Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 36
гр. София, 27.01.2022 г.




ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на първо търговско отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ МАРКОВ

ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА

ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 593 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. С. И. срещу решение № 260082/24.11.2020 г. по в. т. д. № 410/2020 г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 185/30.03.2020 г. по т. д. № 220/2019 г. на Окръжен съд Пловдив за уважаване на предявен от синдика на „ПАЛАС - 27“ ЕООД /н./ срещу „ПАЛАС – 27“ ЕООД и И. С. И. на иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД по отношение на договор за покупко – продажба на лек автомобил „Порше Кайен ГТС“ рег. [рег.номер на МПС] за сумата 2 000 лв. и за осъждане на И. С. да върне автомобила в масата на несъстоятелността.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практика на ВКС, както и, че същото е очевидно неправилно. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на съда :

1. „Длъжен ли е в решението си въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и относимите към предмета на делото обстоятелства и доказателства и да изложи правните си изводи по отношение на тях в мотивите на решението?“

2. „Съществува ли правен интерес от завеждане на дело, съответно допустим ли е иск по чл. 135 ЗЗД по отношение на имущество, върху което има наложена обезпечителна мярка запор?“

Заявени са твърдения, че по първия въпрос въззивният съд е процедирал в отклонение от прието в решения на ВКС, а именно : решение № 212/2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II ТО, решение № 221 по гр. д. № 1453/2015 г. на I ГО, решение № 127/2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV ГО и решение № 388/2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г.

От касатора се формулира искане за постановяване на акт, с който въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено. Претендира се присъждане на разноски.

От „ПАЛАС – 27“ ЕООД /н./ не е постъпило становище по повод подадената касационна жалба.

От ответника по касация синдик на „ПАЛАС - 27“ ЕООД /н./ е депозиран отговор. С него се излагат твърдения, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касация, а в случай, че са налице, то да бъде установено, че решението не страда от посочените в касационната жалба пороци.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

За да постанови своя съдебен акт, въззивният съд е приел, че предявеният от синдика на „ПАЛАС – 27“ ЕООД /н./ срещу И. С. И. и „ПАЛАС – 27“ ЕООД /н./ иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД се явява основателен и доказан, а в резултат на това и искът за връщане на имуществото в масата на несъстоятелността. Счел е за неоснователно възражението на ответниците, че искът е недопустим, тъй като процесната сделка е сключена преди датата на неплатежоспособността. Позовал се е на разписаното в чл. 647, ал. 1, т.1 - 6 ТЗ и разясненията, дадени в определение № 141/21.03.2018 г. по дело № 2026/2017 г. на ВКС, ТК, I ТО, и е посочил, че няма пречка Павловият иск да бъде предявен от синдика по отношение на действия и сделки, сключени извън сроковете по чл. 647 ТЗ /т. нар. подозрителен период/. По същество на спора е преценил, че лицето, с което длъжникът е договарял, е знаело за увреждането, прилагайки презумпцията чл. 135, ал. 2 ЗЗД, доколкото по делото е установено, че купувачът е син на едноличния собственик на капитала и управител на дружеството „ПАЛАС – 27“ ЕООД. Приел е, че липсват доказателства, които да оборят законовата презумпция. В мотивите съдът е посочил, че с продажбата на лекия автомобил „ПАЛАС-27“ ЕООД /н./ е увредило кредиторите си, сред които е и „БАУМАШ - 70“ ЕООД – кредитор с прието вземане, установено със сила на пресъдено нещо. В тази посока съдът е кредитирал като доказателство справка от Агенция по вписвания, сочеща извършване на множество разпоредителни действия от длъжника през 2014 г. и 2015 г., и е свързал това доказателство с установената в края на 2015 г. неплатежоспособност. Вследствие на уважения иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД въззивният съд е уважил и обусловената претенция за връщане на автомобила в масата на несъстоятелността, като е съобразил, че събраните писмени доказателства за заплатен от ответника физическо лице местен данък за автомобила за периода 2015 г. – 2018 г., както и извършената на негово име регистрация в данъчната служба и КАТ, ясно сочат наличието на държане върху вещта от ответника И. И..

За неоснователно съставът на Апелативен съд Пловдив е приел оплакването, че предявеният иск се явява недопустим, тъй като върху процесния автомобил има наложен запор от публичен изпълнител по повод вземане на НАП срещу дружеството. Съществуващият запор съдът е разгледал като основание за поредност при удовлетворяване на кредиторите.

Не са налице сочените от касатора основания за директен и факултативен достъп до касационно обжалване.

Със създадената през 2017 /ДВ бр. 86/2017 г./ алинея 2 на чл. 280 ГПК се предвижда, че независимо от предпоставките за допускане на касационно обжалване, регулирани в алинея 1 на чл. 280 ГПК, въззивното решение се допуска до касация при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице очевидна неправилност на атакуваното в настоящото производство решение. В консолидираната практика на ВКС се приема, че очевидно неправилно е това решение, което страда от толкова съществен порок, че той може да бъде констатиран без да се налага извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /съответствие с материалния или процесуалния закон, както и обоснованост/. Такива са нарушенията при подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, при приложение на закона в неговия обратен смисъл или при драстично нарушение на правилата на гражданския процес и формалната логика. В процесната хипотеза не се установява наличие на сочения критерий за достъп до касационен контрол – чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, а касаторът е обосновал приложението му с основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, водещи до неправилност.

Допускането на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да формулира ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

При запознаване с представеното изложение на основания за достъп до касационен контрол настоящият състав на съда констатира, че по отношение на поставения под номер едно въпрос, касаещ задълженията на въззивния съд да обсъди всички наведени оплаквания, не се установява отклонение от съдебната практика, на която се е позовал касаторът. В противовес на твърденията в касационната жалба за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, обусловили формулирания въпрос, от мотивите на въззивното решениеу се изяснява, че последният подробно е обсъдил съществуването на наложен запор върху продадения автомобил и е анализирал влиянието на този запор върху допустимостта на предявения иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Следователно, неудовлетворен се явява соченият допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивното решение да е постановено в отклонение от практика на ВКС.

Вторият въпрос също не се явява обуславящ позитивна селекция за допустимост до касация на въззивното решение. Апелативен съд Пловдив не се е отклонил от практиката на ВКС, формирана по приложение на чл. 135 ЗЗД, която е уеднаквена с ТР № 2/09.07.2019 г. по т. д. № 2/2017 г. В мотивите на т. 1 от същото е посочено, че с Павловия иск кредиторът се защитава срещу всяко действие на длъжника, с което той намалява имуществото си и/или затруднява удовлетворяването от него – т. е. накърнява общото обезпечение на кредитора по смисъла на чл. 133 ЗЗД, като е без значение обстоятелството дали кредиторът е обезпечен по друг начин. Цитираната от касатора практика се явява постановена преди тълкувателното решение, поради което и нерелевантна за приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Настоящият състав намира, че не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Апелативен съд Пловдив.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС


О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260082/24.11.2020 г. по в. т. д. № 410/2020 г. на Апелативен съд Пловдив.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.