативен съд-гр.Варна, Наказателно отделение, в която са релевирани всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 -3 от НПК. Оплакването за нарушението на материалния закон се обосновава с неправилна правна квалификация на извършеното деяние, като се оспорват изводите на решаващите съдилища за проявена особена жестокост от подсъдимия при извършването на убийството на пострадалата. Правната квалификация по т.6, пр.2 на чл.116 от НК се счита, че неправилно е определена без извършено изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК относно съществено изменение на обстоятелствената му част. Наведеното касационно основание за допуснати съществени процесуални нарушения се поддържа по съображения за неправилно определено наказание, в разрез с правилата на чл.58а от НК, както и поради допусната фактическа грешка в обвинителния акт, който е бил поправен само в частта на допускането й, без да е изготвен нов. Оплакването за явна несправедливост на наказанието се поддържа в контекста на оспорването на по-тежката правна квалификация по чл.116, т.6, вр. чл.115 от НК, както и поради неправилната му индивидуализация при прилагането на чл.58а от НК. Подържа се и довод за неправилно оценени отегчаващи обстоятелства, което е довело до налагане на несъответно тежко по размер наказание. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият А., редовно уведомен не се явява, поради изразено несъгласие да бъде доведен от мястото за лишаване от свобода, в което е задържан. Представлява се от упълномощения защитник адв. В., който поддържа касационната жалба по изложените в същата подробни съображения и с направеното искане за намаляване на наложеното наказание. Прокурорът от ВКП пред настоящата инстанция изразява становище, че съдилищата са приложили правилно материалния закон и наказанието на подсъдимия е съответно на предявената квалификация и справедливо отмерено, поради което намира, че касационната жалба следва да се остави без уважение като неоснователна. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба на подсъдимия А. доводи и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда № 63/19.09.2018 г., постановена по н.о.х.д. № 824/2018 г. на Варненски окръжен съд, Наказателно отделение, подсъдимият К. Н. А. е признат за виновен относно това, че на 07.11.2017 г. в [населено място], умишлено умъртвил Н. С. С. по особено мъчителен начин, поради което и на осн. чл.116, ал.1, т.6, пр.II, вр. чл.115, от НК и чл.58а, ал.2 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от двадесет и седем години, което наказание съдът е постановил да изтърпи при първоначален строг режим, на осн. чл.57, ал.1,т.2, б.“а“ и „б“ от ЗИНЗС. Със същата присъда подсъдимият А. е осъден да заплати в полза на гражданския ищец С. Й. С. сумата от 90 000 /деветдесет хиляди/ лв., и в полза на С. като настойник на С. Н. С., сумата от 120 000 / сто и двадесет хиляди/ лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди от извършеното деяние, ведно със законите последици, като е отхвърлил гражданските искове в останалата част до пълния предявен размер, съответно от 100 000 лв. и 120 000 лв. С присъдата окръжният съд е възложил в тежест на подсъдимия А. разноските по делото, на осн. чл.189, ал.3 от НПК и съответните държавни такси върху уважените граждански искове и се е разпоредил с веществените доказателства. С въззивно решение № 9/17.01.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. № 429/2018 г., по описа на Апелативен съд-гр. Варна, Наказателно отделение, присъдата на Варненски окръжен съд № 63/19.09.2018 г., по н.о.х.д. № 824/2018 г., е потвърдена изцяло. Касационната жалба на защитата на подсъдимия е подадена в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирана страна, поради което е допустима, като разгледана по същество се прецени за неоснователна. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила: Наведените в касационната жалба съображения в подкрепа на това оплакване изискват приоритетното му разглеждане, тъй като само в рамките на правилно установените фактически положения е допустимо да се обсъжда и приложението на закона. На първо място, възражението от жалбата за неправилно отстранена очевидна фактическа грешка в съдържанието на обвинителния акт е неоснователно. В съдебно заседание пред окръжния съд, преди даване ход на делото, прокурорът от окръжна прокуратура Варна е представил коригиран обвинителен акт, поради допусната техническа грешка при изписването на ЕГН на пострадалата С.. Същият е бил приет от състава на съда и връчен на страните по делото. След запознаване със съдържанието му, защитата и повереникът на гражданските ищци и частни обвинители, изрично са заявили липса на възражения, като са оценили отстранената грешка като несъществена и са изразили съгласие за даване ход на делото по предявеното обвинение. В съответствие с правомощията си по чл248а от НПК съдът е приел, че се касае до очевидна фактическа грешка и допуснатото несъответствие може да бъде отстранено чрез поправка от прокурора на съдържанието на обвинителния акт в сгрешената част, което е било направено, поради което извършеното не съставлява процесуален пропуск със съществен характер Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения следва да бъдат преценявани в рамките на проведената диференцирана процедура по глава 27 от НПК. Производството пред първоинстанционния съд е проведено под формата на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, след като подсъдимият е направил признание на фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил за тези факти да не се събират доказателства в съдебната фаза на наказателното производство. Диференцираната процедура е проведена по изричното настояване на подсъдимия и неговата защита, след запознаване с обвинителния акт по делото и съдържащата се в него фактология от значение за предявеното обвинение. В същото съдебно заседание, окръжният съд е разяснил на подсъдимия последиците от направеното от негова страна признание на фактите по обвинението и естеството на диференцираната процедура. ВКС не констатира допуснато процесуално нарушение при постановяване на определението по чл.372, ал.4 от НПК, с което е одобрено изразеното от подсъдимия съгласие и е изразено становище, че събраните на досъдебното производство доказателства са валидни и подкрепят направеното от дееца самопризнание в достатъчна степен. Възражението от жалбата, че по делото не са събрани доказателства за вида на описаните фактически действия, с които подсъдимият е осъществил изпълнителното деяние на престъплението е неоснователно. Конкретни доказателства за естеството на извършеното посегателство спрямо телесния интегритет на пострадалата се съдържат в обясненията на подсъдимия от досъдебното производство и в показанията на разпитаните свидетели, които са присъствали на мястото на произшествието в началото на конфликта и впоследствие са установили смъртта на пострадалата и физическото й състояние след побоя, нанесен от подсъдимия. Конкретният механизъм на причиняване на уврежданията и връзката им с настъпилата смърт са установени от заключението на съдебномедицинските експертизи за пострадалото лице, в които се съдържа подробно описание на множеството индивидуални увреждания и вида на ударите, от които е било обективно възможно тяхното получаване. В същата насока е и заключението на съдебномедицинската експертиза на веществени доказателства относно намерените биологични следи на мястото на произшествието и техния произход. Комплексният анализ на наличните доказателства в насока взаимната им кореспонденция и еднопосочност спрямо релевантните за обвинението факти, правилно са мотивирали извода на окръжният съд за подкрепеност на направеното от подсъдимия признание на същите факти. Защитата не излага конкретни доводи в подкрепа на възражението за липса на доказателства за обективната страна на деянието, включително и по отношение на квалифициращите обстоятелства. Позовава се на обстоятелството, че смъртта на пострадалата е настъпила в резултат на битов конфликт с подсъдимия и счита, че субективната съставомерност на деянието не може да бъде изведена на базата на признатите от подзащитния му факти. Възражението е неоснователно и не е съобразено с вида на диференцираната процедура, по която е протекло съдебното производство. За провеждане на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК е необходимо събраните доказателства и техният анализ да обективират дължимата от съда преценка за подкрепеност на направеното признание на фактите, което е гаранция за правилността на формиране на тяхното вътрешно убеждение. От съдържанието на атакуваното въззивно решение, с което е потвърдена присъдата на първия съд се установява, че съдилищата са изпълнили задължението си да мотивират доказателствената подкрепеност на самопризнанието на подсъдимия по изискуемия от закона начин, чрез обективен анализ на събраните доказателства и тяхната валидност, основан на вярна оценка на процесуалната годност на обективиращите ги доказателствени средства. В конкретика възражението спрямо обективната страна на деянието е отнесено до фактите, от които се извежда квалификацията особено мъчителен начин и становището на съдилищата, че подсъдимият е действал с особена жестокост при умъртвяването на жертвата. В тази връзка е необходимо да се направи уточнението, че деянието е квалифицирано по чл.116, ал.1, т.6 от НК с квалифициращото обстоятелство особено мъчителен начин, като проявената особена жестокост, която не е включена в обвинението е отчетена само като отегчаващ отговорността на подсъдимия факт. Възражението е предмет на оплакването за нарушение на материалния закон и следва да бъде отнесено към отговора по това касационно основание. В контекста на оплакването по чл.348, ал.1, т.2 от НПК е недостатъчната фактическа обезпеченост от съдържанието на обвинителния акт на обвинението по чл.116 от НК. ВКС намира оплакването за неоснователно. В обвинителния акт се съдържат всички необходими факти за квалификацията на деянието като извършено по особено мъчителен начин. Описаните в обстоятелствената му част действия на подсъдимия по нанасяне на процесните увреждания, от които е настъпила смъртта на пострадалата и обективно изпитаните от нея болки и страдания, резултат от тези увреждания, продължителността на посегателството и неговата тежест, както и медицинската им оценка от експертните заключения за С., са достатъчни да запълнят фактическия състав на квалификацията „особено мъчителен начин“. С оглед изложеното фактическата формулировка на обвинението е достатъчна, за да обуслови приетата от съда квалификация на убийството по чл.116, ал.1, т.6, пр.2 от НК, без да е било необходимо изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК. Възражението за липса на направено изменение на обвинението по този процесуален ред, което е отнесено до квалификацията „особена жестокост„ също е неоснователно. В обвинителния акт се съдържат достатъчен обем факти за начина на извършване на процесното посегателство и проявеното към жертвата отношение на безчовечност, които характеризират подсъдимия като жестока личност. Изложените факти не са намерили отражение в квалификацията на предявеното обвинение, респективно присъдата и въззивното решение са съобразени с вида на обвинението, като съдилищата са признали подсъдимия за виновен относно извършване на умишлено убийство по особено мъчителен начин. Подсъдимият не е признат за виновен по непредявено обвинение - в това да е извършил убийството с особена жестокост, поради което и не е било необходимо да се прилага чл.287 от НПК и да се изменя обвинението по този ред. Фактическите обстоятелства, от които може да бъде изведена и втората квалификация са отчетени само при реализацията на наказателната отговорност на подсъдимия, поради което и оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение в тази връзка е напълно неоснователно. С оглед изложеното, оплакването по чл.348, ал.1, т.2 от НПК е неоснователно и жалбата в тази й част следва да се остави без уважение. По оплакването за неправилно приложение на материалния закон: Касационната проверка намери, че в рамките на установената фактическа обстановка материалният закон е приложен правилно. При липсата на допуснати процесуални нарушения, свързани с правилността на провеждане на диференцираната процедура и липсата на пороци при формиране на вътрешното убеждение на съдилищата по правно значимите факти, които са били признати от подсъдимия, не се установи допуснато нарушение на материалния закон чрез осъждането му по обвинението по чл.116, ал.1, т.6 от НК. Поведението на А., обективирано във внесения спрямо него обвинителен акт и признато от същия като фактически параметри, правилно е субсумирано във фактическия състав на чл.116, ал.1, т.6,пр.2 от НК. Възраженията в насока субективната несъставомерност на деянието не могат да бъдат приети за основателни. Тезата, че с поведението си по нанасяне на телесните увреждания на пострадалата подсъдимият не е целял настъпването на нейната смърт, а само причиняване на телесна повреда, не почива на обективен анализ на доказателствата по делото. Съдебната практика е последователна в разбирането, че за намерението на дееца следва да се съди от обективното проявление на действията му, а не от субективно декларираните от него възприятия. В настоящият казус действията на подсъдимия по нанасяне на процесните удари спрямо С. и цялостното описание на извършване на посегателството, определят поведението му като извършено с умисъл за убийството на жертвата, а не с цел телесното й увреждане. В тази насока правилно контролираните съдилища са отчели физическото състояние на жертвата, с ниско тегло, непосредствено след тежко раждане в домашни условия на дете, и физическото превъзходство на подсъдимия, което я е поставяло в безпомощно състояние за противодействие. Обективно нанесените множество удари в жизнено важни области на тялото и главата на пострадалата, чрез удари с юмруци и ритници, блъскане на тялото й в стената, включително и чрез действия по душене, продължителен период от време, с голяма интензивност и тежест, правилно са мотивирали съдилищата от долните инстанции да приемат, че деянието е субективно съставомерно по смисъла на чл.116 от НК. Възражението за неправилно приложена по-тежка квалификация, с доводи за обективна и субективна съставомерност на деянието по чл.115 от НК, не почива на обективна основа. В частност, защитата оспорва квалификацията особено мъчителен за жертвата начин, по която е постановена осъдителната присъда. ВКС намира, че контролираните съдилища правилно са квалифицирали извършеното от подсъдимия деяние по чл.116, ал.1, т.6, пр.2 от НК. Въззивният съд е изложил подробни аргументи в насока правната квалификация на деянието, които ВКС напълно споделя и намира за правилни. За да приеме, че деянието е извършено по особено мъчителен начин, съдът се е позовал на тежестта на причинените увреждания, / брой, локализация, начин на причиняване/ и на вида и характера на понесените от пострадалата болки и страдания, които съгласно експертното заключение на медицинската експертиза са били особено значителни и продължителни, поради многобройността на ударите и обстоятелството, че съзнанието на жертвата се е замъглявало постепенно и същата е била в съзнание за продължителен период от време, през който е осъзнавала случващото се с нея. Смъртта не е настъпила бързо, а е била съпроводена с изключително негативни психически преживявания на страх и ужас от смъртния изход. По отношение на възражението за неправилна квалификация на деянието като извършено с особена жестокост, следва да се посочи, че подсъдимият не е признат за виновен по това квалифициращо обстоятелство, за което не му е повдигано обвинение. Едновременно с това в обвинителния акт се съдържат факти, признати от подсъдимия, които правилно са дали основание на решаващите съдилищата да характеризират начина на извършването на убийството като проява на особена жестокост, без да променят обвинението в по-тежко и да го признават за виновен по тази квалификация, а да отчетат признатите факти като негативна характеристика на дееца. С оглед изложеното, оплакването за неправилна правна квалификация на извършеното деяние по смисъла на чл.116, ал.1, т.6, пр.2 от НК е неоснователно. По оплакването за нарушение на материалния закон при приложението на чл.58а от НК и за явната несправедливост на наложеното наказание: Наказанието на подсъдимия е определено при спазване на правилата на чл.373, ал.2 от НПК, съгласно предписанията на чл.58а от НК. Същото правилно е индивидуализирано по правилата на чл.58а, ал.2 и 3 от НК, при отчитане на наличното съотношение на категоричен превес на отегчаващите обстоятелства. Решаващите съдилища са изложили мотивирани съображения в подкрепа на преценката си, че най-подходящо по вид наказание измежду алтернативно предвидените в чл.116 от НК за извършеното от подсъдимия се явява наказанието „доживотен затвор“ и са го заменили с лишаване от свобода, чийто размер са определили в рамките на минимума и максимума, формиран по правилата на чл.58а, ал.2 и 3 от НК. По изложените съображения наказанието на подсъдимия е определено при спазване на правилата на материалния закон, без да е допуснато нарушение при прилагането на чл.58а от НК. ВКС намира, че наложеното на подсъдимия А. наказание не е явно несправедливо и оплакването по чл.348, ал.1, т.3 от НПК също е неоснователно. Защитата възразява срещу определянето на наказанието „доживотен затвор“ като несъответно на тежестта на извършеното деяние и оспорва извода на съда, че това е най-подходящото по вид наказание измежду санкционните алтернативи, предвидени в чл.116 от НК. Възражението не може да бъде възприето. Изложените от контролираните инстанции съображения, че процесното деяние се отличава с изключителна тежест, на която съответства санкцията доживотен затвор се споделят и от настоящият касационен състав. Извършеното убийство правилно е квалифицирано като деяние с изключително висока степен на обществена опасност, с оглед механизма на извършването му, чрез продължителни тежки удари по отношение на безпомощна поради крехкото си физическо състояние жертва, която е родила 15 дни преди посегателството, с причиняване на множество тежки увреждания, довели до продължителни болки и страдания. Както и поради тежестта на получените травми и състоянието на жертвата, в което осъзнава състоянието, в което е изпаднала от същите и изживява страха от нападението. Отделно личността на подсъдимия също е оценена като високо обществено опасна, предвид проявената жестокост при извършване на убийството, и последващото безчовечно и безразлично отношение към пострадалата, с която е съжителствал съвместно и опитите за прикриване на авторството на деянието, с които е препятствал възможността за спасяване на живота й, чрез оказване на медицинска помощ, което е било обективно възможно, съгласно заключението на медицинската експертиза. В същата насока правилно са отчетени и данните по делото за предходно аналогично жестоко отношение към пострадалата чрез унизителни по своя характер насилствени действия спрямо нея. При тези данни правилно съдилищата по фактите са приели, че наказанието „доживотен затвор“ е най-подходящо по вид за извършеното от подсъдимия деяние, което се отличава с изключителна тежест и изисква пропорционална по вид санкция. Възражението от жалбата за допуснато нарушение при определяне на съответното наказание, поради особената жестокост, с която е характеризиран дееца и липсата на съответно обвинение, е неоснователно. Особената жестокост на дееца не е оценявана като квалифициращ деянието елемент, а е изведена като личностова характеристика от фактите по обвинението, които деецът е признал. Тази характеристика не е въведена като съставомерен елемент на престъплението, поради което и не е налице пречка да бъде ценена като отегчаващ деянието факт. Следователно наказанието на подсъдимия е определено при спазване на изискванията на материалния закон. ВКС намира, че същото е и правилно отмерено и е справедливо индивидуализирано. Размерът на определеното за съответно наказание, от 27 години лишаване от свобода е с три години под специалния максимум от 30 години лишаване от свобода, при минимума от 20 години по правилата на чл.58а, ал.3 от НК. ВКС не намира основания за редуциране на размера на отмереното наказание, което е изцяло съобразено с тежестта на деянието и личността на подсъдимия. Съдилищата са отчели предходната съдимост на подсъдимия, четирикратно осъждан в рамките на непълнолетието, преимуществено за тежки престъпления, наркотично зависим, и правилно са приели че целите на наказанието не могат да бъдат постигнати с по-леко по вид наказание. Младата възраст на подсъдимия, която правилно е отчетена като единствен смекчаващ отговорността му факт, не може да компенсира необходимостта от тежка санкция за поправянето и превъзпитанието му като деец. Проверяваните съдилища са изложили законосъобразни съображения при оценката на обясненията на подсъдимия от досъдебното производство и правилно са приели, че същите не представляват смекчаващо обстоятелство, тъй като не са допринесли съществено за разкриване на обективната истина по делото, а по-скоро могат да бъдат оценени като защитна позиция, тъй като са опровергани от останалите доказателства и заключенията на медицинските експертизи. Наложените наказания за предходните осъждания не са постигнали целения ефект от съдилищата , които са ги наложили, което се извежда от извършеното тежко посегателство, в рамките на една година след изтърпяване на последното наказание. Цялостното отношение, което подсъдимият е проявил към процесното деяние, по време и непосредствено след извършването му, изисква такова по тежест наказание, което да е адекватно на извършеното и да е годно да въздейства положително върху подсъдимия. Определеният от съдилищата срок на лишаването от свобода е необходим за преоценка на поведението на дееца и в най-пълна степен ще способства за ефективното му поправяне и превъзпитание. По изложените съображения жалбата на подсъдимия чрез упълномощения защитник срещу въззивното решение е неоснователна и следва да се остави без уважение, като се остави в сила атакуваното въззивно решение. Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 9/17.01.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. № 429/2018 г., по описа на Апелативен съд-гр.Варна, Решението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: