Р Е Ш Е Н И Е № 114 гр. София, 10 юни 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, трето наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на деветнадесети март, две хиляди и петнадесетата година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Павлина Панова ЧЛЕНОВЕ: Красимир Шекерджиев Мая Цонева при участието на секретаря Иляна Петкова и прокурора Божидар Джамбазов, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №16 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано въз основа на касационни жалби от защитника на подсъдимия В. К. А. и гражданските ищци Ц. С. И. и Г. Г. И. срещу решение №206 от 05.06.2014 г., постановено по ВНОХД №708/2013 г., по описа на Софийски апелативен съд. С присъда №160 от 16.05.2013 г., постановена от СГС, НО, 18 състав подсъдимият А. е признат за виновен в това, че на 23.07.2010 г. в [населено място], ул. Илиенско шосе“ №2, поради немарливо изпълнение на занятие, източник на повишена опасност, нарушил разпоредбите на чл.14, ал.1 и ал.2 от Закон за безопасни и здравословни условия на труд (ЗБЗУТ), чл.60, ал.1 от Наредба №2/22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд (Наредба №2), Приложение №6 към чл.2, ал.2 от същата Наредба и с това причинил смъртта на С. Г. И., като на основание чл.123, ал.1 и чл.54 НК му е наложено наказание две години „лишаване от свобода“, като на основание чл.66, ал.1 НК изпълнението му е отложено за срок от три години и шест месеца, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата подсъдимият е оправдан по обвинението да е нарушил чл.14, ал.3 от ЗБЗУТ и чл.60, ал.2 от Наредба №2 С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на Ц. С. И. сумата от 40 000 лева- обезщетение за претърпени в резултат на престъплението неимуществени вреди, като предявения граждански иск е отхвърлен за разликата до пълния му размер от 100 000 лева като неоснователен. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на и на Г. Г. И. сумата от 10 000 лева- обезщетение за претърпени в резултат на престъплението неимуществени вреди, като предявения граждански иск е отхвърлен за разликата до пълния му размер от 100 000 лева като неоснователен. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати и разноски по водене на делото в размер на 3 658, 20 лева. С въззивно решение №206 от 05.06.2014 г., постановено по ВНОХД №708/2013 г., по описа на Софийски апелативен съд, атакувания първоинстанционен съдебен акт е изцяло потвърден. В касационната си жалба защитникът на подсъдимия А. прави оплаквания, свързани с касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК, като твърди, че неправилно въззивният съд е потвърдил осъдителната присъда, като е направил погрешен анализ на доказателствата по делото. Поддържа, че липсват доказателства, които да установяват, че подсъдимият А. е наел пострадалия на работа, мястото където тази работа е трябвало да бъде изпълнявана и уговореното възнаграждение. Липсват доказателства свидетелят Н. да е допуснал на работа пострадалия, както и подсъдимият да е уговорил използването на мотокара. Твърди се, че изводите на решаващите съдилища не почиват на верен анализ на доказателствата и се основават единствено на разпит на свидетели, които са или заинтересувани от изхода на делото или са служители в административни органи, които са ангажирани с охрана на труда. Оспорва се и преценената като съществуваща причинно- следствена връзка между действията на подсъдимия, нарушенията, за които той е признат за виновен и настъпилата смърт на пострадалия. Моли да бъде отчетено, че последният е паднал от височина, която е била такава, че дори да бе ползвал предпазни средства смъртта му неизбежно би настъпила. На тези основания се поддържа, че осъдителните съдебни актове почиват на предположения и обвинението не е доказано. По отношение на правилното приложение на материалния закон не се правят конкретни оплаквания, като единствено се твърди, че при съществуването на специален ред за присъждане на обезщетения от трудова злополука по чл.200 от КТ не е допустимо да бъде приет за съвместно разглеждане в рамките на наказателното производство граждански иск с основание чл.45 ЗЗД. По тези съображения се предлага да бъде отменено въззивното решение и да бъде оправдан подсъдимия А.. В касационните си жалби частните обвинители и граждански ищци И. и И. сочат касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК, като твърдят, че отмереното на подсъдимия А. наказание е явно несправедливо. Молят то да бъде увеличено по размер и да бъде изтърпяно ефективно. В касационните си жалби те атакуват въззивното решение и в гражданскоправната му част, като твърдят, че неправилно приетите за съвместно разглеждане граждански искове не са били уважени в пълен размер. Молят да бъдат уважени в такъв размер. В съдебно заседание пред касационната инстанция повереникът на частните обвинители и граждански ищци И. предлага въззивният съдебен акт да бъде отменен, а делото върнато за ново разглеждане, за да бъде увеличен размера на присъденото обезщетение на двамата пострадали. Моли да бъде отчетено, че решаващите съдилища са допуснали дискриминация на двамата родители, като са присъдили различни обезщетения за смъртта на сина им. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец И. моли да бъде увеличено наказанието на подсъдимия А. и да бъде уважен предявения граждански иск в пълен размер. Защитата на подсъдимия моли жалбите на частните обвинители и граждански ищци да не бъдат уважавани, като се поддържа, че претенциите на пострадалите са необосновани. Моли да бъде отчетено това, че частният обвинител И. не е виждал пострадалия последните години, не е знаел къде живее и не е присъствал на погребението му. По отношение на касационната си жалба моли да бъде отчетено, че в хода на производството не е било установено по несъмнен и категоричен начин съществуването на трудово правоотношение между подсъдимия и пострадалия. Поддържа, че не е било установено мястото на работа, продължителността на работното време и оръдията на труда, с който е работил С. И. не са били на А., а негови собствени. Оспорва се и съществуването на причинно- следствена връзка между посочените в обвинителния акт нарушения и настъпилия съставомерен резултат, като се твърди, че липсата на каска и предпазен колан не е довело до смъртта на И., предвид начина на настъпване на злополуката. Моли са да бъдат изцяло отхвърлени приетите за съвместно разглеждане граждански искове, като се поддържа, че правното им основание не е по чл.45 ЗЗД, а по чл.200 КТ и същите са идентични, с тези вече отхвърлени с предходно произнасяне от граждански съд. На тези основания се предлага да бъде уважена касационната жалба. Представителят на държавното обвинение моли касационната жалба на защитника на подсъдимия да бъде оставена без уважение. Поддържа, че в хода на производството са събрани множество доказателства, които установяват възприетата фактическа обстановка по делото. Твърди, че това, че предявения в друго производство иск с правно основание по чл.200 КТ е различен от този, приет за съвместно разглеждане в процеса и отхвърлянето му от друг съдебен състав не е основание да бъде отхвърлен и иска за претърпени в резултат на престъплението неимуществени вреди. По отношение на жалбите на частните обвинители и граждански ищци И. предлага същите да бъдат отхвърлени в частта им, относима към оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия А. наказание и да бъдат уважени в останалата им част, като бъде увеличен размера на присъденото обезщетение за всеки един от тях. Подсъдимият А. моли делото да бъде върнато за ново разглеждане. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационните жалби са неоснователни. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила Касационният съдебен състав споделя изяло фактическите и правните изводи, направени от въззивния съдебен състави и прецени, че събраните в хода на производството доказателствени материали са правилно анализирани. Основното оплакване на защитника на подсъдимия А. е свързано с анализа на доказателствените материали по делото и направения от решаващия съд извод, че пострадалия И. е бил в трудови правоотношения с подсъдимия. Касационният съд приема, че този факт се установява от множество доказателствени източници и на практика няма доказателства, които да подкрепят тезата на защитата. Предходните съдебни състави правилно са кредитирали показанията на свидетелката И. и И., който категорично поддържат, че пострадалият е работил за А. дълъг период (повече от пет години) и последният му е заплащал възнаграждение. Същата информация дава и свидетелката Ц., който сочи и конкретното възнаграждение, получавано от пострадалия И.. Правилно са ценени и показанията на свидетелите Д., М. и П., които също са категорични, че И. е работил за А. и последният ги е завел на обекта, където е станало произшествието и им е поставил конкретни задачи. Информация за това, че пострадалият е работил за подсъдимия се съдържа и в показанията на свидетелите Б., А. и И., които са били непосредствено след инцидента на местопроизшествието и за разбрали от присъстващите, че пострадалият е бил работник на подсъдимия. Касационният съд не споделя оплакването на защитата, че обвинителната теза се подкрепя единствено от показания на свидетели, които са заинтересовани от изхода на делото. На практика всички свидетели дават еднопосочна информация, че пострадалият е работил за подсъдимия, като именно А. го е въвел в обекта, където той е работил, договорил е да извършва дейност там, поставял му е конкретни задачи и му е заплащал възнаграждение. Тези обстоятелства се установяват и от показанията на свидетеля И.- пазач на обекта, който няма връзка нито с подсъдимия, нито с пострадалия и който е категоричен, че подсъдимият е довел пострадалия, той е организирал събарянето на сградите и е твърдял, че подготвя обекта, във връзка с бъдеща оферта с предмет събаряне на сградите. Предвид изложеното, касационният съд прецени, че предходните съдебни състави са направили пълен и верен анализ на доказателствената съвкупност, не са допуснали грешки и неточности при изясняване на релевантните за изхода на делото факти и при разглеждане на делото не са констатирани нарушения на процесуални правила. По оплакванията за допуснати нарушения на материалния закон: Касационният съд прецени, че вярно въззивната инстанция е приела, че с действията си подсъдимият А. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.123, ал.1 НК. Правилно въззивният съд е приел, че подсъдимият е бил работодател на пострадалия И. и той е имал това качество, независимо, че между тях не е бил сключен трудов договор. Сключването на такъв договор не е задължително с оглед преценката за съществуването на трудово правоотношение. Доколкото А. е наел И. с оглед извършване на трудова дейност, поставял му е задачи на избран от него строителен обект и му е заплащал възнаграждение за положения труд, той правилно е преценен като работодател и лице, което има задълженията на такъв. Вярно въззивният съд е приел, че подсъдимият е нарушил чл.14, ал.1 и ал.2 от Закон за безопасни и здравословни условия на труд, чл.60, ал.1 от Наредба №2/22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд и Приложение №6 към чл.2, ал.2 от същата Наредба, като не е осигурил подходящо оборудване за работата, която е поставил на И. и му е възложил извършване на строително- монтажни работи, свързани с разрушаване на конструктивни части от сгради, като пострадалият е бил стъпил върху елементи от сградите без да е обезопасен с колан, препятстващ падане. Правилно въззивната инстанция е кредитирала изцяло заключението на приетата по делото техническа експертиза, която е установила причината за смъртта на пострадалия и конкретно това, че той бил ударен от падащи части от покрива на халето и това е причинило падането на И. от значителна височина. Касационният съд категорично не може да възприеме тезата на защитата, че липсва причинно- следствена връзка между инкриминираните нарушения на ЗБЗУТ и Наредба 2 и настъпилия съставомерен резултат. Напротив, именно подсъдимият е поставил на И. задачата да извършва дейност по рязане на метални части от конструкцията на сградата без да е бил обезопасен с предпазен колан и по начин, който е бил забранен от посочените по- горе нормативни актове. Тук следва да бъде отбелязано и това, че действително смъртта на И. е причинена от падане, но това падане е предизвикано от извършване на дейност, по начин различен от посочения в относомите към тази дейност нормативни актове и същото не би настъпило ако пострадалият е бил оборудван с обезопасителен колан. Касационната инстанция възприе и изводите на въззивния съд, че престъплението е осъществено и от субективна страна, като подсъдимият е действал при форма на вината непредпазливост, като не е съзнавал възможността да настъпи съставомерния резултат, не е искал настъпването му, но е могъл и е бил длъжен да го предвиди. Предвид изложеното, съдът прие, че с ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимия А. за извършено престъпление по чл.123, ал.1 НК е приложен правилно материалния закон. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание: Касационният съд прецени, че правилно като смекчаващи отговорността на подсъдимия А. обстоятелства са ценени чистото му съдебно минало, добрите му характеристични данни и изразеното съжаление за смъртта на пострадалия, а като отегчаващо отговорността му- извършените няколко нарушения на нормативните актове, осигуряващи безопасността на труда. Законосъобразно наказанието е определено при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, като правилно то е отмерено на две години „лишаване от свобода“ и изпълнението му е отложено по реда на чл.66, ал.1 НК за срок от три години и шест месеца. Това наказание не е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5 НПК, тъй като то е съответно на извършеното престъпление и данните за личността на подсъдимия. Не може да бъде възприето оплакването, отразено в касационните жалби на частните обвинители и граждански ищци, че същото е занижено и предвид настъпилата смърт на И. трябва да бъде изтърпяно ефективно. Правилно наказанието на подсъдимия е определено между минималния и средния размер на предвиденото в санкционната част на разпоредбата на чл.123, ал.1 НК, като е отчетен превеса на посочените по- горе смекчаващи отговорността обстоятелства. Законосъобразно е приложена и разпоредбата на чл.66, ал.1 НК, тъй като от една страна са налице материално- правните предпоставки за приложението й, а от друга отлагането на изпълнението на наказанието не би попречило на постигане на целите на чл.36 НК. Предвид изложеното, касационният съд прецени, че определеното на подсъдимия А. наказание е справедливо и съразмерно на извършеното престъпление и не се налага неговата промяна. По оплакванията, свързани с приетите за съвместно разглеждане граждански искове: Касационният съд не възприе оплакването, че уважаването на приетите за разглеждане в рамките на наказателното производство граждански искове е недопустимо. Няма спор, че е налице пострадал при резултатното престъпление по чл.123, ал.1 НК и конституираните като страни в производството И. имат това качество. Правилно съдът е преценил, че са налице предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност на подсъдимия, тъй като той е извършил виновно противоправни действия, които са в пряка причинно- следствена връзка с настъпилия съставомерен резултат- смъртта на пострадалия И.. Не може да бъде възприета тезата, че след като са били отхвърлени искове с правна квалификация по чл.200 от КТ е недопустимо да бъдат разгледани такива с основание по ЗЗД. Следва да бъде посочено това, че двата иска имат различна природа и не са с еднакво основание. Още повече с посочения в касационната жалба съдебен акт претенцията е била отхвърлена от гражданския съд на формално основание (свързано с липса на установено по предвиден в закона ред на трудова злополука), което няма връзка с предпоставките за ангажиране на отговорност с предмет осъществен деликт. Касационният съд прие, че правилно е бил определен размера на присъдените обезщетения на двамата граждански ищци, като законосъобразно и при спазване на разпоредбата на чл.52 ЗЗД е било отчетено, че пострадалият е живял с майка си в едно домакинство, грижил се е за нея и е бил в близки отношения с И., за разлика от отношенията му с гражданския ищец И., с когото не е бил близък и се е виждал рядко. Правилно тези обстоятелства са били отчетени при определяне на размера на обезщетението, като законосъобразно това, присъдено на И. многократно надвишава присъденото на И.. В случая не може да бъде възприето и оплакването за проявен дискриминационен подход при определяне на обезщетенията, тъй като техния размер се определя не само от качеството на родител на съответния граждански ищец, а и от конкретно претърпените болки и страдалия- предмет на предявения иск за неимуществени вреди. Няма спор, че конкретните отношения на И. с родителите му са били различни, което е обосновало верния извод, исковете да не бъдат уважени в еднаква степен. Не могат да бъдат възприети и оплакванията за това, че определените обезщетения са занижени, тъй като същите са справедливи и съответни на претърпените неимуществени вреди. Ето защо касационният съд прецени, че правилно предявените искове са били отхвърлени до пълния им размер като неоснователни. Предвид изложеното касационният съд прецени, че атакувания въззивен съдебен акт е правилен и в гражданско правната си част и същият не трябва да бъде коригиран. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №206 от 05.06.2014 г., постановена по ВНОХД №708/2013 г., по описа на Софийски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.