1 6 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 2841 гр. София, 31.10. 2024 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на дeвети октомври две хиляди двадесет и четвърта година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА като разгледа докладваното от съдия Желева ч. т. д. № 1660 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Обединена българска банка“ АД, [населено място] срещу определение № 1065 от 26.04.2024 г. по в. ч. гр. д. № 878/2024 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав. С него, след частични отмяна и потвърждаване на определение № 713 от 17.01.2024 г. по гр. д. № 397/2023 г. на Софийски градски съд, е изменено определение № 12631 от 23.10.2023 г. по гр. д. № 397/2023 г. на Софийски градски съд, като е осъдена „Обединена българска банка“ АД да заплати на адвокат К. С. Б. сумата от 8 124 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА за оказана безплатна адвокатска защита на И. Т. Ч. в производството по гр. д. № 397/2023 г. на СГС, и е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК на „Обединена българска банка“ АД, с която е поискано изменение на определение № 12631 от 23.10.2023 г. по гр. д. № 397/2023 г. на СГС, като на банката се присъдят направените по делото разноски в размер на 1 728, 67 лв. Частният касационен жалбоподател поддържа, че определението е неправилно. Оспорва изводите на въззивния съд, че длъжникът не е дал повод за завеждане на иска по чл. 135 ЗЗД. Излага доводи, че при присъждане на основание чл. 38 ЗА на адвокатско възнаграждение на адвокат Б. – пълномощник на ответника И. Ч. съставът на апелативния съд не се е съобразил със задължителното решение на С. по дело С-438/22. Моли обжалваното определение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният касационен жалбоподател поставя следните правни въпроси: „1. Трябва ли да се изследва поведението на ответника и може ли да се приеме, че същият не е дал повод за завеждане на иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, когато към датата на завеждане на иска е имал неплатено изискуемо задължение към ищеца и същото е погасено в хода на исковото производство чрез принудително изпълнение в изпълнителното производство, а не чрез директно доброволно плащане към ищеца кредитор?; 2. Погасяването на задължението в хода на исковото производство по чл. 135 ЗЗД /П. иск/ чрез осребряване на ипотекираното в полза на кредитора имущество и прекратяването му поради оттегляне на исковата молба може ли да се приеме, че не е вследствие на действие на ответника, за което последният да отговаря за разноските по П. иск при положение, че с поведението си /като не е изпълнил доброволно и своевременно паричното си задължение/ длъжникът е дал основание на кредитора да предприеме действия по снабдяване с изпълнителен титул и провеждане на принудително изпълнение? Следва ли за отговорността за разноски по чл. 78, ал. 2 ГПК съдът да преценява извънпроцесуалното поведение на ответника към датата на предявяване на иска? Необходимо ли е, за да отговаря длъжникът за разноски по П. иск да са налице други условия извън наличието към датата на предявяване на П. иск на изискуемо негово парично задължение към кредитора ищец?; 3. Длъжен ли е съдът в постановения съдебен акт да обсъди всички възражения и доводи на страните, относими към предмета на делото, които страната е посочила в отговора на частната жалба?; 4. Следва ли при присъждане на разноски за оказана безплатна адвокатска помощ съдът да се съобрази с решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания?“ Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите по т. 1 – 3 от изложението в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпросите по т. 1 и 2 – на определения на ВКС по ч. т. д. № 854/2021 г., ІІ т.о., ч. гр. д. № 6176/2014 г., ІV г. о., ч. гр. д. № 6176/2014 г., ІV г. о., ч. гр. д. № 245/2012 г., ІV г. о., ч. гр. д. № 2432/2014 г., І г. о., ч. гр. д. № 2078/2022 г., І г. о. и ч. гр. д. № 1495/2021 г., ІІІ г. о., по въпроса по т. 3 – на противоречие с ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Счита, че даденото от въззивния съд разрешение на въпроса по т. 4 противоречи на акт на С. - решение по дело С-438/22. Ответниците по частната касационна жалба И. Т. Ч., „Ес Ай Ти“ ЕООД и адвокат К. Б. изразяват становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, съответно - за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, прие следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, съставът на Софийски апелативен съд е съобразил, че в случая е предявен иск по чл. 135 ЗЗД за признаване на относителна недействителност на извършен апорт на притежавани от ответника И. Ч. недвижими имоти в капитала на ответника „ Ес Ай Ти“ ЕООД на 02.11.2020 г. Взел е предвид, че в исковата молба на „К. Би Си Банк /България/“ ЕАД, чийто правоприемник е „Обединена българска банка“ АД, е посочено, че ищецът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по договор за банков кредит срещу ответника Ч. и за събиране на вземането си е образувал изпълнително дело № 20228780401435 по описа на ЧСИ И. Х., като е насочил изпълнението върху ипотекиран за обезпечаване на задължението към банката недвижим имот. Констатирал е, че в първото по делото съдебно заседание ищецът е оттеглил иска си, като е заявил, че вземането му по издадената заповед за незабавно изпълнение е удовлетворено в изпълнителното производство чрез реализиране на обезпечението. С оглед така установеното въззивният съд е формирал извод, че с поведението си ответникът не е станал причина за завеждане на производството по иска по чл. 135 ЗЗД. Изложил е съображения, че производството по делото е прекратено не по причина, че ответникът е извършил действия, с които се е погасило вземането на ищеца, като е подчертал, че предявяването на иска и неговото оттегляне са извършени по преценка на банката ищец. Съдът е счел, че в случая е настъпило събитие, което не е било инициирано от ответника – събиране на вземането по образуваното изпълнително дело, тоест не действията на ответника са довели до отпадане на интереса на ищеца от продължаване на производството. В обжалвания акт е извършена и преценка, че на основание чл. 78, ал. 4 вр. чл. 38 ЗА на адвокат К. Б., представлявал ответника Ч., следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за осъществената по делото безплатна адвокатска защита. Прието е, че на основание чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения ищцовата банка следва да бъде осъдена да заплати на адвокат Б. възнаграждение в размер на 8 124 лв. Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното: Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси по т. 1 и т. 2 могат да бъдат обобщени и уточнени по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС като въпрос за отговорността на ответника по иска за сторените от ищеца разноски за производството в хипотезата на оттегляне на предявения иск поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба, тоест - в хода на висящия исков процес. Този въпрос удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на въззивната инстанция. По въпроса е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в множество определения, които са посочени и от частния касатор – определение № 238 от 27.05.2021 г. по ч. т. д. № 854/2021 г., ІІ т. о., определение № 843 от 17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г., ІV г. о., определение № 300 от 20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г., ІV г. о., определение № 626 от 20.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г., ІV г. о., определение № 277 от 14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г., I г. о. и определение № 60295 от 2.08.2021 г. по ч. гр. д. № 1495/2021 г., ІІІ г. о. В посочената практика на ВКС се приема, че когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба, например извършено плащане на претендираната сума, ищецът има право на направените разноски. В този случай е допустимо при прекратяване на производството съдът да установи относими към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството, и да изследва дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска, с оглед определяне на отговорността за разноските, извършени от страните. Касае се до разрешения, аргументирани с разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Разгледана по същество, частната касационна жалба е основателна. С оглед отговора на релевантния правен въпрос въззивната инстанция неправилно е приела, че в случая разноските следва да бъдат възложени на ищеца, тъй като с поведението си ответникът И. Ч. не е станал причина за завеждане на делото по иска с правно основание чл. 135 ЗЗД и прекратяването на производството по делото поради оттегляне на иска от ищеца кредитор не е по причина действия на този ответник от значение за погасяване на вземането на кредитора. В настоящата хипотеза извършеният от ответника Ч. апорт на собствени недвижими имоти в капитала на ответното дружество, предмет на иска за прогласяване на относителна недействителност, и съществуващото задължение на ответника физическо лице към банката ищец по П. иск, за което кредиторът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, са станали повод за завеждане на иска по чл. 135 ЗЗД от банката кредитор. Удовлетворяването на вземането на банката в хода на производството по конститутивния иск е послужило като основание на банката кредитор да оттегли този иск, съответно производството по него да бъде прекратено от съда на основание чл. 232 ГПК. Следователно в случая именно ответникът Ч., който не е изпълнил задължението си към банката ищец, е дал повод за завеждане на делото и доколкото оттеглянето на иска с правно основание чл. 135 ЗЗД е предприето от ищеца поради удовлетворяване на вземането му към длъжника Ч. след завеждане на П. иск, на ищеца се дължат направените в прекратеното производство разноски. Без значение за разпределението на отговорността за разноски е, че в случая не е налице доброволно плащане от страна на длъжника Ч., а удовлетворяването на вземането на кредитора е станало по реда на принудителното изпълнение в изпълнителен процес, иницииран от банката. Изпълнителният процес цели и поражда същия материалноправен ефект като доброволното изпълнение, а именно удовлетворява правото и погасява задължението. Именно този ефект на принудителното изпълнение и настъпването му след завеждането на П. иск от ищеца са от значение за отговорността за разноски в производството по посочения иск, тъй като оттеглянето му, представляващо основание за прекратяване на исковото производство, е мотивирано от удовлетворяването на ищеца кредитор в изпълнителния процес. Въз основа на гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че ответникът физическо лице с поведението си е дал повод за предявяване на иска, а прекратяването на производството поради оттеглянето на иска е извършено поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба – удовлетворяване на вземането на кредитора в изпълнителното производство, поради което ответникът И. Ч. следва да заплати на ищеца направените от него разноски за исковото производство в размер на 1 743, 67 лв. Отсъства основание за ангажиране на отговорността на ответника „Ес Ай Ти“ ЕООД, в чийто капитал са апортирани собствените на Ч. недвижими имоти, за направените от ищеца разноски в прекратения исков процес, тъй като не са налице обстоятелства, сочещи ответното дружество да е станало причина за предявяването на иска по чл. 135 ЗЗД. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА ако страната, в чиято полза е решен един спор е била представлявана в производството от адвокат, който й е оказал безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1 ЗА, то същият представител има право на адвокатско възнаграждение, дължимо от насрещната страна. Извършената от настоящия състав преценка, че правото на разноски се е породило за ищеца, обуславя извод, че на адвокат Б., представлявал ответника физическо лице на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА в прекратеното исково производство, не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде отменено, като вместо него бъде постановено определение, с което на банката частен жалбоподател бъдат присъдени направените в исковия процес разноски в размер на 1728, 67 лв., а молбата на адвокат Б. по чл. 248 ГПК – се остави без уважение. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение О П Р Е Д Е Л И: ОТМЕНЯ определение № 1065 от 26.04.2024 г. по в. ч. гр. д. № 878/2024 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ИЗМЕНЯ на основание чл. 248 ГПК определение № 12631 от 23.10.2023 г. по гр. д. № 397/2023 г. на Софийски градски съд, като ОСЪЖДА И. Т. Ч. да заплати на „Обединена българска банка“ АД, [населено място] разноски в размер на 1 728, 67 лв. /хиляда седемстотин двадесет и осем лева и 67 ст./. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на адвокат К. С. Б. по чл. 248 ГПК за изменение на определение № 12631 от 23.10.2023 г. по гр. д. № 397/2023 г. на Софийски градски съд, като му се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ЗА. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.