Ключови фрази


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 616
София,28.07.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков
Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 3829 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, чрез адв. К. против решение № 263414 от 26.05.2021 г., постановено по в.гр.д. № 5209/2020 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 214725/11.09.2019 г. по гр.д. № 44348/2016 г. по описа на Софийския районен съд в частта, с която са уважени предявените от З. Р. А. против „Юробанк България“ АД, установителни искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23, ал.1 и ал.2 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL*** от 28.07.2008 г.
Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.
Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. Според касатора съдът е допуснал нарушение на нормите на чл.145, ал.1 и ал.2 ЗЗП, като не е взел предвид, че клаузата на чл.6, ал.2 от договора за кредит е част от основния предмет на същия и не подлежи на преценка за неравноправност, щом е написана на ясен и разбираем език, и не е съобразил, че правните му изводи следва да се основават на конкретни обстоятелства, които са били налице към момента на сключване на договора. Твърди и се и допуснато съществено процесуално нарушение на чл.235, ал.2, чл.12, чл.202, чл.236, ал.2 и на чл.633 ГПК, тъй като: въззивното решение не е основано на доказаните по делото обстоятелства; не са обсъдени всички твърдения и доводи на страните и всички относими доказателства; не е обсъдено в цялост и задълбочено заключението на вещото лице и по този начин е въззивният съд е възприел невярна фактическа обстановка и е достигнал до неправилни крайни изводи; не са изложени мотиви въз основа на какви доказателства съдът е приел, че процесните клаузи от договора не са индивидуално уговорени, както и че са били неясни за потребителя; не са спазени указанията, дадени в задължителната за националните съдилища практика на СЕС по тълкуването и прилагането на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. На последно място се поддържа, че въззивният съд необосновано е приел, че кредитът е усвоен в евро и че е погасяван от ищцата в евро, както и че банката е прехвърлила изцяло валутния риск от сключването на договора за кредит в чуждестранна валута върху потребителя.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните процесуалноправни въпроси: 1/ При постановяване на въззивното решение и във връзка с твърденията и доводите на всяка от страните длъжен ли е съдът да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност и пълнота и взаимни връзки, като изложи конкретни съображения защо кредитира едни, а други приема за недостоверни; 2/ Длъжен ли е съдът при постановяване на въззивното решение да обсъди всички защитни доводи и възражения на страните, както и тяхната взаимовръзка със събраните по делото доказателства; 3/ Длъжен ли е съдът при постановяване на въззивното решение да обсъди приетите по делото експертизи наред с всички доказателства по делото и да изложи мотиви защо възприема, респективно не възприема експертното заключение; 4/ Когато е сезиран с иск за прогласяване нищожността на отделна клауза от договор за ипотечен банков кредит, сключен с потребител, следва ли съдът да тълкува съдържанието на целия договор за кредит за изясняване на действителната обща воля на страните; 5/ При преценката за неравноправност на отделна договорна клауза следва ли съдът да тълкува отделните уговорки във връзка едни с други всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, както и да тълкува договора за ипотечен кредит не в буквалния смисъл на изявлението, а в смисъла следващ общия разум и 6/ При тълкуване на договор за ипотечен кредит, сключен с потребител, и при търсене на действителната обща воля на страните, следва ли съдът да изследва обстоятелствата, при които е сключен договорът, поведението на страните преди и след сключването на договора и тока как са изпълнявани задълженията по договора. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение по първите три въпроса противоречи на задължителната практика на ВС – ППВС № 1/1953 г. и ППВС № 1/1985 г., както и практиката на ВКС, обективирана в решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК – решение № 164 от 4.06.2014 г. по гр.д. № 196/2014 г. на III г.о., решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр.д. № 1814/2009 г. на IV г.о., решение № 138 от 8.06.2011 г. по гр.д. № 1056/2010 г. на II г.о. и решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г. на I г.о. По останалите три въпроса се поддържа противоречие с казуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 220 от 31.07.2014 г. по гр.д. № 6126/2013 г. на IV г.о., решение № 504 от 27.07.2010 г. по гр.д. № 420/2009 г. на IV г.о., решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. на IV г.о. и решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 222/2009 г. на IV г.о.
Формулирани са и въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК – противоречие с актове на Съда на Европейския съюз, а именно: 1/ Като се има предвид, че валутата на кредита е част от същественото съдържание на всеки договор за ипотечен банков кредит, подлежи ли на преценка за неравноправност или е изключена от контрола по същество клауза на договор за кредит, сключен с потребител, с която страните са уговорили, че погасителните вноски се дължат във валутата, в която кредитът е разрешен и усвоен – швейцарски фрак; 2/ Ясна и разбираема ли е клауза от договор за ипотечен банков кредит, сключен с потребител и в чуждестранна валута, която клауза съставлява част от основното съдържание на договора и с която страните са се разбрали, че кредитът се предоставя в определена чужда валута /швейцарски фрак/, като равностойността на кредита е посочена в евро/лева, а точният му размер в чуждата валута се определя в деня на усвояване на кредита; 3/ Допустимо ли е съдът в мотивите на решението да приеме, че страните по договор за ипотечен банков кредит са постигнали съгласие за кредит в евро/лева, а не в ясно и изрично записаната в договора за кредит валута – швейцарски франкове, и по този начин да подмени основното съдържание на договора за валутен банков кредит; 4/ Към кой момент следва да се преценява дали дадена договорна клауза създава в ущърб на потребителя значителна неравноправност между правата и задълженията, произтичащи от договор за ипотечен банков кредит, сключен в чуждестранна валута /швейцарски фрак/, към която еврото/левът няма фиксиран курс и при тази преценка следва ли съдът да вземе предвид неизгодността на кредита, която не е съществувала при сключване на договора за кредит, а се е проявила в хода на неговото изпълнение и 5/ При преценката на неравноправния характер на клауза от договор за ипотечен банков кредит, сключен с потребител и във валута, към която еврото/левът няма фиксиран курс, допустимо ли е съдът да възложи на търговеца неблагоприятните последици от сключването на такъв договор, включително последици, които към датата на сключване на договора търговецът не е могъл и не е бил длъжен да предвиди и върху които търговецът не може да влияе. По първите три повдигнати въпроси се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на актове на СЕС – решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/16, определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17, решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/2013 и решение от 30.05.2013 г. по дело С-488/2011, а по останалите два въпроса – противоречие с определение от 16.11.2010 г. по дело С-76/10, решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/16 и определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17.
Последната група материалноправни въпроси са повдигнати в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с обосновката, че тези въпроси са разрешавани противоречиво от съдилища, като са цитирани 3 конкретни решения на СГС. Въпросите са следните: 1/ Основният характер на задължението по договора за ипотечен банков кредит – че то е в чужда валута – променя ли се от обстоятелството, че взетата назаем сума е била ползвана от кредитополучателя не във валутата, уговорена в договора за кредит – швейцарски франкове, а в друга валута-евро/лева; 2/ Отговаря ли на изискванията да бъде изразена на ясен и разбираем език клауза от договор за ипотечен банков кредит, която предвижда кредитът да се погасява в чуждестранната валута, в която същият е разрешен и усвоен, ако нейното икономическо съдържание е разяснено и чрез друга клауза от договора, с която кредитополучателят е предупреден за валутния риск от сключване на договор в чуждестранна валута, както и за последиците, до които би могло да доведе изменението на валутния курс; 3/ Когато договор за ипотечен банков кредит е сключен в чуждестранна валута и е уговорено погасителните вноски да са в същата валута, при което потребителят може да избере да набави необходимото количество чуждестранна валута не само от кредитодателя по договора – банката, а и от трето лице, неравноправна ли е договорната клауза за съгласието на потребителя с промяната на валутния курс, когато е избрал да си набави валута от банката-кредитодател по договора и 4/ При договор за ипотечен банков кредит в чуждестранна валута за сметка на коя страна е валутния риск при понижаване на курса на чуждестранната валута спрямо лева/евро, ако в договора за кредит е уговорено, че потребителят поема целия валутен риск при повишаване на курса на чуждестранната валута, но не е изрично записано, че кредитодателят-банка поема риска при понижаване курса на швейцарския франк и означава ли това, че целият валутен риск /както при повишаване, така и при понижаване на швейцарския франк спрямо евро/лева се поема от кредитополучателя.
Насрещната страна - З. Р. А., чрез пълномощника си адв. М. е депозирала отговор, в който заявява становище за неоснователност на изложените в касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта, с която са уважени предявените от З. Р. А. против „Юробанк България“ АД, установителни искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23, ал.1 и ал.2 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL*** от 28.07.2008 г., въззивният съд е приел, че посочените разпоредби са взаимно свързани, тъй като уреждат валутата на кредита, погасяването в тази валута чрез превалутиране на средства от евро или лева към швейцарски франк и курса за това превалутиране и валутния риск. Съобразявайки трайната и непротиворечива практика на ВКС по въпросите за действителността именно на тези клаузи от договора на същата банка, според която те са нищожни, тъй като не отговарят на изискванията за яснота и разбираемост по смисъла на чл.147 ЗЗП и изяснени в практиката на Съда на ЕС, въззивният съд е посочил, че не е налице основание да се отклонява от тази практика и да цитира отново и дословно решенията на ВКС и тези на СЕС, на която се базира и практиката на ВКС, тъй като същата практика вече е цитирана в първоинстанционното решение. При анализ на събраните по делото доказателства, съдът е приел, че в конкретния случай не се установява банката да е предоставила предварително достатъчно информация на потребителя за да може да прецени потенциално значителни негативни отражения в неговото финансово състояние при настъпване на обезценка на валутата, в която е сключен кредита. В тази връзка е анализирал гласни доказателства, събрани по делото, както и заключението на СИЕ, прието във въззивното производство и е достигнал до фактическия извод, че в случая в договора липсва методика за определяне на БЛП, поради което посочването от вещото лице на компоненти, чиято промяна дава основание да се промени и лихвата не е методика за изчисляване и определяне в стойностно изражение на лихвения процент. Във връзка с доводите на въззивника – настоящ касатор, съдът е намерил за неоснователни доводите му, че липсвали доказателства ищцата да не е била във възможност да влияе на клаузите, като е посочил, че тежестта да докаже индивидуалното договаряне е на ответника-банка, а по делото от негова страна не са ангажирани доказателства в тази връзка.
При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
Съгласно разясненията, дадени от ВКС в т.1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
По поставените процесуалноправни въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като същите нямат претендираното от касатора значение, доколкото не е налице сочения допълнителен селективен+ критерий. По отношение на тях се сочи практика на ВС - ППВС № 1/1953 г. и ППВС № 1/1985, която е формирана при действието на отменения ГПК от 1952 г. – в периода, уреждащ второинстанционното производство като контролно-отменително, а не като въззивно, поради което тази практика на ВС не е актуална и е неприложима към ГПК от 2007 г., който урежда второинстанционното производство като въззивно при т.нар. „непълен въззив“. Актуалната задължителна практика, която дава разрешение на първите два въпроса е обективирана в мотивите на т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. В този смисъл са и част от цитираните от касатора решения по приложението на чл.12, чл.235 и чл.236, ал.2 ГПК. Съгласно съдебната практика, обективирана в останалите цитирани от касатора решения на ВКС във връзка с третия процесуалноправен въпрос, заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото, като съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него по чл.202 ГПК, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. Противно на доводите на касатора, въззивният съд не се е отклонил от така установената трайна практика на ВКС, а напротив – обжалваното решение е постановено в съответствие с нея. По отношение на останалите три процесуалноправни въпроси също не се констатира противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД, цитирана в изложението. Напротив въззивният съд е изследвал клаузите на чл.6, ал.2 и на чл. 23, ал.1 и ал.2 от договора за ипотечен кредит във връзка едни с други, доколкото те са взаимно свързани и при преценка на обстоятелствата, при които е сключен договора. Отделно от това следва да се посочи, че обосновката на поставените процесуалноправни въпроси е свързана с оплаквания по съществото на спора, а именно с оплаквания за неправилност на фактическите и правни изводи на въззивния съд, че част от договорните клаузи са неравноправни, а неправилността на решението, както и необосноваността му, извън хипотезата на „явна необоснованост“ по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, не са сред касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК.
Трети и пети въпрос, формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК не отговарят на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като нямат никакво отношение към приетото в мотивите към обжалваното решение. Въззивният съд нито е приел, че страните по договора за ипотечен банков кредит са постигнали съгласие за кредит в евро/лева, а не в изрично записаната в договора за кредит валута, нито е приел, че неблагоприятните последици от договора за ипотечен банков кредит, сключен във валута /швейцарски франк/, към която еврото/левът нямат фиксиран курс, следва да се възложат в тежест на търговеца – банка. Липсата на общото основание за допускане на касационно обжалване прави безпредметно обсъждането на сочения допълнителен критерий. Останалите въпроси са свързани с предмета на спора и обуславящите изводи на съда, но нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тези въпроси не е налице сочения допълнителен критерий. Противно на доводите на касатора, обжалваното въззивно решение е съобразено изцяло с практиката на СЕС, обективирана в решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/16, определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17. С последното определение СЕС препраща към своето решение по дело С-186/16 относно критериите, които националният съд следва да прилага при преценка на клауза от договор от гледна точка на разпоредбите на чл.3, пар.1 и чл.4, пар.2 от Директива 93/13. В решението съдът е произнесъл, че чл.4, пар.2 от Директива 93/13 установява изключение от механизма за контрол по същество на неравноправните клаузи, предвиден от въведената с тази директива система за защита на потребителите / в който смисъл е и т.68 от решението по дело С-26/13и т.31 по делото С-96/14 на СЕС/, но само при условие, че клаузата е изразена на ясен и разбираем език. Съдът е подчертал, че изискването за изразяване на ясен и разбираем език се прилага дори и когато клаузата попада в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на чл.4, пар.2 от Директива 93/13.Не се прави преценка на неравноправния характер на посочените в спомената разпоредба клаузи, само ако след самостоятелно изследване на всеки отделен случай компетентната национална юрисдикция приеме, че те са били изразени от продавача или доставчика, на ясен и разбираем език /разрешението е дадено и в т.32 от решение на СЕС по дело С-484/08/ Според т.2 ат диспозитива на решението на СЕС по дело С-186/16, чл.4, пар.2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Във връзка с това посоченото изискване означава, че клауза съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, трябва да се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния й обхват, в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и н разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи съответното поскъпване или обезценяване на съответната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения. В т.50 от решението е разяснено, че от една страна потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договора в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си. От друга страна банката трябва да предостави възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят не получава доходите си в тази валута. При това положение националната юрисдикция следва да се увери, че банката е предоставила на съответните потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения. Това разрешение се извежда от закрепеното в постоянната практика на СЕС – т.47 по дело С-484/08, разбиране, че въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика от гледна точка, както на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност –положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им.В т.3 от диспозитива и т.54 и т.56 от мотивите на решението по дело С-186/2016 е посочено, че чл.3, пар.2 от Директива 93/13 /транспонирана в чл.145, ал.1 ЗЗП/ следва да се тълкува в смисъл, че преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора.Националната юрисдикция трябва да направи преценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото и отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на банката относно възможните промени в обменните курсова и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута – най-напред евентуалното неспазване на изискването за добросъвестност, а след това наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на чл.3, пар.1 от Директива 93/13.За да установи дали клаузата води в разрез с принципа за добросъвестност до значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора, националният съд трябва да провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя , продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след индивидуално договаряне. В решението е посочено също така, че клауза, включена в договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните анюитетни вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовият риск в тежест на потребителя. В диспозитива на определението по дело С-119/17 е постановено, че чл.3 до чл.5 от директивата /транспонирани в чл.143, чл.145 и чл.147 ЗЗП/ следва да се тълкуват в смисъл, че може да бъде преценена като неравноправна клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и което не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора.
