6 Р Е Ш Е Н И Е № 11 [населено място] , 14.05.2019г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публичното заседание на единадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА при участието на секретаря Ангел Йорданов, като изслуша докладваното от съдия Цолова т.д.№1574/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Уникредит лизинг“ЕАД против решение №407 от 19.02.2018г. по т.д.№80/18г. на Софийски апелативен съд,с което е потвърдено решение №59 от 18.10.2017г. по т.д.№19/17г. на Кюстендилски окръжен съд в частта,с която е отхвърлен предявеният от това дружество срещу Р. А. М. евентуален иск с правно основание чл.534 ТЗ за сумата 24 116,70 евро,ведно със законната лихва. В касационната жалба са изложени оплаквания за необоснованост и неправилност на решението на въззивния съд, поради противоречието му с материалния закон. Съображенията на касатора се свеждат до твърдения за извършено от Софийски апелативен съд неправилно тълкуване и прилагане на сроковете, предвидени в разпоредбите на чл.534 ТЗ и чл.531 ТЗ вр. чл.487 ал.1 ТЗ и за неправилност на извода му,че възражение за погасяване по давност на вземането по каузалното правоотношение би могло да обуслови извод за неоснователност на иска по чл.534 ТЗ. Искането е за отмяна на въззивното решение,разглеждане спора по същество и уважаване на предявения иск с присъждане на сторените в производството пред всички инстанции разноски. Ответникът по касация Р. А. М. не се е ангажирала със становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение, като прецени данните по делото, с оглед на заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 ГПК, приема следното: С исковата молба са предявени два обективно евентуално съединени иска с правно основание чл.538 ал.1 ТЗ и чл.534 ал.1 ТЗ. Обосновани са с твърдения за наличие на издаден от ответницата в полза на ищеца на 11.04.2008г. запис на заповед за сумата 38 377,05 евро,платим на предявяване в срок до 37 месеца от датата на издаване на ефекта,който не е бил предявен до изтичането на този срок,нито задължението по него е било платено. Срещу така предявените искове ответницата е противопоставила възражения за изтекла погасителна давност, както по отношение на прекия иск по чл.531 ал.1 ТЗ, така и на този за неоснователно обогатяване по чл.534 ал.1 ТЗ. Позовала се е на обезпечителна функция на записа на заповед спрямо вземания на ищеца, възникнали на основание каузално правоотношение между страните по договор за финансов лизинг от 11.04.2008г. Навела е твърдения за погасяването по давност на тези вземания, което е счела за пречка да се направи извод за увреждане на ищеца, поради невъзможност да получи плащане за същите чрез предявяване на прекия менителничен иск.С липсата на неоснователно обогатяване от прескрибирането на ценната книга е обосновано искането й за отхвърляне на иска по чл.534 ал.1 ТЗ. Първоинстанционният съд е отхвърлил и двата иска като е приел,че прекият иск по чл.538 ал.1 ТЗ е погасен по давност,поради изтичането на тригодишния срок за предявяването му след падежа,който е настъпил на 11.05.2011г., тъй като исковата молба е била заведена едва на 28.02.2017г. При произнасянето си по евентуално предявения иск за неоснователно обогатяване е посочил,че след изтичането на давностния срок по чл.531 ал.1 ТЗ /на 11.05.2014г./ за упражняване правата по записа на заповед е започнал да тече тригодишният срок,предвиден в разпоредбата на чл.534 ал.2 ТЗ за предявяване на иск за неоснователно обогатяване,поради прескрибирането на ефекта.Тъй като изтичането му е настъпило след завеждането на исковата молба /на 11.05.2017г./ , е направен извод за неоснователност на направеното по отношение на евентуалния иск възражение за погасяване на иска за неоснователно обогатяване по давност. След като се е позовал на приетото за безспорно в хода на делото наличие на каузално правоотношение между страните , възникнало от сключен между тях договор за финансов лизинг от дата,съответна на датата, на която е издаден и записът на заповед, както и на безспорния факт,че издаването на последния е станало с гаранционно-обезпечителна цел за изпълнение на възникналите задължения на ответницата –лизингополучател, съдът е приел за доказано от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че по това каузално правоотношение /прекратено с изтичането на срока на договора – 11.06.2011г./ са останали неплатени вземания в размер на 118 7777,23 лева,като последното извършено плащане е от 28.10.2010г. Прилагайки кратката тригодишна давност по чл.111 б.“в“ ЗЗД спрямо тези задължения, съдът е приел за основателно възражението на ответницата,че към датата на завеждането на исковата молба в съда вземанията на ищеца,произтичащи от каузалното правоотношение са били погасени. За неоснователно е прието възражението на ищеца, че направените от ответницата правоизключващи възражения за недължимост на каузалните вземания не могат дай преодолеят абстрактния характер на менителничното задължение. Съобразявайки съдебна практика, съдът е посочил,че абстрактният характер на менителничните сделки не следва да се абсолютизира и след като между страните е безспорно,че вземането на кредитора по записа на заповед съвпада с това по каузалното правоотношение, погасяването на последното изключва основателността и на иска по чл.534 ал.1 ТЗ. При постановяване на атакуваното по касационен ред въззивно решение Софийски апелативен съд е съобразил установената пред първата инстанция фактическа обстановка така, както същата е била възприета от окръжния съд. Посочил е, че искът по чл.534 ал.1 ТЗ /който единствено е бил предмет на въззивното обжалване/, съгласно нормата на ал.2 на същия член, се погасява с изтичането на тригодишна давност, която започва да тече от деня на изгубване на исковете по записа на заповед. Прилагайки разпоредбите за давността към конкретния случай, въззивният съд е намерил, че срокът за предявяването на вземането по записа на заповед е изтекъл на 11.05.2011г. /когато всъщност е настъпил неговият падеж/ , а срокът за предявяване на иска по чл.534 ал.1 ТЗ – на 11.05.2014г. и, тъй като исковата молба е била заведена на 27.02.2017г.,към този момент искът за неоснователно обогатяване е бил погасен по давност.Наведените от въззивника доводи за липса на връзка на обусловеност между основателността на иска и погасяването на задълженията по каузалното правоотношение, са счетени от съда за ирелевантни по съображения,че искът е отхвърлен от първата инстанция,поради приложената погасителна давност по чл.534 ал.2 ТЗ, а не поради формиран от него извод за погасяване по давност на вземането по каузалното правоотношение, обезпечено със записа на заповед. Въпреки това е допълнил,че погасяването на вземането по каузалното правоотношение по давност би могло да бъде релевирано валидно и като довод за неоснователност на иска по чл.534 ал.1 ТЗ. С определение №496/12.11.18г. решението е допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – поради очевидна неправилност на крайния решаващ извод за погасяване по давност на иска за неоснователно обогатяване, тъй като същият е направен в резултат неправилни изчисления при прилагането на законоустановените срокове. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 ГПК, прие следното: Съгласно разпоредбата на чл.534 ал.2 ТЗ искът за неоснователно обогатяване по ал.1 на същия член се погасява с изтичането на тригодишен давностен срок, който започва да тече от деня на изгубване на исковете по записа на заповед, т.е. – датата, на която е изтекъл давностният срок за погасяване правото на иск по чл.531 ал.1 ТЗ вр. чл.537 ТЗ, който също е тригодишен. Последният започва да тече от датата на падежа на задължението по записа на заповед. Записът на заповед от 11.04.2008г. е издаден с падеж „на предявяване“ /чл.486 ал.1 т.1 ТЗ вр. чл.537 ТЗ/, като издателят е определил на основание чл.487 ал.1 изр.2 ТЗ вр. чл.537 ТЗ срок за предявяването му за плащане до 37 месеца от издаването. С това и доколкото е безспорно, че предявяване не е извършено, при съобразяване разпоредбата на чл.514 ал.1 т.1 ТЗ вр. чл.537 ТЗ и релевантната съдебна практика /в т.см. реш.№69/05.07.2016г. по т.д.№81/15г. на първо т.о., реш.№162/18.12.2015г. по т.д.№2514/14г. на първо т.о.,както и реш. №1/01.03.2010г. по т.д.№590/2009г. на второ т.о. на ВКС/ следва да се приеме,че правото на поемателя за предявяване на прекия менителничен иск по чл.531 ал.1 ТЗ вр. чл.537 ТЗ е възникнало с изтичането на посочения от издателя срок - на 11.05.2011г., откогато е започнал да тече за поемателя тригодишният давностен срок, в който същият е могъл да упражни това си право.Този срок е изтекъл на 11.05.2014г., към която дата е настъпило прескрибиране на записа на заповед, тъй като поемателят е загубил всички права, произтичащи от характера му на ценна книга.От този момент е възникнало правото му да търси с иск за неоснователно обогатяване срещу платеца /издателя/ настъпилата в резултат на прескрибирането вреда за патримониума му в размер на сумата по ефекта. Това право е следвало да бъде погасено , в съответствие с чл.534 ал.2 ТЗ вр. чл.537 ТЗ, на 11.05.2017г. Тъй като исковата молба,с която този иск е предявен, е постъпила в съда на 28.02.2017г., изводът е, че претенцията на посоченото основание е заявена в рамките на давностния срок, което прави възражението на ответника за пропуснат такъв неоснователно. В производството пред първата инстанция, освен възражението за погасяване на иска по чл.534 ал.1 ТЗ по давност, ответницата е въвела в предмета на делото и такова за липса на обогатяване на ищеца, поради погасяване по давност на правото на иск за вземането по каузалното правоотношение между страните, което е обезпечено с издадения запис на заповед. Гаранционно-обезпечителната функция на записа на заповед не е била спорна по делото и тя се свързва с наличието на договор за финансов лизинг, сключен на датата, на която е издаден и записът на заповед – 11.04.2008г., за обезпечаване плащането на лизинговите вноски. Доколкото въведеното от ответницата в този смисъл относително възражение има за последица погасяването на вземането по менителничния ефект, релевантни и за изхода по специалния иск за неоснователно обогатяване по чл.534 ал.1 ТЗ са доводите, свързани с погасяването на задължението, произтичащо от каузата, включително поради изтекла давност. Подобно разрешение се споделя безпротиворечиво в практиката на ВКС, която се възприема и от настоящия състав.Така в реш.№133/05.07.13г. по т.д.№104/11г. на второ т.о., реш.№131/30.08.17г. по т.д.№557/16г. на първо т.о. и реш.№175/20.11.17г. по т.д.№466/17г. на второ т.о. се сочи,че ако поемателят по записа на заповед разполага с иск за събиране по общия ред на вземането по обезпечената с него каузална сделка, не би било налице неоснователно обогатяване на длъжника по записа на заповед, поради прескрибиране или преюдициране на ефекта, тъй като поемателят разполага с правен способ чрез друг иск да получи вземането си; ако едновременно със или след загубването на прекия менителничен иск и правото на гражданския иск за обезпеченото вземане се погаси по давност, настъпилите обогатяване на длъжника – издател на записа на заповед и вреда за поемателя, ще се дължат изцяло на бездействието на кредитора да упражни правата си по каузалната сделка, а такова обогатяване правото не счита за незаконно, доколкото не допуска принудително връщане на получената по възмезден договор престация от едната страна , когато другата е пропуснала да упражни правата си в срока на давността. Така, според цитираната практика, предявеният на основание чл.534 ал.1 ТЗ иск за неоснователно обогатяване би бил неоснователен, когато в хода на образуваното по него производство се установи,че правото на иск за вземането по каузалната сделка е погасено , поради непредявяването му в предвидените за съответното вземане в закона давностни срокове. Договорът за финансов лизинг е сключен между страните със срок от 11.04.2008г. до 11.06.2011г., като последната вноска за главница, дължима по него, е с падеж 11.05.2011г.Действието му е прекратено с изтичането на срока му, като последното плащане по него е извършено на 28.01.2010г.Съгласно създадената практика на ВКС, вземанията на лизингодателя за вноски по договор за финансов лизинг са с характер на периодични плащания и погасяването на правото да бъдат претендирани настъпва с изтичането на кратката тригодишна давност по чл.111 б.“в“ ЗЗД, която в случая е започнала да тече най-късно от датата на прекратяването на договора и към датата на завеждането на исковата молба 28.02.2017г. е била изтекла. Заедно с главните са погасени и акцесорните вземания за лихви върху вноските, както и вземанията за неустойки за неизпълнен договор. Погасяването по давност на исковете за обезпечените със записа на заповед вземания по каузалното правоотношение е пречка поемателя по него да компенсира вредата, настъпила за него от прескрибирането на ефекта по пътя на неоснователното обогатяване, поради което предявеният иск по чл.534 ал.1 ТЗ подлежи на отхвърляне като неоснователен. Доколкото крайният изход на спора пред настоящата инстанция съвпада с резултата, постигнат във въззивното производство, постановеното от Софийски апелативен съд решение следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №407 от 19.02.2018г. по т.д.№80/18г. на Софийски апелативен съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.