Р Е Ш Е Н И Е № 60238 гр. София, 21 януари 2022г. Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на осми декември през две хиляди и двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при секретар Марияна Петрова, при становището на прокурора Ивайло Симов, изслуша докладваното от съдия Елена Каракашева наказателно дело № 894 по описа за 2021г. Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по подадена касационна жалба от защитник на осъден подсъдим – Т. В. В. , срещу въззивно изменително решение № 69 /24.08.2021г. по ВНОХД № 227/2021г. на Варненски апелативен съд, н.о. С жалбата се ангажират и трите касационните основания, свързани с нарушение на закона и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, както и с явна несправедливост на наложеното наказание. На първо място се твърди наличието на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при оценка на доказателствата по делото и техния анализ, като фокус се поставя на възприемането на експертното заключение по противоречив начин – като имало отхвърляне на изводи, впоследствие позоваване на тях. Основният довод, който се изтъква е, че при наличието на вероятности се ползва тази с най-голяма доказателствена обезпеченост, при паритет- тази, която е най-благоприятна за дееца. В случая според защитата при невъзможност да се приеме, че подсъдимият е допуснал нарушения на правилата за движение, които са в причинна връзка с настъпилия резултат, единствената възможност била той да бъде оправдан. Оспорва се възможността и задължението на дееца да възприеме обстоятелствата, довели до произшествието. Излагат се доводи от кой момент подсъдимият, като водач на МПС, е следвало да съобрази скоростта си с възможността да спре в рамките на осветеност на дългите светлини. Преценката за скоростта, според константната съдебна практика, по заявление на защитата, била предварителна и ако нищо не предполагало, че може да се появи препятствие, извън осветените такива и видими от по-голямо разстояние, то водачът не бил нарушил задълженията си, произтичащи от възведената му в състава бланкетна норма. Според защитата,в противен случай, законодателят би бил предвидил дефинитивно , че водачите следвало да управляват ППС през нощта и при намалена видимост със скорост от 40 км/ч. на къси светлини и до 80 км/ч. при дълги. Според защитата такова ограничение нямало, в противен случай при движение по магистрала или скоростен път, какъвто бил налице, за водачите следвало да съществува задължение да се движат със скорост, позволяваща им да спрат в рамките на осветеността си, което пак според защитата, било абсурдно. Алтернативно се развиват доводи за други допуснати нарушения на процесуалните правила, като липса на проведено въззивно следствие; на наличието на факти и обстоятелства относно местоположението на пострадалия (според показания пред съда от първата инстанция и различаващи се от досъдебното производство) и неговото психическо състояние, които не били известни на експертите по СТЕ. Също така в нарушение на процесуалните правила за събиране и оценка на доказателствата не било отговорено на възраженията относно допуснати нарушения на ЗДвП от частната обвинителка по делото. Излагат се пространни съображения относно допуснати според защитата нарушения на частната обвинителка като водач на МПС, които били в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Правят се доводи за различия в изходните данни, на които се основават различните експертизи по делото, като въззивната инстанция не е обсъдила тези несъответствия и възражения на защитата, съответно- не е допуснала повторен оглед. По тези основания се иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. На последно място, като трета алтернатива се иска произнасяне на касационната инстанция по справедливостта на наложеното наказание. Защитата оспорва отказа на предходните две съдебни инстанции да приложат чл.55 от НК, като изтъква съображения отново относно действия на частната обвинителка, която била съпричинила резултата. Оспорват се и доводите на съда относно оценката на броя и тежестта на извършени нарушения на правилата за движение. Единственото нарушение според въззивната инстанция, имащо отношение към резултата било движението