Р Е Ш Е Н И Е № 50148 гр. София, 08 декември 2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми октомври две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА МАРИЯ МИТЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и прокурорът от ВКП Божидар Джамбазов след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 637/2022 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от адв.Р., защитник на подсъдимия Д. И. Д., срещу решение №57 от 09.05.2022 г., постановено по внохд №41/22 г. по описа на Апелативен съд- Велико Търново. В жалбата и допълнението, подадено към нея се релевират всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се свързва с : 1. признаване на подсъдимия за виновен по невъзведено обвинение, по което той не се е защитавал, доколкото прокурора, упражнявайки правомощията си по чл.287 от НПК в съдебното заседание пред първоинстанционния съд, не е основал направеното от него изменение на обвинението на факти, свързани с това, че скоростта, с която се е движел управлявания от подсъдимия автомобил е била несъобразена със състоянието на пътя, характера и интензивността на движението, с наличието на крайпътни обекти и приближаването на автомобила към кръстовище; 2. неяснота в мотивите на съда относно момента на възникване на опасността за подсъдимия; 3. необсъждане на довода на защитата за липса на нарушение на чл.15 ал.1 от ЗДвП, както и липса на мотиви досежно приетото наличие на причинна връзка между това нарушение и настъпилия съставомерен резултат; липса на аргументация в съдебния акт, кое обстоятелство е изисквало водачът Д. да се движи с по-ниска от разрешената скорост от 90 км/час, както и съображения за това защо несъобразената скорост е в причинна връзка с резултата; 4. основаване на съдебния акт на догадки и предположения. Досежно касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК се посочва, че: апелативният съд е смесил хипотезите на чл.20 ал.2 изр.1 и изр.2 от ЗДвП, които са самостоятелни алтернативи; изводът на съда, че в конкретната пътна ситуация подсъдимият не се е съобразил с посочените в чл.20 ал.2 изр.1 от ЗДвП отрицателни фактори от действителността, както и че това нарушение е в причинна връзка с резултата е в противоречие с материалния закон; в противоречие с него е и изводът на решаващия съд, че подсъдимият е допуснал нарушение на чл.15 ал.1 от ЗДвП. Във връзка със справедливостта на наложеното на подсъдимия наказание се изтъква на първо място, че то винаги е явно несправедливо, когато е наложено за несъставомерно деяние и на второ място, че съдът не се е съобразил с принципите и правилата за индивидуализация на наказанията, като в тази насока са изложени конкретни съображения. Правят се следните искания: за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия, или за връщане на делото за ново разглеждане, или за изменение на атакувания съдебен акт и намаляване на наложените на Д. наказания. В постъпилото по делото възражение, изготвено от поверениците на частните обвинители П. Л., Б. Л., Р. Л. и Б. Т.- адвокати Д. и И., се оспорва касационната жалба като неоснователна. Твърди се, че въззивният съд професионално и в пълен обем е изпълнил задълженията си за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата, относими към главния факт от предмета на доказване, че е отговорил убедително и конкретно на всички възражения, сторени от защитата на подсъдимия, както и че не е допуснал противоречия и неясноти в мотивите си. Посочва се, че упрекът, отправен към съда в касационната жалба, за това че подсъдимият е осъден по невъзведено обвинение, не държи сметка за разрешенията, дадени в т.7 от ТР №2/2016 г. на ОСНК. По-нататък поверениците споделят аргументите на апелативния съд относно факторите от действителността, които са задължавали подсъдимия да управлява МПС със скорост по-ниска от разрешената. Изразяват несъгласие с твърдението на защитата, че момента на възникване на опасността е останал неизяснен, като същевременно се съгласяват с изложените от съда съображения касателно липсата на случайно деяние по смисъла чл.15 от НК. Във възражението е взето отношение и по повод оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. В заключение становището им е за потвърждаване на въззивното решение. На основание чл.189 ал.3 от НПК се моли подсъдимият да бъде осъден да заплати адвокатско възнаграждение на „фирма“. В съдебното заседание пред ВКС, адв.Р.- защитник на подсъдимия Д. Д., поддържа касационната жалба по изложените в нея подробни възражения и с направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за неоснователност на касационната жалба. Твърди, че обстоятелствената част на обвинението следва да се разглежда като съвкупност от изложеното в обвинителния акт и фактическите обстоятелства по направеното от прокурора изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК, поради което счита, че съдът не е допуснал нарушение на процесуалните правила, тъй като не е осъдил подсъдимия по непредявено обвинение. Посочва, че въззивната инстанция е отговорила на направените възражения на защитника на подсъдимия, че подробно е аргументирала наличието на нарушения на чл.20 ал.2 и чл.15 от ЗДвП, като е изложила и съображения за причините, поради които не приема, че деянието е случайно по смисъла на чл.15 от НК. Според прокурора наложеното на Д. наказание е справедливо. Предлага да бъде оставено в сила решението на АС-Велико Търново. Адвокат И. –повереник на частните обвинители П. Л., б. Л., Р. Л. и Б. Т. взема становище за оставяне без уважение на касационната жалба, понеже не са налице претендираните касационни основания. Акцентира на това, че въззивният съд подробно и обстоятелствено е отговорил на всички възражения и оплаквания на подсъдимия, като е изложил доводи и защо в конкретния случай не е налице случайно деяние. Моли решението на апелативния съд да бъде потвърдено. Претендира за разноски. В последната си дума подсъдимия Д. Д. изразява съжаление за случилото се. Моли да бъде оправдан, тъй като счита, че не е виновен за настъпване на автопроизшествието. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба, постъпилото писмено възражение срещу нея, становището на страните от съдебното заседание, и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда №260004 от 12.11.2021 г., постановена по нохд №58/2020 г., Габровски окръжен съд е признал подсъдимия Д. И. Д. за виновен в това, че на 28.07.2018 г., около 10:17 часа, на /път / [населено място]- [населено място], при км.27+719, в зоната на кръстовището на /път / с [улица], при управление на МПС- л.а. „марка“ с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата –чл.15 ал.1 от ЗДвП и чл.20 ал.2 изр.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Л. В. Л., като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл.343а ал.1 б. „б“ във вр.с чл.343 ал.1 б. „в“ пр.1 във вр.с чл.342 ал.1 и чл.54 от НК му е наложил наказание една година лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 от НК е отложил с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила, като го е оправдал за това да е допуснал нарушение на чл.21 ал.1 от ЗДвП. На основание чл.343г от НК подсъдимият Д. е бил лишен от право да управлява МПС за срок от една година, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата съдът е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски, тези сторени от частните обвинители, а също така се е разпоредил и с веществените доказателства по делото. По въззивни жалби на повереника на частните обвинители и защитника на подсъдимия, пред Великотърновски апелативен съд е било образувано внохд №41/2022 г., приключило с решение №57 от 09.05.2022 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло, като подсъдимият е бил осъден да заплати направените от Б. Л. разноски в размер на 600 лв. По оплакванията за наличие на касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Макар част от мотивите на въззивния съд да страдат от известна несистематизираност, както и да съдържат пълен препис на възраженията на защитника на подсъдимия, така, както те са били направени във въззивната жалба, препис на съдебна практика, вкл. и такава неотносима към настоящия казус /касае ПТП с пешеходци/, на част от обвинителния акт и анализ на правните норми по чл.343 от НК- нещо, което изобщо не е било необходимо, като цяло те отговорят на изискванията на чл.339 ал.2 от НПК. И това е така, тъй като в мотивната част на атакувания съдебен акт се съдържат фактите, приетите за установени от първоинстанционния съд, възприети от апелативната инстанция, доказателствата въз основа на които те са изведени, правните изводи за взетото решение, както и съображения по наказанието, което подсъдимият следва да понесе. ВКС констатира, че избраната техника за изписване на мотивите не е най-удачната, като съдът би следвало да се съсредоточи не върху това да преписва съдебната практика, а да я анализира и отнесе към конкретния казус. На следващо място, прочитът на мотивите сочи, че ВтАС е отговорил на възраженията на защитника на подсъдимия, друг е въпроса, че с част от изложените от съда доводи, настоящият касационен състав не се съгласява. Същото се отнася и до някои от правните изводи, но доколкото ВКС е съд по правото, не съществува пречка да ги ревизира. На първо място, като аргумент за наличието на съществено нарушение на процесуалните правила, защитникът посочва осъждането на подсъдимия по непредявено обвинение. В тази връзка е необходимо да се посочи наличието на разлика между обстоятелствена част на обвинителния акт и обстоятелствена част на обвинението. Съгласно ТР №2/2016 г. на ОСНК на ВКС „Първото от двете понятия е по-широко. В обстоятелствената част на обвинителния акт освен релевантните обстоятелства, свързани с извършеното престъпление, намират място и други обстоятелства, които са от значение за отговорността на подсъдимия. Като такива могат да бъдат охарактеризирани допуснати от него нарушения на правилата за движение, различни от съставомерните по конкретно възведеното обвинение“. С други думи обвинението съдържа фактите, обуславящи съставомерността на деянието и участието на обвиняемия в осъществяването му. Към тези факти се отнасят и времето и мястото на извършване на престъплението, като при престъпленията по чл.343 от НК към мястото на извършване на престъплението следва да се отнесат характеристиките на пътното платно, наличието на пътни знаци, метеорологични и атмосферни условия и др. Освен това обстоятелствената част на обвинението трябва да включва и начина на извършване на престъплението, с изключение на случаите, когато той не е елемент от престъпния състав. По настоящото дело, представителят на прокуратурата в първоинстанционното производство /съд. заседание на 12.11.2021 г., л.281-282 / е направил изменение на обвинението по реда на чл.287 ал.1 от НПК, тъй като на съдебното следствие са се установили основания за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението досежно механизма на произшествието и действията на двамата участника в него. Новото обвинение касае разположението на двата автомобила на пътното платно и посоките им на движение, като за л.а. „Ситроен“, управляван от пострадалия е прието, че се е движел в посока към главния път на кръстовището със скорост от 18 км/час, и без да спази знак „Стоп“, водачът му е предприел напречно влизане на платното за движение по главния път, за разлика от описаното в обвинителния акт- че превозното средство на пострадалия се е движело попътно на автомобила, управляван от подсъдимия Д.. Видно от съдебния протокол, прокурорът изрично е посочил, че останалите обстоятелства, описани в обвинителния акт, остават непроменени. Предвид изложеното по-горе разбиране за това какво се включва в съдържанието на „обстоятелствена част на обвинението“, се налага извода, че отразените в обвинителния акт факти относно характеристиките на пътното платно, наличието на пътни знаци и разстоянията, на които те са били поставени в района на произшествието, не отпадат. При това положение не може да се говори за осъждане на подсъдимия по непредявено фактическо обвинение. Що се отнася до това дали съдът има правомощия да осъди подсъдимия за нарушение на правилата за движение по пътищата, което не му е било инкриминирано /в случая възведеното нарушение е било по чл.21 ал.1 от ЗДвП, а съдът е счел, че запълващото бланкетната норма на чл.343 от НК нарушение е по чл.20 ал.2 изр.1 от НК/, следва да се имат предвид отново разрешенията, дадени в ТР №2/2016 г. на ОСНК, „че съдът е компетентен да даде правилната квалификация на нарушението, запълващо бланкетната норма на чл. 343 от НК, ако в обстоятелствената част на обвинението са описани фактическите обстоятелства по извършването му“, какъвто е настоящият случай. Друг е въпроса, че нарушение на чл.20 ал.2 изр.1 от ЗДвП не е допуснато от подсъдимия. Когато ПТП е настъпило на регулирано с пътни знаци кръстовище, водачът движещ се по път с предимство трябва да очаква от останалите участници в движението зачитане на неговото предимство. С други думи той не е длъжен да очаква навлизане на пътните превозни средства от едната или другата му страна при преминаване на кръстовище, защото останалите участниците в движението са предупредени да не навлизат в пътя с предимство, когато по него се движи превозно средство. В противен случай неговото предимство би се заличило. В принципен план, началото на възникване на опасността за движение за водач, който се движи по път с предимство, е оня момент, когато задълженият да даде предимство премине мястото за спиране и изчакване и предприеме навлизане в платното за движение / Р №1309/1976 г. по н.д. 1167/76 г. на трето н.о. на ВС/. Само в два случая водачът с предимство следва да вземе предписаните от правилата за движение мерки за избягване на произшествие, а именно: 1. когато участникът в движението по път без предимство премине стоп линията, без очевидно намерение да зачете предимството и 2. когато макар и още да не е преминал стоп линията, но от скоростта, с която се движи, е очевидно, че и да желае не би могъл от техническо гледище да спре преди навлизането в кръстовището, ако в този момент същият е бил видим за водача с предимство/ Р №13/1977 г. по н.д.№13/77 г. на ОСНК/. В настоящия казус е било безспорно установено, че подсъдимият като водач на превозно средство се е движел по път с предимство, по който разрешената скорост на движение е била 90 км/час, а пострадалият е управлявал превозното средство по път без предимство, като двамата са наближавали кръстовище, образувано от /път/ [населено място]- [населено място] с [улица]. На пътя, по който се е движил пострадалия водач / [улица]/ е бил поставен пътен знак „Стоп“. От тази гледна точка, съгласно заключението на повторната тройна автотехническа експертиза, изготвена и приета пред първоинстанционния съд, технически правилно е било водачът на л.а „марка“ да спре двукратно- първо на нивото на знак „Стоп“, след което да спре на нивото на дясната граница на новоасфалтираната част и да изчака преминаването на автомобила на подсъдимия, тъй като е имал техническа възможност да възприеме положението и скоростта на движение на автомобила /марка/ преди да навлезе напречно на новоасфалтираната част. Всъщност, задължение на движещите се по път без предимство, регулиран с пътен знак „Стоп“, е да извършат не само спиране на самия знак, но и още толкова спирания колкото са необходими, така, че да са в състояние да възприемат движещите се по пътя с предимство и да ги пропуснат. В тази връзка се поставя и най-съществения въпрос- в кой момент автомобилът на пострадалия е станал опасност за движението. Прочитът на мотивите на атакуваното решение в частта, касаеща разрешаването на този въпрос сочи, че апелативният съд борави твърде непрецизно с въведената в ЗДвП и ППЗДвП терминология досежно понятията „пътна лента“ и „пътно платно“. Независимо от това, може да се изведе заключение, че приетия момент на възникване на опасност за движещият се по пътя с предимство автомобил, управляван от подсъдимия Д. е моментът, когато превозното средство на пострадалия е било на един метър преди дясната граница на новоасфалтираната част от платното за движение, т.е моментът, в който Д. Д. е реагирал на опасността. ВКС също приема, че именно това е момента на възникване на опасността, тъй като при движение на автомобила, управляван от пострадалия с 18 км/час и разстоянието от един метър до навлизането му в новоасфалтираната част на пътното платно, е било напълно ясно, че същият не може от техническа гледна точка да спре, без да навлезе в същото. Да се приеме възникване на опасността в по-ранен момент е невъзможно, тъй като от една страна по делото няма категорични данни, че видимостта за подсъдимия към автомобила на пострадалия е била налична, доколкото в мислената дясна пътна лента за посоката на движение на автомобила на Д. е имало колона от превозни средства, а от друга- скоростта на движение от 18 км/час на л.а. на пострадалия водач не е предполагала, че същият няма и е в невъзможност да спре до началото на дясната граница на ново асфалтираната част от пътното платно. От експертното заключение се установява, че към момента на възникване на опасността, така както е приета и от настоящия касационен състав, управляваният от подсъдимия автомобил е бил на 72 метра от мястото на удара, като опасната му зона за спиране, както при движение от 120 км/час, така и при разрешената скорост от 90 км/час е по-голяма от отстоянието на неговия автомобил до мястото на удара, т.е и при двете посочени по-горе скорости на движение, ударът за подсъдимия Д. е бил непредотвратим. По-нататък вещите лица са отразили в заключението си, че безопасната скорост на движение в този случай е 87,5 км/час или по-малка, така, че водачът на /марка/ да е в състояние да спре преди мястото на удара. В тази връзка апелативният съд е приел, че подсъдимият се е движел с несъобразена скорост, предпоставена от наличието на отрицателни фактори от действителността, които са го задължавали да управлява МПС със скорост по-ниска от разрешената- с 87,5 км/час или по-ниска. Като такива въззивната инстанция е посочила :1.условията на пътя /ремонта на пътният участък не е бил завършен и той е бил с наклон от 4,5 градуса, не е била налице маркировка/- тук отново апелативният съд е боравил напълно произволно с легалната терминологията, предвид факта, че законът визира не „условията на пътя“, а „състоянието на пътя“ и 2. наличието на интензивно движение и пътни знаци, поставени преди кръстовището, „предупреждаващи за предстоящо кръстовище и участък с концентрация на ПТП“. ВКС счита, че така посочените фактори от действителността не са налагали намалява на скоростта /по-ниска от разрешената/, защото: 1. според приетите от контролирания съд факти, в деня на инцидента са били изпълнявани строително ремонтни дейности, но в участък от пътя, предхождащ кръстовището- мястото на инцидента; 2. отново съобразно фактическите обстоятелства, посочени в мотивите на съда, пътното платно за посоката на движение на автомобила на подсъдимия в участъка на кръстовището е било двулентово с новоположена асфалтова настилка, участъкът е бил прав с низходящ наклон от 4,5 градуса, като отдясно от новоположената асфалтова настилка е била обособена забавителна лента, върху която все още не бил положен нов асфалт, поради която същата е била по-ниско разположена от нивото на асфалтираната част, т.е посочените характеристики на пътното платно не са предполагали намаляване на скоростта, понеже положения асфалт е бил нов, градусът на наклона е малък, а за посоката на движение на автомобила на подсъдимия пътното платно е било с две ленти; 3. интензивността на движението, макар и налична, също не е в причинна връзка с настъпилото ПТП, тъй като не е ограничавала видимостта на подсъдимия към автомобила на пострадалия в момента, в който той е станал опасност за движението 4. разпоредбите, визирани в раздел XI „Преминаване през кръстовище“ от ЗДвП също не регламентират задължение на водачите, движещи се по път с предимство да намаляват скоростта, приближавайки кръстовище. 5. пътния знак А40, предупреждаващ за участък с концентрация на ПТП-та , съобразно мотивите на апелативния съд е бил поставен на 417 метра преди кръстовището. Съгласно разпоредбата на чл.44 ал.1 от ЗДвП „извън населени места предупредителните пътни знаци за опасност се поставят на разстояние от 100 до 150 метра преди началото на опасния участък.При необходимост знаците се поставят и на друго разстояние, което се указва с допълнителна табела Т1.“ Предвид разстоянието, на което е бил поставен знака А40 и липсата на допълнителна табела Т1, не може със сигурност да се приеме, че предупредителния знак за опасност е обхващал и кръстовището. С оглед така изложените съображения, ВКС приема, че не са били налице такива отрицателни фактори от действителността, които да са задължавали подсъдимия да управлява МПС със скорост по-ниска от 90 км/час /87,5 км/час и по-ниска/, поради което счита, че подсъдимият не е допуснал нарушение на чл.20 ал.2 изр.1 от ЗДвП. Не така стоят нещата обаче с инкриминираното му нарушение на правилото по чл.15 ал.1 от ЗДвП, задължаващо водачите да се движат възможно най-вдясно на платното за движение, а когато пътните ленти са очертани с пътна маркировка- да използват най-дясната свобода лента. Въведените забрани в чл.16 от ЗДвП не дерогират общото правило. И това е така, тъй като прочитът на разпоредбата на чл.16 ал.1 от ЗДвП на практика забранява движението в лентите за насрещно движение, но не указва какво следва да бъде разположението на превозните средства в лентите за тяхната посока на движение, обстоятелство, което е регламентирано именно в чл.15 ал.1 от ЗДвП. Аргумент в подкрепа на тази теза е разпоредбата на чл.69 от ППЗДвП, съгласно която на пътно платно с три и повече пътни ленти за движение в една посока, сигнализирани с пътен знак Д1, водачът на МПС не е длъжен да спазва изискванията на чл.67 ал.1 от ППЗДвП /чл.67 ал.1 от ППЗДвП преповтарят разпоредбата на чл.15 ал.1 от ЗДвП/. С други думи, в случаите, когато законодателят е искал да въведе изключение от разпоредбата на чл.15 ал.1 от ЗДвП, той изрично го е регламентирал. Освен изложеното, от съществено значение в случая е и че на пътя с предимство, на 180 метра преди кръстовището е бил поставен знак Б24- забраняващ изпреварването на автомобили и мотоциклети с кош, което обстоятелство също е изисквало движение в дясната лента, такова, каквото е било движението на всички останали автомобили в посоката на автомобила, управляван от подсъдимия. Съгласно автотехническата експертиза, ако подсъдимият беше управлявал л.а в мислената дясна пътна лента при скорост както от 120 км/час, така и при 90 км/час, при спазване на необходимата минимална дистанция и същите действия на пострадалия, двата автомобила биха се разделили в съответните транспортни потоци и удар не би настъпил. При това положение именно несъобразяването с правилото на чл.15 ал.1 от ЗДвП за позициониране на превозното средство при движение максимално в дясно по платното за движение е в причинна връзка с настъпването на съставомерния резултат. Не е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК, защото подсъдимият нарушавайки горното правило, още повече при наличие на знак, забраняващ изпреварването, който също го е задължавал да не се движи в лявата лента, сам се е поставил в невъзможност да предотврати транспортното произшествие. Водачът няма да е действал виновно при настъпването на обществено опасните последици само, ако се е съобразил с предписанията на правно регламентираната дейност, която осъществява при управление на МПС и са били налице условия, при които той е бил в невъзможност да изпълни задълженията си, какъвто не е настоящият случай по изложените по-горе съображения. Изложеното дотук дава основания на ВКС да приеме, че не са налице претендираните основания по чл.348 ал.1 1 т.1 и т.2 от НПК. Подсъдимият законосъобразно е бил осъден в извършване на престъпление по чл.343а ал.1 б.“б“ във вр.с чл.343 ал.1 б.“в“ във вр.с чл.342 ал.1 от НК, разбира се с корекцията, че не е допуснал нарушение на разпоредбата на чл.20 ал.2 изр.1 от ЗДвП. По касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК. Липсва явна и очевидна диспропорция между размера на наложеното на подсъдимия Д. Д. наказание една година лишаване от свобода и обществената опасност на деянието и дееца, която да произтича от несъответна или неизчерпателна преценка на смекчаващите обстоятелства. Доколкото управлението с превишена скорост не е в причинна връзка с настъпилия резултат, поради което това нарушение не запълва бланкетната норма на чл.343 от НК, не съществува пречка то да бъде отчетено като отегчаващо отговорността обстоятелство, както правилно е сторил въззивния съд и в този смисъл оплакването от страна на касатора е лишено от основание. На следващо място, продължителността на наказателното производство- четири години не е прекомерна, поради което и тя не налага корекция на наказанието в полза на подсъдимия. Поведението на подсъдимия като водач на МПС правилно е отчетено като отегчаващо отговорността обстоятелство. В тази връзка следва да бъдат взети предвид налаганите му административни наказания с фиш в годините непосредствено преди извършване на деянието по настоящото дело- 2017 г. и 2018 г., доколкото останалите наказвания по административен ред са с голяма давност. Видно от приложената справка за водач на МПС /л.98 от сл.д./, нарушенията, за които са издавани фишове не могат да се характеризират като „не драстични“, така като ги е квалифицирал защитника в касационната жалба, защото част от тях касаят управление с превишена скорост, престой или паркиране на превозното средство на място, което създава опасност или е пречка за движението и управление на МПС без включени светлини през деня- все нарушения създаващи риск за останалите участници в движението. По-нататък всички налични смекчаващи отговорността обстоятелства- чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите му характеристични данни, изказаното съжаление и съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия водач, са били адекватно отчетени, като извода, направен от въззивния съд, че те не са многобройни, нито пък някое от тях е изключително, се споделя от настоящият касационен състав. Дадената от апелативния съд оценка на констатираното съпричиняване на вредоносния резултат като „нетолкова решаващо“ е неприемлива, както са неприемливи и обосноваващите я аргументи- „високата скорост на подсъдимия значително е снижила възможностите на пострадалия за адекватна преценка при пресичане на кръстовището“. Освен, че това е недопустимо предположение, непочиващо на доказателствата по делото, то е и логически невярно, защото колкото по-висока е скоростта на движещия се по пътя с предимство, толкова по- внимателен трябва да бъде водача на автомобила, който следва да навлезе по този път и да му осигури предимство. Независимо, че едно от нарушенията на ЗДвП –чл.20 ал.2 изр.1 следва да отпадне, ВКС намира за необходимо да подчертае, че отмерването на наказанието не представлява механичен математически сбор от смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, а сложна комплексна дейност по тяхната оценка, която води до избор на такова по размер наказание, което да е адекватно на тежестта на извършеното и личността на дееца и на целите по чл.36 от НК. В този смисъл определеното на подсъдимия Д. наказание от една година лишаване от свобода не е явно несправедливо. Доколкото размера на наложеното наказание лишаване от правоуправление на МПС не може да бъде по-малък от размера на наказанието лишаване от свобода, определеното на основание чл.343г от НК наказание, не може да бъде редуцирано. В заключение, ВКС намира, че не е налице касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК. Съдът намира искането за възлагане в тежест на подсъдимия на направените от поверениците на частните обвинители П. Л., Б. Л., Р. Л. и Б. Т. разноски, за основателно. Адвокати К. Д. и М. И. са изготвили възражение срещу касационната жалба, а адв.И. е участвал в съдебното заседание пред ВКС и е осъществявала процесуално представителство на посочените частни обвинители. Видно от намиращият се по делото договор за правна защита и съдействие и пълномощно адвокатите са оказвали правна помощ безплатно, на основание чл.38 от Закона за адвокатурата. Съгласно чл.38 ал.2 от ЗА подсъдимият следва да бъде осъден да заплати адвокатско възнаграждение в полза на осъществилия процесуално представителство пред ВКС, като размера на възнаграждението следва да се определи на основание чл.13 ал.1 т.2 и ал.4 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения, ВКС намери, че не са налице основания за уважаване на касационната жалба, поради което прие, че атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД ,трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №57 от 09.05.2022 г. , постановено по внохд №41/2022 г. по описа на Великотърновски апелативен съд. ОСЪЖДА подсъдимия Д. И. Д. да заплати на Адвокатско сдружение: „фирма“ адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на частните обвинители П. Л., Б. Л., Р. Л. и Б. Т. пред ВКС в размер на 4 000 /четири хиляди /лева. РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/