При извършването на преценката за неравноправност на процесните клаузи от договора за кредит, въззивният съд е съобразил даденото от СЕС задължително тълкуване на разпоредбите на Директива 93/13, както и разясненията относно правомощията на националната юрисдикция при разглеждане на спор относно неравноправни клаузи в потребителски договори за кредит. При преценката дали клаузата е изразена по ясен и разбираем начин, съдът е извършил проверка дали банката е предоставила на конкретния потребител цялата относима информация, която да му позволи да прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му задължения. Намерил е за неустановено от анализа на събраните по делото доказателства обстоятелството, че при сключване на процесния договор банковият инспектор да е обсъдил с ищцата възможността от настъпване на промени в курса, както и последиците от това, В резултат на това ищцата е поела съществен икономически риск, без банката да й е предоставила достатъчно обстоятелства за всички обстоятелства, които биха могли да дадат отражения върху обхвата на нейното задължение, като липсват данни на ищцата да е обяснено, че избраният кредитен продукт е изгоден не по принцип, а само докато курсът на швейцарския франк не се променя, с оглед на което кредитиране в тази валута е високо рисково за лице, които получава доходите си в друга валута. Ето защо, въззивният съд е заключил, че процесните клаузи от договора за кредит не са съставени по прозрачен и достъпен начин, така че кредитополучателят да може да прецени, на основание ясни и разбираеми критерии, икономическите последици от договора, сключени са в нарушение на принципа за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, във вреда на потребителя, поради което са неравноправни и съответно нищожни на основание чл.146, ал.1 ЗЗП.
По отношение на последната група материалноправни въпроси, повдигнати в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК настоящият състав на ВКС приема, че не е налице сочения допълнителен селективен критерий. Съгласно т.4 от ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателствата и обществените условия промени, като точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване. В конкретният случай касаторът излага обосновка, че тези въпроси са решавани противоречиво от въззивните съдилища и се позовава на разясненията, дадени в т.3 от ТР № 1/2009 г., ОСГТК, които обаче са неотносими към допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Отделно от това по поставените въпроси е налице многобройна и последователна съдебна практика на ВКС по тълкуването и прилагането на относимите правни норми, която е съобразена изцяло с практиката на Съда на Европейския съюз по приложението на разпоредби от Директива 93/13/ЕИО, които са траспонирани в ЗЗП – решение № 295/22.02.2019 г. по т.д. № 3539/2015 г., решение № 294/27.03.2019 г. по гр.д.№1599/2017 г., решение № 384/29.03.2019 г. по т.д. № 2520/2016 г., решение № 314 от 29.07.2019 г. по т.д. № 1766/2016 г., решение № 170/16.03.2021 г. по т.д. № 1901/2019 г., решение № 168/29.01.2021 г. по т.д. № 2184/2019 г. и др. на ТК на ВКС, което обстоятелство изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване.
На процесуалния представител на насрещната страна - адв. С. М. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговор по касационната жалба по реда на чл.38, ал.2 ЗА, в размер на 500,00 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 263414 от 26.05.2021 г., постановено по в.гр.д. № 5209/2020 г. по описа на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК 000694749 да заплати на адв. С. А. М. -САК, с адрес [населено място], [улица], ет.1, Г. Т. ц., на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 500,00 лв. за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: