Р Е Ш Е Н И Е № 50109 гр. София, 18.01.2023г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди двадесет и втора година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
при секретаря Валерия Методиева, като изслуша докладваното от съдия Николова т.д. № 1495 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Б. В. и Д. Б. В., в качеството им на правоприемници на починалата ищца Н. Т. Т., срещу решение №257/23.03.2021г. по в.гр.д.№2385/2020г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав, в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение №402/16.01.2020г. по гр.д. №9662/2017г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 15 състав, е отхвърлен предявеният от касационните жалбоподатели, като правоприемници на починалата ищца Н. Т. Т., против ЗАД „А.“ АД иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата над сумата 120 000 лв. до сумата от 400 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие ПТП, настъпило на 12.10.2015г..
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационните жалбоподатели поддържат, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не е отчел задължителните критерии по прилагане на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД, не е анализирал установените по делото факти и обстоятелства, които са от значение при определяне на размера на обезщетението, както и не е съобразил съдебната практика по сходни казуси. С оглед на това считат, че определеното обезщетение не съответства на търпените от починалата ищца болки и страдания и на тяхната изключителна интензивност и продължителност. Поддържат още, че по делото не са събрани категорични доказателства за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата. Излагат съображения за допуснати от въззивния съд нарушения на разпоредбите на чл.146 и чл.269 от ГПК относно произнасянето по релевираното от застрахователя възражение за съпричиняване. Поддържат, че обжалваното решение е немотивирано, тъй като съдът не е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Молят за отмяна на въззивното решение и за уважаване на предявения иск. Претендират и присъждане на разноски.
Ответникът ЗАД „А.” АД, [населено място], изразява становище за неоснователност на касационната жалба.
С определение №301 от 30.05.2022г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК касационно обжалване на въззивното решение, по значимите за изхода на делото процесуалноправни въпроси 1. "Следва ли съдът, в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а други не?“; 2. „При определяне степента на съпричиняването, следва ли да бъде направена съпоставка на тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат?“ .
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 от ГПК, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от наследодателката на ищците Н. Т. Т. неимуществени вреди, вследствие на осъществено на 12.10.2015г. ПТП, възлиза на 200 000 лева, като дължимото обезщетение е намалено с 40% поради прието съпричиняване от пострадалата на вредоносния резултат.
По правните въпроси, по които е допуснато касационно обжалване:
По първия процесуалноправен въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение №55/03.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №63/17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №263/24.06.2015г. по т. д. №3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №111/03.11.2015г. по т. д. №1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд следва да постанови решението си въз основа на доказаните съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната взаимна връзка всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна по чл.263 от ГПК. Ако във въззивната жалба са направени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения, от които може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или направените от първоинстанционния съд фактически изводи са необосновани /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивната инстанция е длъжна да изложи фактически и правни изводи по спора, като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл.235, ал.2 и ал.3 и чл.236, ал.2 във връзка с чл.269 от ГПК и да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.
Съгласно решение №206 от 12.03.2010г. по т.д.№35/09г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №98 от 24.06.2013г. по т.д. №596/12г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №16 от 04.02.2014г. по т.д. №1858/1Зг. на ВКС, ТК, I т.о., решение №99 от 08.10.2013г. по т.д. №44/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №54 от 22.05.2012г. по т.д. №316/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №33 от 04.04.2012г. по т.д. №172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. решение №159 от 24.11.2010г. по т.д.№1117/2009г. на II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 от ГПК, за да бъде намалено на основание чл.51 ал.2 от ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 от ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Принос за настъпване на увреждането е налице, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпването на вредите или е допринесло за механизма на увреждането, като тежестта за установяване на тези обстоятелства е върху страната, която твърди, че е налице съпричиняване.
Също така в постановените по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС на РБ - решение №15/19.02.2020г. по т.д.№146/2019г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение №118 от 27.06.2014г. по т.д.№3871/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №97 от 06.07.2009г. по т.д.№745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., се приема, че при определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. При преценка поведението на пострадалия решаващият съд следва да има предвид не само разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП и завишената отговорност на водача на моторното превозно средство за осигуряване безопасност на движението спрямо тази на пешеходците, не само задължението на водача да избере подходяща скорост на движение на управляваното МПС, която би му позволила да спре в зоната на своята видимост при поява на препятствие на пътя, което водачът на съответното МПС е могъл и е бил длъжен да предвиди. Съдът трябва да отчита също поведението на пострадалия, всички негови действия и допуснати от него нарушения на правилата за движение по пътищата, като съобрази и относимите правни норми, уреждащи задълженията на пешеходците като участници в движението по пътищата. След съпоставяне на поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, съдът следва да определи конкретния принос за причиняване на съответното ПТП на всеки един от участниците и да разпредели отговорността за причиняването на деликта.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя формираната по реда на чл.290 от ГПК съдебна практика по правните въпроси, по които е допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
По основателността на касационната жалба:
При постановяване на решението съставът на САС е допуснал отклонение от задължителната практика на ВКС. При анализа на събраните доказателства въззивният съд е установил, че вследствие на причиненото от застрахования при ответното дружество водач Д. А. И. на 12.10.2015г. ПТП, наследодателката на ищците е претърпяла тежки травматични увреждания, довели до трайни последици за здравето и психиката й, както и до мъчителни изживявания, продължили през целия период от момента на увреждането до нейната смърт на 23.03.2018г. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил задълбочено събраните по делото доказателства за претърпените от Н. Т. Т. неимуществени вреди, като е съобразил релевантните обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства. Съобразил е възрастта на пострадалата в момента на произшествието – 65г.; обстоятелството, че тя е била енергична, работеща жена, като вследствие процесното ПТП ежедневието й е рязко променено. Отчел е получените множество травми, довели до временна опасност за живота на Н. Т.: фрактурите на черепа, носа, ляв горен крайник; обстоятелството, че пострадалата е лекувана в болница повече от месец, като е била постоянно на легло, в началото интубирана в реанимация; около три месеца е търпяла много силни болки и умерени до година след ПТП; повече от година е била предимно на легло и с памперси; около две години е имала нужда от чужда помощ за елементарни ежедневни нужни, включително хигиенни; обстоятелството, че фрактурите на лявата ръка са възстановени за срок от шест месеца, след което е останала деформация на ръката, която несъмнено е предизвикала болки; трайно загубената 100 % работоспособност; невъзможността дълго време да познава близките си; психическите увреждания, резултат от получения посттравматичен психоорганичен синдром и дискоординационен синдром, вследствие на които е поставена под ограничено запрещение. Съобразил е също продължителността на основния лечебен и възстановителен период, предвид черепно – мозъчната травма и усложненията от травмите – около три години, както и обстоятелството, че търпените болки и страдания са прекъснати от настъпилата на 23.03.2018г. смърт на ищцата. Отчел е и лимитите на застрахователните обезщетения и икономическите условия в страната към 2015г. Изложеното налага извода, че съставът на САС правилно е определили справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за понесените от Н. Т. Т. болки и страдания в размер на 200 000 лева.
Правилна е преценката на решаващата въззивна инстанция относно наличието на принос на пострадалата за настъпването на вредите. Съобразявайки заключенията на приетите в първоинстанционното производство съдебно – автотехническа и комплексна съдебна автотехническа и медицинска експертиза, както и показанията на разпитания свидетел, въззивният съд е установил, че произшествието е настъпило в 7,13 ч. сутринта в [населено място], на [улица], като лекият автомобил „Мерцедес“, управляван от Д. И., се е движил в дясната част на пътното платно в посока [населено място], а пострадалата пешеходка се е движила в обратна посока в дясната част на пътното платно. Съставът на САС е приел, че пострадалата пешеходка се е движила на не по – малко от 3,5-4 м. вляво от десния край на платното за движение, а ударът е настъпил на около 3,3 м. вляво от десния край на платното за движение, гледано в посоката на движение на лекия автомобил, при ширина на платното около 11 м./10,70 м. според протокола за оглед/. Изтъкнал е пояснението, направено от вещите лица в съдебно заседание, че внезапната смяна на посоката на движение от страна на ищцата е била чрез обръщане на 90 градуса наляво и опит за „спасителна маневра“ към левия край на пътното платно, гледано в нейната посока на движение. С оглед на това въззивният съд е приел, че пострадалата се е движела правилно срещу посоката на движение на МПС, но не се е движила възможно най – вляво, както изисква нормата на чл.108, ал.2 от ЗДвП, а почти в средата на пътното платно. Отбелязал е, че липсват данни причина за това да е наличието на препятствие, включително на локва, което препятствие ищцата е трябвало да заобиколи. Въззивният съд е заключил, че поведението на пострадалата несъмнено е в причинна връзка с ПТП, тъй като ако тя се бе движила най – вляво, удар не би настъпил, доколкото, с оглед и мястото на удара, лекият автомобил се е движел в лявата част на дясната лента за движение, гледано в неговата посока на движение. При съобразяване на тежестта и броя на нарушенията на всеки един от участниците в ПТП, както и на обстоятелството, че пешеходците са винаги по – уязвими участници в движението, въззивният съд е приел, че приносът на пешеходката възлиза на 40 %.
Относно оплакването на въззивния съд, че в нарушение на чл.146 и чл.269 от ГПК въззивният съд е приел за недоказан факт, който не е бил обявен от първоинстанционния съд за нуждаещ се от доказване, следва да се отбележи, че относно фактическите констатации на първоинстанционния съд за наличие на локви по затревения банкет на пътното платно не са въведени изрично доводи във въззивната жалба на застрахователя. При липса на оплаквания във въззивната жалба, въззивният съд не е следвало да извършва проверка на установените от първоинстанционния съд факти, а да се произнесе по доводите за неправилно определяне на процента на съпричиняване в рамките на въведените с въззивната жалба оплаквания. Съгласно константната съдебна практика, свързана с приложението на чл.155 от ГПК, чл.266 от ГПК и чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на тези правомощия е в нарушение на чл.269 от ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че въззивният съд е обвързан от обективните и субективни предели на въззивната жалба и изложените в нея конкретни оплаквания, като не може да ги заменя, нито да въвежда нови факти и обстоятелства в предмета на иска и в предмета на въззивното производство.
Допуснатото от съда процесуално нарушение обаче не се е отразило на правилността на извода му за наличие на съпричиняване от страна на пострадалата. Наличието на локви по банкета, дори и при формиране на извод, че банкетът е бил изцяло неизползваем, не изключва допуснатото от пострадалата нарушение на правилата за движение на пешеходците, предвид движението й по пътното платно не в непосредствена близост до банкета, а на разстояние 3,3 м. навътре от края на улицата. Същевременно от представения по делото протокол за оглед на местопроизшествието се установява, че ширината на затревения банкет е 1,40 м., съответно движението на пешеходката на отстояние от 2 метра от банкета, съставлява нарушение на разпоредбите на чл.108, ал.1 и ал.2 от ЗДвП, съгласно които пешеходците са длъжни да се движат по тротоара или банкета на пътното платно, като същите могат да се движат по платното за движение, противоположно на посоката на движението на пътните превозни средства, по възможност най-близо до лявата му граница, когато няма тротоар или банкет или е невъзможно те да бъдат използвани.
Основателен е обаче касационният довод за неправилно определяне на приноса на пострадалата за настъпването на процесното ПТП. Въззивният съд не е взел предвид обстоятелството, че съгласно заключението на съдебно – техническата експертиза опасната зона за спиране в случая е била 46 метра, при скорост 60 км./ч., като водачът на автомобила е имал възможност да види пешеходката от разстояние не по – малко от 55 метра, което разстояние е по – голямо от опасната зона. Следователно водачът е имал възможността да спре и да предотврати удара, ако е бил предприел своевременно действия, независимо от допуснатото от пешеходката нарушение на правилата на движение. Това налага извод, че приносът на пострадалата за настъпването на произшествието е не 40%, а 20%, изразяващ в допуснато нарушение на чл.108, ал.1 и ал.2 от ЗДвП, а приносът на водача е 80%, изразяващ се в това, че при управление на автомобила е допуснал нарушения на разпоредбите на чл.20, ал.1 и ал.2 от ЗДвП.
С оглед така определения принос на пострадалата Н. Т. Т. в размер на 20%, дължимият размер на обезщетението за претърпените от нея неимуществени вреди възлиза на 160 000 лева. Поради това присъденото обезщетение от 120 000 лева следва да се завиши с още 40 000 лева.
В останалата част, с която ЗАД „А.“ АД, е осъдено да заплати на ищците сума в общ размер на 120 000 лева, решението на Софийски апелативен съд не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението следва да бъде отменено и в частта за разноските. С оглед изхода на делото ответникът следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на В. Б. В. и Д. Б. В., адвокат Р. М., на основание чл.38 от Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение за трите инстанции, съразмерно с уважената част от исковете, в размер общо на 10 720,02 лева, с ДДС, /4503,63 лева, с ДДС, за първата инстанция, 4651,24 лева, с ДДС, за въззивната инстанция и 1565,15 лева, с ДДС, за касационната инстанция/. Касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация направените разноски за трите инстанции съразмерно с отхвърлената част от исковете, в размер общо на 3978,81 лева / 1221,78 лева за първата инстанция, 2414,17 лева за въззивната инстанция и 342,86 лева за касационната инстанция/.
На основание чл.78 ал.6 от ГПК в тежест на ответника следва да се възложи държавната такса в размер на 3200 лева за производството в трите инстанции, определена върху уважената в касационната инстанция част от иска.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 от ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №257/23.03.2021г. по в.гр.д.№2385/2020г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав, в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение №402/16.01.2020г. по гр.д. №9662/2017г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 15 състав, е отхвърлен предявеният от В. Б. В. и Д. Б. В., като правоприемници на починалата ищца Н. Т. Т., против ЗАД „А.“ АД иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за претърпените от Н. Т. Т. неимуществени вреди вследствие ПТП, настъпило на 12.10.2015г. за разликата над сумата 120 000 лв. до сумата от 160 000 лв., както и в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО „АРМЕЕЦ” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на основание чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ на ищците В. Б. В., [ЕГН] и Д. Б. В., [ЕГН], като правоприемници на починалата ищца Н. Т. Т., двамата с адрес [населено място], [улица], допълнително общо 40 000 лева /четиридесет хиляди лева/, представляващи обезщетение за претърпените от Н. Т. Т. неимуществени вреди в резултат на пътно – транспортно произшествие от 12.10.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.10.2015г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО „АРМЕЕЦ” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на адвокат Р. И. М., с адрес [населено място], [улица], ет.4, сумата 10720,02 лева, с ДДС, /десет хиляди седемстотин и двадесет лева и две стотинки/ - адвокатско възнаграждение за трите инстанции, на основание чл.38 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА В. Б. В., [ЕГН] и Д. Б. В., [ЕГН], двамата с адрес [населено място], [улица], да заплатят на ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО „АРМЕЕЦ” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], сумата 3978,81 лева /три хиляди деветстотин седемдесет и осем лева и осемдесет и една стотинки/ разноски за трите инстанции съразмерно с отхвърлената част от иска.
ОСЪЖДА ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО „АРМЕЕЦ” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати по сметка на Върховен касационен съд сумата 3200 лева /три хиляда и двеста лева/ - държавна такса, на основание чл.78 ал.6 от ГПК.
ОСТАВЯ В СИЛА решение №257/23.03.2021г. по в.гр.д. №2385/2020г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав, в останалата обжалвана част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
|