Р Е Ш Е Н И Е № 99 София,10.05.2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на четвърти април две хиляди и тринадесета година, в състав: Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№681 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение от 20.04.12г. по гр.д.№106/12г. на Бургаския окръжен съд. В хода на касационното производство е настъпило правоприемство, като [фирма] се е вляло в [фирма] [населено място]. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като съдът е уважил въззивните жалби на незаявени основания; произнесъл се е по просрочена допълнителна въззивна жалба на Г. Ш., произнесъл се по недопустим насрещен иск, по който не е уточнено основанието, както и кой е претендираният имот. Евентуално – решението е неправилно по изложените по-горе съображения, както и поради допуснати други нарушения на материалния и процесуалния закон. Поддържа се, че [фирма] е станало собственик на процесния имот чрез апортна вноска от държавата. Държавата е била собственик на имота по силата на отчуждително производство, извършено с Указ №1361/25.09.1948г. Този имот не е подлежал на реституция, още по-малко на ответниците, тъй като техният наследодател не е притежавал недвижим имот точно там, където е възстановен от ОСЗ. Въззивният съд не обсъдил приложението на чл.10б, ал.1 и ал.5 ЗСПЗЗ като основание за възникване на държавна собственост върху спорния имот, както и сочените от ищеца основания по чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, чл.11 и чл.15 ЗСПЗЗ; чл.18 ЗППДОП и §6, ал.6 ПЗР на ЗППДОП. Неправилни били и изводите по евентуално въведеното основание придобивна давност: за вида на давността; за началния момент, от който тече давностният срок, за прекъсването на давността чрез предявяване на иск за собственост от лицето, което се позовава на давност; за присъединяване на владението. Неправилен бил и изводът за основателност на насрещния иск по чл.108 от ЗС, при положение, че решението на ОСЗ, на което се основава този иск, е нищожен административен акт, постановен в противоречие с чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ /евентуално – в противоречие с чл.18, ал.1 и 2 и §6, ал.6 и 6а ПЗР ЗППДОП /отм./ и при недоказано в съдебния процес право на собственост на наследодателя на ищцата върху спорния имот към момента на образуване на ТКЗС. Ответниците в производството Г. Д. Ш., С. К. Ш., Р. Г. Ш., Д. Г. Ш. и Д. К. Г. оспорват жалбата. Поддържат, че решенията на първата и на втората инстанция са процесуално недопустими поради нарушаване на правилата на родовата подсъдност. Излагат и подробни доводи за неоснователност на жалбата. Спорният имот не е придобит от ищеца на деривативно основание, тъй като преди това държавата не е била негов собственик. Имотът е бил завзет неправомерно от МО, затова и апортната вноска на този имот в капитала на [фирма] няма вещен прехвърлителен ефект. Не са налице и предпоставките на закона за придобиване на имота от дружеството с кратката петгодишна давност, тъй като то няма качеството на добросъвестен владелец. Началният момент, от който е могла да започне да тече десетгодишната давност по чл.79, ал.1 ЗС, е 28.04.2001г., когато е приключило административното производство по изменение на плана и са очертани границите на реституирания имот и с това неговата реституция е приключила. Десетгодишният срок не е изтекъл към датата на предявяване на иска на [фирма] – 11.06.2008г., а с предявяването на този иск давността е прекъсната. Преди това обаче давността е прекъсната с въвода на ответниците във владение на спорния имот и воденето на преговори между тях и дружеството за закупуването на имота. Ответниците П. Д. Ш. и М. П. Ш. не вземат становище по жалбата. С определение №12 от 11.01.2013г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за прекъсване на придобивната давност. По поставения въпрос настоящият състав приема следното: С обжалваното въззивно решение е прието, че ищецът [фирма] не е станал собственик на спорния имот въз основа на придобивна давност по чл.79, ал.1 ЗС, започнала да тече на 19.08.1998г., тъй като към датата на предявяване на иска за собственост – 11.06.2008г., десетгодишният давностен срок не е изтекъл. По същество този извод сочи на разбирането, че придобивната давност може да се прекъсне и с иск на владелеца срещу собственика на имота. Обратно становище е застъпено в практиката на ВКС. В решение №170 от 11.04.2012г. по гр.д.