с „технически несъобразена скорост“. Според защитата съотношението на съставите на чл.20, ал.2 и чл.21 от ЗДвП като на специален към общ било аксиоматично и поради това не можело да се обсъжда наличието на повече от едно нарушение, свързани с тези два текста. Защитата иска да се отчита процесуалното поведение на дееца, твърдейки че липсата на признание на вина не следвало да се отчита в ущърб на подсъдимия, тъй като това се дължало на пропуски в обвинението. Посочва се, че той с нищо не възпрепятствал разкриването на обективната истина. Позовава се на поведението на подсъдимия като водач, като се твърди, че деецът имал само едно издадено наказателно постановление срещу него, както и четири електронни фиша, които не установявали, че именно той бил извършил нарушенията. Затова следвало да се приеме,че той е спазвал правилата за движение. Изтъква се и поведението на дееца след произшествието, а именно- изразеното желание да окаже помощ с даряване на кръв и поемане на разноски за лечение; изтъкват се и другите негови положителни характеристични данни- чисто съдебно минало, без противообществени прояви, полагани грижи за семейството, както и за осигуряване на работа на други лица. Поради това се иска приложението на чл.55 от НК и замяна на наказанието лишаване от свобода с пробация, като се намали и срока на лишаване от право да управлява МПС. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание заявява, че атакуваният съдебен акт е правилен и законосъобразен, с подробно и задълбочено обсъждане на всички доказателствени материали, с отчитане на спецификите на механизма на станалото произшествие. Посочва, че според него, основното нарушение на дееца е несъобразяване на движението със зоната на осветеност от светлините на собствения му автомобил. Твърди, че съдът в значителна степен е отчел съпричиняването от страна на пострадалия, което не изключвало отговорността на дееца. Моли да се остави касационната жалба без уважение. На съдебно заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия –адв.П., поддържа касационната жалба с изложените в нея доводи и отправени искания. Излага допълнителни съображения относно обвинението и се позовава на експертно становище, че произшествието би настъпило и при движение с разрешената скорост. Защитата излага доводи относно състоянието на пострадалия и възприетото му поведение, както от експертите, така и от въззивната инстанция, а същото и относно твърдяната връзка на това поведение с обвинението по чл.21, ал.2 от ЗДвП и преквалификацията по чл.20, ал.2 от ЗДвП. Позовава се на непълен анализ на доказателствата, доколкото съдът се е бил спрял на избран вариант от експертното мнение, при който ударът е бил предотвратим при скорост на дееца, съобразена с възможността му да спре в зоната на осветеност от късите светлини на автомобила. Отново поддържа тезата за приложението на чл.15 от НК и в тази връзка претендира допуснато нарушение на закона от съда. Поддържа тезата си, че възможността за спиране в зоната на осветеността не съставлява абсолютно задължение. Посочва, че моментът на възприемане на пешеходецът като опасност на пътя от водача е правен въпрос, е не технически. Поддържа искането си отмяна на решението и за оправдаване на дееца, като алтернативно прави искане за обсъждане наличието на явна несправедливост на наложеното наказание. Подс.В. в своя лична защита заявява , че е нямало начин да избегне случилото се, че липсата на аварийно спиране означавало и липса на възприятия на дееца за опасност. Частната обвинителка Ф.Г. Р., редовно призована, не се явява и не дава становище, повереникът й, редовно призован, също не се явява и не дава становище. При последната си дума подс.В. иска справедливостта да възтържествува. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 260005/28.04.3031г. по НОХД № 380/2020г. на Шуменски окръжен съд подс.Т. В. В. е признат за виновен в извършване на 01.06.2019г. на път I-2 Варна-Разград-Русе, на км.102+620 в посока от [населено място] към [населено място] на престъпление по чл.343а, ал.1, б.“, вр.чл.343, ал.1, б.“в“, вр.чл.342, ал.1-ва от НК, с нарушение на правилата по чл.21, ал.2 от ЗДвП, като по реда на чл.54 от НК му е наложено наказание от 1 година лишаване от свобода, отложено по реда на чл.66 от НК за срок от 3 години. Деецът е лишен съобразно чл.343г от НК от право да управлява МПС за срок от две години. С атакуваното по касационен ред въззивно решение първоинстанционната присъда е изменена, чрез приложението на закон за същото наказуемо престъпление, като деянието в бланкетната си част е преквалифицирано от такова по чл.21, ал.2 от ЗДвП в чл.20, ал.2 от ЗДвП. Съдът е оправдал подс.В. да е извършил деянието в нарушение на правилата по чл.21, ал.2 от ЗДвП. В останалата част присъдата е потвърдена. След внимателно запознаване с аргументите на касатора съставът на Върховния касационен съд намери, че жалбата се явява неоснователна. На първо място, по делото по безспорен начин е установена скоростта на движение на подсъдимия, включително чрез заключенията на двете автотехнически експертизи по делото, като тя надвишава разрешената скорост от не повече от 60 км/ч. за конкретното място на настъпилия сблъсък на превозното средство с пострадалия с около 28км/ч. Независимо от решението на въззивната инстанция, този обвинителен факт по съществото си остава непроменим, тъй като е установен по обективен, експертен и безпристрастен начин и няма никакво съмнение, че подсъдимият се е движел с непозволена от закона скорост. Интерпретацията на въззивната инстанция на този безспорен факт се нуждае от обсъждане, което ще бъде направено по-нататък. Важното обстоятелство е, че величината на скоростта е от съществено значение за силата на кинетичната енергия, с която се причиняват животозастрашаващите увреждания при пътно-транспортните произшествия. Ноторно е, че колкото е по-висока тази скорост, толкова по застрашени са здравето и живота на участниците в движението и конкретните произшествия, с нейното увеличаване (на скоростта ) значително се намалява шансът за преживяемост. Затова законодателят освен правилото по чл.20, ал.2 от ЗДвП, което е общо и валидно във всеки един конкретен случай, е въвел специално правило за движение по различните категории пътища, пътни участъци и съответни населени места, че има максимално допустима скорост, чието надвишаване императивно се забранява – чл.21, ал.1 и ал.2 от ЗДвП. Всяко такова превишаване съставлява нарушаване на императивна забрана. Единственият възможен извод по делото е, че подс.В. е нарушил забраната за движение със скорост над ограничението от 60 км/ч., установена със знак В-26, надлежно протоколирано обстоятелство при огледа на местопроизшествието. Другото важно обстоятелство е, че максимално допустимата скорост може да бъде достигана само при също така максимално оптимални условия на пътя и пътната обстановка – т.е. обстоятелствата, изброени в чл.20, ал.2, изр.1-во от ЗДвП, да са такива. Това означава подходяща температура, дневна светлина, суха настилка, добро сцепление, пътна настилка без неравности, добра видимост и т.н. Едно от тези обстоятелства е достатъчно да затруднява видимостта и възприятията на водача или възможността му да контролира превозното средство, за да бъде той задължен да съобрази скоростта си и съответно да не се движи с максимално допустимата скорост. Разрешената максимална скорост от 60 км/ч. е допустимо да се достига само при оптимални условия, включително на видимост. Нощно време, както и по делото е установено, видимостта е ограничена до зоната на осветеност от съответните светлини на превозното средство, дълги или къси. Следователно, правнологическото тълкуване на задължението за движение с максимално разрешената скорост изисква редуцирането й до съобразена с пътните условия, щом конкретната пътна обстановка го налага. В контекста на изложеното трябва да се отхвърлят като изцяло неоснователни възраженията относно задължението за движение със скорост, която позволява да се спре пред всяко препятствие в зоната на осветеност от фаровете на автомобила, което е релативно на задължението на водача да се съобрази с видимостта пред себе си. Видът на пътя не е от никакво значение относно абсолютната валидност на това правило, дори и при движение по автомагистрала, каквито доводи се навеждат. Движението по такъв път се подчинява на същите правила и след като видимостта по една или друга причина, в случая движение нощем, се ограничава, включително и при разминаване и превключване на светлините, то скоростта на движение следва да се намали до постигане на възможността на водачите на пътните превозни средства да спрат в рамките на зоната на осветеност. С други думи казано, едно непредвидимо препятствие е това-като антипод на предвидимото, посочено в нормата на чл.20, ал.2, изр.1-во от ЗДвП, което не може да бъде очаквано и/или своевременно възприето в рамките на видимостта на водача. Движението на пострадалия не може да се определи като очаквано, но в рамките на видимостта за позволената скорост той може да бъде възприет своевременно. Поведението на подсъдимия е типично за поставяне сам в невъзможност да възприеме възникналата опасност (състояние, което от римското право води до възникване на института на „actio libera in causa“ ), нещо което и експертите от втората по ред автотехническа експертиза изрично отбелязват, макар и като техническа грешка на водача. Въззивната инстанция е изложила пространни съображения относно това, което е възприела за движението на пострадалия. Не може да бъде възприета тезата на въззивната инстанция, че не може да бъде установено по категоричен начин движението на пострадалия, тъй като имало различни варианти, както посочвали и експертите, ползвайки усреднени стойности. Когато възможностите са повече от една, в действие влиза принципът „ in dubio pro reo“, като се възприема най-благоприятната за дееца възможност, като съдилищата са задължени да основават фактическите си изводи именно на тази принципна база. Това е дефект на съдебния акт, който не следва да бъде коригиран по силата на съображения на касационния състав, които ще бъдат изложени във връзка с извършената преквалификация на обвинението. Неправилно въззивната инстанция се е позовала на липса на възможност да бъде установена по категоричен начин причинно-следствената връзка между разрешената скорост за движение от 60 км/ч. и настъпилия вредоносен резултат. Както вече се посочи, а именно и с тази цел, колкото е по-висока една скорост на движение, толкова по-голяма е смъртността и травматизмът. Ограничението на скоростта, която се въвежда от законодателите във всички страни по Виенската конвенция за пътното движение, е именно в тази връзка и доколкото управляването на пътни превозни средства е дейност с повишена степен на опасност за общественото здраве. Безспорен е релативизмът между по-високата скорост и степента на смъртност и травматизъм, като в този смисъл неправилно въззивната инстанция не е видяла причинно следствена връзка между движението с конкретно избраната от подсъдимия скорост и настъпилия вредоносен резултат. Дори и при движение със 60 км/ч. възможния удар би настъпил в последните метри на спирането (следва задължително да се отбележи, при своевременна реакция), с много ниска остатъчна скорост, като възможността за преживяемост на инцидента от незащитения пешеходец е много висока. Разбира се, при конкретната скорост за движение на подсъдимия тази възможност е сведена практически до нулеви стойности. Изследването на причинноследствената връзка е многоаспектен процес и в никакъв случай не е едностранчив поглед към опасната зона за спиране при движение с максимално допустимата скорост. Ако се разгледа ситуацията за движение със скорост от максимално разрешената от 60 км/ч., то деецът има задължението да реагира своевременно при наличието на опасност на пътя, като намали скоростта и в случая да спре. Дори и хипотетично да се стигне до сблъсък, той би бил с много нисък интензитет и шансът на пострадалия, както се посочи, е много висок за преживяемост. Този шанс му е бил отнет от поведението на подсъдимия В., който и практически не е имал възможност да забележи своевременно пострадалия, независимо какво поведение е имал последния, пък било то и съпричиняващо. Доводите на защитата за поведението на пострадалия, за това какво е можел да очаква или да не очаква подсъдимия (защитата говори за очаквано правомерно поведение от пострадалия и това по- начало е правилно) се изключват от фактическата невъзможност на подсъдимия да забележи изобщо пострадалия при избраната скорост на движение и използваните къси светлини при движение. Съдът е имал възможността да отбележи неведнъж при оценка на причинно следствената връзка, че причината е съвкупност от всички положителни и отрицателни условия, подир които следва необходимо и неизменно резултатът – съобразно теорията за равноценността, повлияна от Джон Стюарт Мил („Система на логиката“, 1843г.). В тази връзка проф. Долапчиев приема, че може да се обсъжда равноценност на всички условия, които са определени в отрицателен аспект, тъй като всяко от тях (в този отрицателен аспект) е необходимо условие, „conditio sine qua non“. В подобен смисъл е имал възможност да се произнесе и ВС на РБ - с решение № 59/23.12.1975г. по н.д.№ 54/75г. на ОСНК- каузалния принос в генезиса на произшествието може да е на повече от едно лице, но това не изключва и не прекъсва причинната връзка, породена от действията на подсъдимия, които в случай допринасят, но по начало могат да имат и самостоятелно значение за настъпването на вредоносния резултат (доколкото се отбеляза, че подсъдимият сам се е поставил в абсолютна невъзможност да забележи каквито и да било действия на пострадалия). В противовес на възраженията на защитата относно правните очаквания на подсъдимия- че той следва да очаква единствено правомерни действия от другите участници в движението, може да се отговори, че и пострадалия, независимо от неговото здравословно състояние и възможност да разбира свойството и значението на действията си, както и да ръководи постъпките си, следва да очаква правомерно поведение от другите участници в движението и не е негова вина движението с превишена скорост от страна на дееца. При движение със съобразена скорост на подсъдимия пострадалият е можел да пресече пътното платно без точка на конфликт с превозното средство, достатъчно добре изяснено от експертите по делото. Неправилно въззивната инстанция е приела,че е установено отсъствие на причинноследствена връзка между движението на автомобила на подсъдимия с разрешената скорост от 60 км/ч. и настъпилия общественоопасен резултат, тъй като последния е бил непредотвратим. Напротив, тежестта на получените наранявания се дължи именно на движението с превишена скорост, като подсъдимият е отнел всякакви шансове за преживяемост на пострадалия, каквито последният би имал при движение на подсъдимия с максимално разрешената скорост ( разбира се, при своевременна реакция). Както бе посочено по-горе, деецът е длъжен да съобрази обстоятелствата по чл.20, ал.2, изр.1-во и 2-ро и това негово задължение имплицитно се съдържа в тези, които произтичат от спазването на нормата на чл.21 от ЗДвП, а тя просто допълнително императивно забранява движение със скорост над определената. Може с положителност да се заключи, че нарушението на чл.21 от ЗДвП е по-тежко и носи съответните наказателноправни последици за дееца при определяне на наказанието, тоест съставлява отегчаващо отговорността обстоятелства, съпоставено с нарушаването на чл.20, ал.2 от ЗДвП. Именно поради тази причина и липсата на съответна процесуална инициатива от противните на подсъдимия страни не е възможна корекция на допуснатото нарушение на закона. В останалата част доводите на въззивната инстанция за съпричиняването на пострадалия са напълно споделими и не предполагат корективна намеса. Виновното поведение на подсъдимия е установено по безспорен начин и не се изключва от факторите, предлагани на вниманието на касационната инстанция от защитата. Изложеното относно същността на нарушението, допуснато от подсъдимия, неговата тежест за настъпването на вредоносния резултат води до извод, че не е възможна и корекция на наложеното наказание, тъй като то е достатъчно снизходително. Във връзка с наказанието и исканото увеличаване на предходната инстанция, апелативният състав е изложил мотиви, които напълно се споделят от настоящият съдебен състав. Като не намери за налични претендираните от касатора в жалбата основания за отменяване или изменяване на въззивното решение касационният състав прие, че то следва да се потвърди изцяло. С оглед на това и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно изменително решение № 69 /24.08.2021г. по ВНОХД № 227/2021г. на Варненски апелативен съд, н.о. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване или протест. Председател: Членове: 1. 2.