Ключови фрази
Неоснователно обогатяване – субсидиарно приложение * неоснователно обогатяване * обезщетение за ползване * косвен съдебен контрол * възстановяване правото на собственост * земеделски земи * реституция * отчуждаване


2
Р Е Ш Е Н И Е

№ 451/12

гр. София, 16.01. 2013 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 53 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1187/07.07.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 556/2011 г. на Софийския апелативен съд. С него е оставено в сила решение № 5584/01.12.2010 г. по гр. дело № 18/2005 г. на Софийския градски съд, в частта му, с която жалбоподателят е осъден да заплати на Й. И. С., на основание чл. 59 от ЗЗД, сумата 19 152 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване от това, че без правно основание през периода 27.12.1999 г. – 27.12.2004 г. е ползвал недвижим имот, собственост на ищеца, както и на основание чл. 64, ал. 1 от ГПК (отм.), сумата 1 788 лв., представляваща разноски по делото.
В касационната жалба се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Й. И. С. не е подал отговор на жалбата в срока за това; не е заявил становище и в откритото съдебно заседание. Становище по касационната жалба не е заявено и от привлеченото по делото, трето лице – помагач на ответника-касатор – С. община.
С определение № 730/19.06.2012 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК по процесуалноправния въпрос за (не)упражняването на косвен съдебен контрол за законосъобразност върху решенията на поземлените комисии (ПК, респ. на общинските служби по земеделие и гори (ОСЗГ) и на общинските служби по земеделие (ОСЗ)) при разглеждането на искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД, във връзка с възстановена собственост върху имоти по реда на ЗСПЗЗ. Прието е, че този правен въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с решение № 233/16.03.2010 г. по гр. дело № 619/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 1912/24.01.2002 г. по гр. дело № 1602/2001 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 115/19.04.2005 г. по гр. дело № 2584/2002 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, първото от които е постановено по реда на чл. 290 от ГПК, а останалите две – по реда на отменения ГПК от 1952 г.
Съдът, по поставения по делото правен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, намира следното:

Предявеният по делото иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД е основан на твърденията на ищеца, че по силата на решение № 2424/03.06.1999 г. на ПК-Д., той е собственик на процесния недвижим имот, както и че последният е владян и ползван без основание от касатора през процесния период. Още пред първоинстанционния съд жалбоподателят-ответник е направил възражение за нищожност на посоченото решение на ПК-Д. и изрично е поискал извършването на косвен съдебен контрол за законосъобразност върху него, като се е позовал в тази връзка на разпоредбите на чл. 2, т. 4 и чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ. С въззивната си жалба касаторът е направил изрично оплакване, че първоинстанционният съд не е извършил този косвен контрол. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил всички доказателства и установяващите се от тях обстоятелства по делото, включително относимите към посоченото възражение на ответника-касатор. За да уважи предявения иск по чл. 59 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че през процесния период ищецът е бил собственик на процесния имот по силата на посоченото решение на поземлената комисия, но без в тази връзка да е обсъдил възражението и доводите на касатора срещу това решение, както и оплакването му във въззивната жалба за неупражняването на косвен съдебен контрол за законосъобразност върху него от първоинстанционния съд.

В посочените в определението по чл. 288 от ГПК по делото, решение № 1912/24.01.2002 г. по гр. дело № 1602/2001 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 233/16.03.2010 г. по гр. дело № 619/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 115/19.04.2005 г. по гр. дело № 2584/2002 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, е прието, че когато в производство по иск по чл. 59 от ЗЗД е спорен преюдициалният въпрос относно правото на собственост върху недвижим имот, който е възстановен по реда на ЗСПЗЗ, съдът следва да осъществи косвен съдебен контрол върху решението за възстановяване собствеността върху имота, което легитимира ищеца по делото като собственик.
Настоящият съдебен състав намира за правилно разрешението на изведения по настоящото дело материалноправен въпрос, възприето в тези три решения на ВКС, първото от които е постановено по реда на чл. 290 от ГПК. В същия смисъл са и разясненията, дадени с т. 4 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 6/10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно приетото там, лицето, което не е било страна в административното производство, в което се реализират последиците от реституционните благоустройствени закони, не е обвързано от административните актове, с които тези производства са приключили. То може да оспорва тяхната материална законосъобразност в исковия процес, в който тези актове му бъдат противопоставени, а съдът е длъжен да обсъди възраженията му и ако ги намери за основателни, да не зачете последиците от незаконосъобразния акт. Това тълкуване следва да се приеме и по отношение на реституцията по ЗСПЗЗ, тъй като и нейните последици настъпват при издаване на конститутивен административен акт. Такова принципно положение относно косвения съдебен контрол върху административните актове в рамките на исковия процес е изрично възприето и от законодателя в чл. 17, ал. 2 от ГПК от 2007 г., като по изложените съображения то намира приложение и при действието на отменения ГПК от 1951 г., по реда на който се е развило въззивното производство по настоящото дело.
При проверката по чл. 290, ал. 2 от ГПК на правилността на въззивното решение, съдът намира следното:
Основателно е оплакването на касатора, че като не е обсъдил в мотивите към въззивното решение възражението му за незаконосъобразност на решението на ПК, от което ищецът черпи права, апелативният съд е допуснал съществено процесуално нарушение. Последното от своя страна е довело до неправилност и на извода на въззивния съд, че през процесния период ищецът е бил собственик на процесния имот, респ. - до неправилност и на крайния извод за уважаването на иска за сумата от 19 152 лв., присъдена като обезщетение за неоснователно обогатяване.
От събраните по делото доказателства е установено, че с решение № 2424/03.06.1999 г. на ПК „Д.”, на ищеца, като единствен наследник на И. С. А., е възстановено в стари реални граници, правото на собственост върху процесния имот, описан като ливада от 774 кв.м. в землището на Д., местността „К.” (К. вада), представляваща част от имот № .. в кадастрален лист . по кадастралния план от 1950 г., при граници: шосе, П. С. Арнаутски, братя П., А. С.. Имот № . е идентичен с имот № .по кадастралния план от 1999 г., като по регулационния план от 2001 г. той попада в УПИ .-., ., 1., отреден за инженерна инфраструктура в кв. 133, и представляващ обект „Вододайна зона” – резервоар „Д.”, която е без достъп за външни лица и се охранява от Общинска полиция. От експертните заключения по делото е установено и че са налице одобрени проекти от 1946 г. и от 1962 г. за резервоар „Д.”, като последният проект включва изграждането на следните сгради и съоръжения: „дежурна”, „двуфамилно жилище”, „помпено помещение”, „хлораторно”, „склад”, „арматурна камера” и „резервоар”. Същите са изградени и са актувани и описани в акт за държавна собственост (А.) № 6385/07.10.1969 г. и в акт за публична общинска собственост (А.) № 991/27.06.2003 г. Конкретно върху процесния имот № 621, идентичен с имот № 1777, попада сградата „дежурна”, описана в посочения А. от 1969 г. като ”едноетажно караулно помещение”, а в А. от 2003 г. – като „едноетажна сграда за охраната”. Изградени са и подземни съоръжения – водопроводи и шахти. С договор за концесия № РД-56-2782/23.12.1999 г. резервоарът и обслужващите го помещения и съоръжения са предоставени за срок от 25 години на дружеството-касатор и ответник по иска, и са ползвани от него в течение на процесния по делото период.
Апелативният съд правилно е установил горните факти по делото, но като е допуснал посоченото съществено процесуално нарушение и не е обсъдил възражението на жалбоподателя-ответник за незаконосъобразност на решението на ПК, неправилно е приел, че то легитимира ищеца като собственик на процесния имот по делото. Изградената в процесния имот и актувана към 1969 г., едноетажна сграда за охрана (дежурна, караулно помещение), предназначена и използвана за обслужване на вододайната зона – резервоар „Д.”, ведно с останалите наземни и подземни съоръжения за това, представляват „застрояване” и „проведено мероприятие” от държавата по смисъла на чл. 10б, ал. 1 от ЗСПЗЗ, респ. „строителни дейности” и „съоръжения” по смисъла на § 1в, ал. 1 и 2 от ДР към ППЗСПЗЗ, които не позволяват възстановяването на собствеността на ищеца. Поради това, основателно е и възражението на касатора-ответник, че процесният имот, съгласно чл. 2, т. 4 от ЗСПЗЗ е изгубил земеделския си характер и е изключен от приложното поле на реституционните разпоредби на ЗСПЗЗ. Предвид така установената му материална незаконосъобразност, представеното по делото решение № 2424/03.06.1999 г. на ПК „Д.” не легитимира по делото ищеца като собственик на процесния имот в течение на процесния по делото период 27.12.1999 г. – 27.12.2004 г. Този извод не се променя от проведеното впоследствие през 2008 г., отчуждително производство по ЗОС, за което са представени доказателства по делото. От друга страна, касаторът-ответник е ползвал процесния имот в течение на процесния период, на основание договора за концесия № РД-56-2782/23.12.1999 г. При това положение, предявеният по делото иск за присъждане на обезщетение по чл. 59 от ЗЗД, се явява неоснователен.
Предвид гореизложеното и на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК, обжалваното въззивно решение, с което искът е уважен, следва да бъде отменено като неправилно и вместо него следва да се постанови ново решение за отхвърляне на иска.
Предвид крайния изход на спора по делото, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК, ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника-касатор, своевременно претендираните и направени от последния разноски за заплащане на държавни такси и възнаграждения на вещи лица по делото – в общ размер 1 407.17 лв., както и своевременно претендираното юрисконсултско възнаграждение за защита пред въззивната и касационната инстанции по делото – в общ размер 1 282.82 лв., или общо – сумата 2 689.99 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1187/07.07.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 556/2011 г. на Софийския апелативен съд; и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Й. И. С. срещу [фирма], иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за сумата 19 152 лв. – обезщетение за ползване без основание през периода 27.12.1999 г. – 27.12.2004 г. на недвижим имот – бивша ливада от 774 кв.м. в землището на Д., местността „К.” (К. вада), представляваща част от имот № 621 в кадастрален лист . по кадастралния план от . г., при граници: шосе, П. С. А., братя П., А. С.;
ОСЪЖДА Й. И. С. да заплати на [фирма] сумата 2 689.99 лв. (две хиляди шестстотин осемдесет и девет лева и деветдесет и девет стотинки) – направени разноски и юрисконсултско възнаграждение по делото.
Решението е постановено при участието на третото привлечено по делото лице С. община – помагач на ответника [фирма].
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.