№961/11г. на ВКС, І ГО е прието, че съгласно чл.84 ЗС, вр. чл.116 ЗЗД, давностният срок на владение се прекъсва с установителен или осъдителен иск за собственост на спорния имот, предявен от собственика срещу владелеца на имота, тъй като последиците на погасителната давност са свързани с бездействие на носителя на правото. Същото следва и от решение №705/29.10.2010г. по гр.д.№1744/09г. на ВКС, І ГО и решение №401/12.01.2012г. по гр.д.№895/10г. на ВКС, І ГО. Решенията са постановени в производство по чл.290 ГПК и имат задължителен характер, съгласно т.2 на ТР №1/19.02.10г. на ОСГТК на ВКС. В същия смисъл е и по-старата практика на ВКС, отразена например в решение №631/26.09.2009г. по гр.д.№1525/2008г. на ВКС, ІІІ ГО. В него е прието, че разпоредбата на чл.116, б.”б” ЗЗД, вр. чл.84 ЗС за прекъсване на придобивната давност се прилага само в случаите на предявен иск за собственост срещу лице, което се позовава на придобивна давност, но не и в обратния случай, когато искът е предявен от владелеца, който се позовава на придобивната давност. Настоящият състав приема, че посочената задължителна практика на ВКС следва приложи и по настоящото дело. Прекъсването на давността в хипотезата на чл.116, б.”б” ЗЗД се свързва винаги с действия на носителя на спорното материално право, насочени срещу лицето, което би могло да се позове на погасителна или придобивна давност, а не обратното. Ищецът не може да прекъсне собствената си придобивна давност. Тази давност може да бъде прекъсната с насрещен иск на собственика на вещта. По съществото на касационната жалба: С обжалваното решение състав на Бургаския окръжен съд е отменил решение №556/04.05.11г. и решение №2015/17.09.11г. по гр.д.№1148/08г. на Бургаския районен съд и е отхвърлил предявения от [фирма] срещу С. Ш., Р. Ш., Д. Ш., Д. Г., М. Ш., П. Ш. и Г. Ш. иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото на собственост на ищеца върху имот с площ от 2458 кв.м., урегулиран в УПИ Х-247 от кв.173 по плана на [населено място], комплекс „М. р.”, зона „Д”, при граници: изток - УПИ VІ-348; запад -УПИ V-247; юг – [улица] и север – част от имота на ищеца, представляващ източната част на имот с идентификатор 07079.671.25 по кадастралната карта на [населено място], както и евентуалния иск за признаване собствеността на ищеца върху 2458/2850 ид.части от имот с идентификатор 07079.671.25 по кадастралната карта на [населено място]. Уважил е насрещния иск по чл.108 ЗС, с който [фирма] е осъдено да предаде на основание чл.108 ЗС на Г. Д. Ш. процесния имот с площ от 2458 кв.м. От фактическа страна по делото е установено следното: Процесният имот представлява част от по-голям терен с площ от 29 480 кв.м., който е бил под управление на Министерство на отбраната и за който е издаден акт за частна държавна собственост №36/15.04.99г. На 30.04.1999г., със заповед на министъра на отбраната, целият терен е включен в имуществото на [фирма], което е приватизирано през 2004г. Върху процесния имот попадат част от едноетажна постройка – канцелария; част от ограда; част от бетонова площадка – открито депо за инертни материали; силоз; производствена площадка и част от бетонова площадка, обслужваща транспорта. Същевременно, с решение на Бургаския районен съд от 08.07.1998г. по гр.д.№1379/97г., е отменен по реда на чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ отказът на поземлената комисия и е постановено възстановяване на собствеността върху процесния имот на ответниците, в качеството им на наследници на Г. К. Ш.. Въз основа на това решение на съда е издадено и последващо решение №10980 от 19.08.1998г. на ПК Б. за възстановяване на собствеността в реални граници. При тези данни от правна страна е прието, че ищецът не е собственик на процесния имот. Решаващите мотиви на въззивния съд се свеждат до това, че имотът не е бил одържавен по някой от предвидените в закона способи, той не попада в терена, отчужден с Указ №1361/25.09.1948г.; не е бил държавна собственост към момента на включването му в капитала на [фирма], затова не е могъл да стане собственост на това дружество по силата на апортната вноска. Прието е също, че ищецът не е могъл да придобие спорния имот и по давност. На първо място – той не е добросъвестен владелец и не може да се позове на кратката петгодишна давност. Предвид разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, давността е могла да започне да тече най-рано от възстановяване на собствеността на ответниците – 19.08.98г. Към датата на предявяване на установителния иск за собственост – 11.06.08г. десетгодишният давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС не е изтекъл. Приет е за основателен насрещният иск по чл.108 ЗС. Изложени са съображения, че ищцата Г. Ш. е съсобственик на спорния имот и може да иска както ревандикация на собствената си идеална част, така и на целия имот. Ответникът владее този имот без основание, затова искът по чл.108 ЗС следва да бъде уважен. Настоящият състав приема, че обжалваното решение е процесуално допустимо. При разглеждането на делото не са нарушени правилата на родовата подсъдност. Спорът е за собственост, с данъчна оценка на процесния имот в размер на 38 344,80лв. Съгласно чл.69, ал.1, т.2 ГПК, цената на иска се равнява на данъчната оценка, а съгласно чл.104, т.3 ГПК, исковете за собственост и други вещни права върху имот с цена на иска над 50 000 лв. са подсъдни на окръжния съд като първа инстанция. Тъй като в случая цената на иска е под 50 000 лв., правилно делото е разгледано от районния съд като първа инстанция. Неоснователни са оплакванията в касационната жалба, че решението на Бургаския окръжен съд е процесуално недопустимо. Липсва отклонение на решението от заявените във въззивните жалби основания. Решаващият извод на въззивния съд за отхвърляне на първоначалния иск за собственост се свежда до това, че държавата не е била собственик на спорния имот към момента на включването му в капитала на [фирма] и затова дружеството не е могло да придобие чрез апортната вноска собствеността на имота. Този извод кореспондира с основните оплаквания в двете въззивни жалби – че спорният имот не е бил отчуждаван от държавата за нуждите на войската, че не е променял земеделския си характер, че не е предоставян за стопанисване и управление на МО и че МО не по установения ред е завладяло части от него. На следващо място – Г. Ш. е получила съобщение за първоинстанционното решение на 30.05.2011г., но още преди тази дата, на 27.05.2011г., тя е подала въззивната си жалба срещу това решение. Следователно жалбата е в срок и съдът е имал основание да се произнесе по нея. Освен това - решаващите изводи на въззивния съд не са свързани с доводите по допълнителната жалба на Г. Ш., която е подадена един ден след изтичане на срока. На следващо място - насрещната искова молба е редовна. От данните по делото следва, че предмет на насрещния иск за собственост е същият имот, със същите индивидуализиращи белези, който е предмет и на първоначалния иск. Основанието на иска е реституция по ЗСПЗЗ. Неоснователни са и оплакванията, свързани с изводите на съда относно твърдяното от ищеца деривативно основание на правото му на собственост, както и с оспорване правата на ответниците, произтичащи от реституция по ЗСПЗЗ. Решаващо в случая е обстоятелството, че има влязло в сила съдебно решение по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, с което правото на възстановяване на собствеността върху спорния имот е признато на ответниците, в качеството им на наследници на бившия собственик Г. К. Ш.. Това решение обвързва държавата, съгласно приетото в ТР №5/14.01.2013г. по т.д.№5/2011г. на ОСГК на ВКС, а оттук обвързва и нейните правоприемници. Решението по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ е постановено на 08.07.1998г. и няма данни то да е било обжалвано. Ищцовото дружество е образувано впоследствие, със заповед от 30.04.1999г. на министъра на отбраната на Република България, с която в дружеството е направена апортна вноска, включваща спорния имот. Налице е правоприемство след решението по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ и следователно - това решение обвързва със сила на пресъдено нещо както държавата, така и нейния правоприемник [фирма], сега [фирма] [населено място]. В настоящото исково производство [фирма] не може да иска упражняване на косвен съдебен контрол върху решението на поземлената комисия във връзка с възстановяване на собствеността на ответниците, след като върху него е упражнен пряк съдебен контрол и е прието, че е налице право на възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ – в този смисъл ТР №5/14.01.2013г. по т.д.№5/2011г. на ОСГК на ВКС. Ето защо не следва да се обсъждат подробно оплакванията на жалбоподателя, свързани с нарушаване на текстовете на чл.10б, ал.1 и ал.5 ЗСПЗЗ и §6, ал.6 ПЗР на ЗППДОП /отм./ при реституцията на спорния имот. Даденото разрешение е в съответствие и с практиката на ЕСПЧ – решение от 15.11.11г. по делото на С. и К. срещу България. В решението се приема, че държавата и нейните правоприемници са обвързани от съдебното решение по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, с което е признато правото на възстановяване на собствеността върху земеделски земи. Приема се също, че едно търговско дружество, макар и създадено от държавата и получило от нея активите си, не е обвързано от решението по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, ако е преобразувано в частно преди това решение. В настоящия случай [фирма] е образувано от държавата и приватизирано от нея след решението по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ и следователно е обвързано от силата на пресъдено нещо по това решение. Основателно е обаче другото оплакване на жалбоподателя – за допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон при прилагането на чл.79, ал.1 ЗС, вр. чл.116, б.”б” ЗЗД и чл.84 ЗС. Както бе посочено по-горе в настоящото решение, придобивната давност се прекъсва с иск на собственика срещу владелеца, който има правен интерес да направи възражение за придобивна давност, а не обратно – с иск на владелеца срещу собственика. Затова изводът на въззивния съд, че с предявяването на иска от [фирма] е прекъсната собствената му придобивна давност, е незаконосъобразен. Придобивната давност на ищеца би могла да бъде прекъсната едва на 22.06.2009г., с предявяването на насрещния ревандикационен иск на Г. Ш.. Към този момент обаче придобивната давност вече е изтекла и са настъпили нейните материалноправни последици. По въпроса за придобивната давност настоящият състав приема следното: На първо място - [фирма] има качеството на добросъвестен владелец, тъй като владее спорния имот на правно основание, годно да го направи собственик /апортна вноска от държавата/, без да знае, че праводателят му не е собственик – чл.70, ал.1 ЗС, като добросъвестността се предполага до доказване на противното – чл.70, ал.2 ЗС. Възможността добросъвестното владение да бъде установено посредством административен акт с вещноправни последици е приета в практиката на ВС – например решение №532/17.06.1994г. по гр.д.№382/94г. на ВС, І ГО. Началният момент на придобивната давност в случая, предвид разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ и задължителната практика на ВКС по прилагането на този текст /решение 627/05.10.2010г. по гр.д.№1623/09г.на ВКС, І ГО; решение №547/12.01.2011г. по гр.д.№660/2010г. на ВКС, ІІ ГО и др./, е от момента на влизане в сила на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, а ако възстановяването на собствеността по ЗСПЗЗ е в по-късен момент – от момента на възстановяването. В случая това е моментът на влизане в сила на решение №10980 от 19.08.1998г. на ПК Б., за което няма данни да е обжалвано. От момента на влизане в сила на това решение, до предявяване на насрещния иск на Г. Ш. на 22.06.2009г., петгодишният давностен срок по чл.79, ал.2 ЗС е изтекъл. Възможността да се придобие с кратката петгодишна давност имот, който е реституиран по ЗСПЗЗ, е приета в ТР №10/05.12.2012г. по т.д.№10/2012г. на ОСГК на ВКС. В решението се разисква хипотеза, при която добросъвестното владение е установено преди влизане в сила на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, но на още по-голямо основание то следва да се прилага и в случаите, при които добросъвестното владение е установено след влизане в сила на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ. Но дори да се приеме, че [фирма] е недобросъвестен владелец, то пак е придобило собствеността върху спорния имот по давност, с изтичане на 10 годишния срок по чл.79, ал.1 ЗС. Както бе посочено по-горе в настоящото решение, с предявяване на иска за собственост от дружеството давността му не се прекъсва. Тя би могла да бъде прекъсната едва на 22.06.2009г., когато е предявен насрещният иск по чл.108 ЗС, но към този момент десетгодишният давностен срок вече е изтекъл. Неоснователен е доводът на ответниците, че началният момент на придобивната давност е 28.04.2001г. – един ден след влизане в сила на решение №ІІІ-63 по адм.д.№998/99г. на Бургаския окръжен съд. Това решение е постановено в производство по чл.32, ал.1, т.2 З. /отм./, което не е част от реституционната процедура по ЗСПЗЗ и затова няма връзка с началния момент на придобивната давност, установен с чл.5, ал.2 ЗВСОНИ и задължителната практика на ВКС по прилагането му, цитирана по-горе в настоящото решение. Неоснователни са и доводите за прекъсване на давността посредством въвод във владение и признаване от ищеца на правата на ответниците върху спорния имот. От съвкупната преценка на писмените и гласните доказателства следва, че ответниците никога не са били реално въвеждани във владение на спорния имот, тъй като той е част от функциониращ бетонов възел, в който ищецът извършва производствена дейност. Двата протокола за въвод във владение не сочат конкретен имот и по тази причина не могат да бъдат свързани с процесния. Забиването на колчета в имота от главния архитект, за което говори свидетелката Ш., е свързано с административната процедура по чл.32, ал.2 З. /отм./, а не с въвод на ответниците във владение. Показанията на свидетелката М. П. за преговори между страните за закупуване на спорния имот, водени в хода на висящото производство, са ирелевантни по две съображения. Първо – няма данни по делото свидетелката да е разговаряла с лица, които са упълномощени от дружеството да водят преговори за закупуване на имота, за да се приеме, че с тези действия то прави признание на правата на ответниците. На второ място – материалноправните последици на придобивната давност настъпват с изтичането на законовия срок по чл.79, ал.1 или ал.2 ЗС, независимо от това, че позоваването на давността е в по-късен момент – в този смисъл изрично ТР №4/17.12.2012г. по т.д.№4/12г. на ОСГК на ВКС. С други думи – ищецът е станал собственик на спорния имот с изтичането на давностния срок по чл.79, ал.2, евентуално – 79, ал.1 ЗС, а данните за водени преговори за закупуването на имота са от м. ноември 2008г., когато давността вече е изтекла и са настъпили материалноправните и последици. Затова тези преговори, ако действително са били водени, не биха могли да се възприемат като действия по признаване на правата на ответниците и съответно – като действия по прекъсване на придобивната давност. С оглед изложеното, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено като неправилно. Първоначалният установителен иск за собственост, предявен от [фирма], сега [фирма], следва да бъде уважен на основание изтекла придобивна давност. Като неоснователен, следва да бъде отхвърлен насрещният иск по чл.108 ЗС, предявен от Г. Ш.. С оглед изхода на делото, на жалбоподателя следва да бъдат присъдени разноските за всички инстанции, които са в размер на 965,45лв. Не следва да се присъжда сумата от 3000лв. – адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 01.09.2010г., тъй като по делото няма данни сумата реално да е преведена на адвоката по банков път, съобразно уговореното в договора. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решението от 20.04.12г. по гр.д.№106/12г. на Бургаския окръжен съд и вместо него постановява: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Г. Д. Ш. от [населено място], [улица]; Д. К. Г. от [населено място],[жк], вх.Д, ет.5; С. К. Ш. от [населено място],[жк], [жилищен адрес]; Р. Г. Ш. от [населено място],[жк], [жилищен адрес]; Д. Г. Ш. от [населено място],[жк], [жилищен адрес]; П. Д. Ш. от [населено място], [улица] М. П. Ш. от [населено място], [улица], вх.А, ут.5, че [фирма], с адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от изпълнителния директор Е. К. Ж., е собственик на следния недвижим имот, находящ се в [населено място], комплекс „М. р.”, зона „Д” и съставляващ УПИ Х-247 от кв.173 по плана на [населено място], съгласно ЧИ на ПРЗ - заповед №246/02.02.2009г. на зам.кмета на [община], с площ от 2458 кв.м., при граници: изток - УПИ VІ-348; запад -УПИ V-247; юг – [улица] и север – терен на [фирма], представляващ източната част на имот с идентификатор 07079.671.25 по кадастралната карта на [населено място]. ОТХВЪРЛЯ насрещния иск по чл.108 ЗС, предявен от Г. Д. Ш. от [населено място], [улица] срещу [фирма], с адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от изпълнителния директор Е. К. Ж., за установяване собствеността и предаване владението на следния недвижим имот, находящ се в [населено място], комплекс „Меден рудник”, зона „Д” и съставляващ УПИ Х-247 от кв.173 по плана на [населено място], съгласно ЧИ на ПРЗ - заповед №246/02.02.2009г. на зам.кмета на [община], с площ от 2458 кв.м., при граници: изток - УПИ VІ-348; запад -УПИ V-247; юг – [улица] и север – терен на [фирма], представляващ източната част на имот с идентификатор 07079.671.25 по кадастралната карта на [населено място]. ОСЪЖДА Г. Д. Ш. от [населено място], [улица]; Д. К. Г. от [населено място],[жк], вх.Д, ет.5; С. К. Ш. от [населено място],[жк], [жилищен адрес]; Р. Г. Ш. от [населено място],[жк], [жилищен адрес]; Д. Г. Ш. от [населено място],[жк], [жилищен адрес]; П. Д. Ш. от [населено място], [улица] М. П. Ш. от [населено място], [улица], вх.А, ут.5, да заплатят на [фирма], с адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от изпълнителния директор Е. К. Ж., сумата от 965,45лв., представляваща разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: