7 Р Е Ш Е Н И Е № 96 [населено място] 28.07.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публичното заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА при участието на секретаря Ангел Йорданов, като изслуша докладваното от съдия Цолова т.д.№1907/16г.,за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. С. М. против решение №1071 от 26.05.2016г. по в.т.д.№953/16г. на Софийски апелативен съд,с което е отменено решение №8967/30.12.2015г. по гр.д.№4423/14г. на Софийски градски съд и е отхвърлен предявения от касатора срещу П. Е. Н. иск с правно основание чл.534 ал.1 от ТЗ за заплащане на сумата 16 000 евро , представляваща вземане по запис на заповед , издаден на 27.11.07г.,ведно със законната лихва. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на решението, поради противоречие с материалния закон и нарушения на процесуалните правила. Съображенията му са за извършено от съда недопустимо тълкуване на текста на документа и за неправилно интерпретиране волята на издателя на записа на заповед, при несъобразяване очертания с доводите и възраженията на страните предмет на спора. Искането е за касиране на въззивното решение,разглеждане по същество и уважаване на предявения иск с присъждане на сторените в производството разноски. Ответникът по касация П. Е. Н. в писмен отговор е оспорил изложените в касационната жалба оплаквания с твърдения за правилност и законосъобразност на атакуваното въззивно решение и искане за потвърждаването му. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение, като прецени данните по делото, с оглед на заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд след като е констатирал съдържание в ценната книга на всички нейни предвидени по закон реквизити, е приел,че е налице действителен менителничен ефект. На възражението на ответника за наличие на добавка в текста на записа на заповед въззивният съд е отговорил,че тази добавка /възприета като словосъчетание/ не представлява условие за пораждането на действието на поетото парично задължение,поради което не опорочава абстрактната сделка.Разгледал е и наведените от ответника лични възражения срещу задължението по записа на заповед,свързани с релевиране на доводи за наличие на преддоговорни отношения между страните по заем,за обезпечаване на бъдещите вземания по който е бил издаден записът на заповед,като е намерил тези възражения за недоказани от ответника,съобразно разпределението на доказателствената тежест по ТР №4/14 на ОСГТК на ВКС.Изложил е и съображения,основани на задължителна съдебна практика, за липса на необходимост при иск по чл.534 ТЗ от изследване на степента на обедняването и обогатяването и съотношението между тях,както в общото гражданско производство.От всичко това съдът е заключил,че сумата по записа на заповед е дължима на предявеното с исковата молба основание в пълния й размер. При този извод САС е разгледал направеното от ответника по иска евентуално възражение за погасяване на иска по давност с прилагане разпоредбите на чл.531 ал.1 ТЗ и чл.534 ал.2 ТЗ. При формиране на крайните си изводи съдът е игнорирал факта,че въззивникът-ответник е твърдял /в евентуалност на твърдението му,че задължението за плащане е с условие/,че с направената в записа на заповед добавка /“Считано след изтичането на десет дни от датата на подписването до окончателното изплащане на цялата сума,както и направените съдебни и други разноски от приносителя на настоящия запис на заповед,включително и по издаването на изпълнителен лист и разноските по съдебното изпълнение“/ падежът на задължението се определя на 10 дни след подписването на записа на заповед. Същата съдът е възприел като словосъчетание,представляващо безглаголно изречение,което няма самостоятелно смислово значение,а служи за допълване на предходното изречение /“Настоящият запис на заповед е платим на предявяване и без протест.“/. Тълкувайки волята на издателя на записа на заповед при така възприетата от него връзка, съдът е достигнал до извода,че падежът на задължението е бил уговорен в хипотезата на чл.487 ал.2 ТЗ, доколкото с добавката в текста на ценната книга е въведено изрично негово предписание,забраняващо предявяването да стане преди изтичането на десет дни от издаването на записа на заповед.Излагайки,че при тази забрана предявяването е могло да бъде извършено най-рано на 08.12.07г., съдът е приел,че именно от тази дата е започнало теченето на първия тригодишен срок по чл.531 ал.1 ТЗ,а към датата на завеждането на исковата молба – 28.03.14г. е бил изтекъл и тригодишният срок за предявяване на иска по чл.534 ал.1 ТЗ , предвиден в ал.2 на същия.От това е заключил,че искът, като погасен по давност, подлежи на отхвърляне. С определение №25/18.01.17г. решението е допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса за възможността по аналогия с каузалните правоотношения при спор относно вземане по запис на заповед неясна част от текста му да бъде тълкувана от съда и за приложимостта на чл.20 ЗЗД към такива случаи. При произнасянето си съставът на ВКС,ТК съобрази следното: Съгласно общата разпоредба на чл.20 ЗЗД договорите подлежат на тълкуване от съда, при което следва да се търси действителната обща воля на страните,като отделните уговорки се тълкуват във връзка една с друга и всяка от тях се схваща в смисъла на целия договор с оглед целта му,обичаите в практиката и добросъвестността.При съобразяване на разпоредбата на чл.44 ЗЗД правилата за тълкуване са относими и към едностранните волеизявления, които са предвидени от законодателя като пораждащи,изменящи или прекратяващи права и задължения, каквито са например завещанието и дарението,чието тълкуване се допуска в съдебната практика /в т. см. р.№197/06.02.17г по гр.д.№1085/16г. на първо г.о., р.№24/30.03.15г. по гр.д.№5217/14г. на първо г.о.,р.№154/29.06.16г. по гр.д.№549/16г. на първо г.о. и др./.Записът на заповед е също едностранно волеизявление, пораждащо задължения за издателя му и права за поемателя по него.Специфичният характер на този вид едностранни волеизявления /каквито са изобщо менителничните ефекти/ обаче ограничава приложението на общата разпоредба на чл.20 ЗЗД. Със специалните разпоредби на чл.455- чл.538 от ТЗ законодателят е придал на същите абстрактен и строго формален характер,с което свободното изразяване на волята на издателя е значително ограничено.За да произведе законодателно придаденото му правно действие на менителничен ефект, записът на заповед следва да бъде обективиран в писмен документ,съдържащ точно определени реквизити /чл.535 ТЗ/.Липсата на някой от тях лишава документа от предвиденото от законодателя съдържание и последици и го превръща в обикновено едностранно волеизявление /чл.536 ал.1 ТЗ/. Изключенията, при които се запазва характера му на абстрактна сделка,въпреки липсата на отбелязани в него падеж,място на издаване и място на плащане, са изрично предвидени с разпоредбите на чл.536 ал.2,ал.3 и ал.4 ТЗ,в които е посочено и по какъв начин в тези случаи следва да бъде тълкувана волята на издателя. Допустимите начини , по които може и следва да бъде определен падежът в записа на заповед са посочени изрично в нормата на чл.486 ал.1 ТЗ.Под страх от недействителност законът забранява определянето на падеж по друг начин, включително при уговаряне на последователни падежи. Изрично законодателят е предоставил на издателя само възможност да определи по къс или по-дълъг срок за предявяване за плащане /чл.487 ал.1 ТЗ/ или да посочи определен ден,преди който не може да се предявява за плащане ефект, издаден с падеж „на предявяване“/чл.487 ал.2 ТЗ/. Тази воля обаче следва да бъде изразена по ясен и недвусмислен начин,непозволяващ различно тълкуване.Последното е последователно поддържано в задължителната съдебна практика на ВКС, включваща постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №77/14.08.15г. по т.д.№1156/14г. на ВКС , ТК , първо т.о.,във връзка с което е и допуснато касационното обжалване,както и постановените по реда на чл.274 ал.3 ГПК определение № 749/23.12.2009 г. по ч.т.д.№ 857/09г. на ВКС,ТК,второ т.о., определение №782/09.11.10г. по ч.т.д.№127/09г. на второ т.о., определение 859/03.12.10г. по ч.т.д.№911/10г. на второ т.о., определение №776/05.11.10г. по ч.т.д.№733/10г. на второ т.о., определение №762/02.11.10г. по ч.т.д.№712/10г. на второ т.о.,определение №146/23.03.09г. по ч.т.д.№125/09г. на първо т.о. и др. С нея безпротиворечиво се приема,че когато падежът в записа на заповед не е определен по начин,който не буди съмнение коя от хипотезите на чл.486 ал.1 т.т.1-4 ТЗ е избрал издателят му /например при поето задължение за плащане при предявяване и едновременно с това е посочена дата/ съдът е длъжен да приеме менителничния ефект за нищожен , като приложи разпоредбата на ал.2 на чл.486 ТЗ,вместо да тълкува каква е била действителната воля на издателя. В контекста на горното, е недопустимо да се извеждат по тълкувателен път констатации за наличието на един или друг от задължителните реквизити на записа на заповед. При упражнено право на предявен менителничен иск съдът следва само да констатира наличието на обективирани по несъмнен начин онези части от задължителното съдържание на записа на заповед,които се отнасят към съответните изискуеми от закона реквизити, определящи го в своята съвкупност като валидна ценна книга и основание за плащане. Доколкото извън задължителното съдържание на документа в него могат да бъдат обективирани други изявления на издателя,при неясни такива тълкуването е допустимо с оглед установяване дали действителната воля на издателя е била със спорния текст да въведе условие при поемането на менителничното задължение,противно на изискването на чл.535 т.2 ТЗ и компрометиращо характера на документа като запис на заповед. В случай,че реквизитите на записа на заповед могат да бъдат открити като негово съдържание,обективирани в предписаните от закона форма и начин,а спорният текст не влияе върху безусловния характер на поетото обещание за плащане и не представлява „определен по друг начин“ или „последователен“ падеж /цит. чл.486 ал.2 ТЗ/, съдът следва да счете последния за ненаписан.Такова разрешение съответства и на константната задължителна съдебна практика - т.4д от ТР №4/18.06.14г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 88 от 27.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 374/2012 г., II т. о., ТК, решение № 21 от 4.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1348/2013 г., I т. о., ТК , Решение № 95 от 8.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2473/2013 г., II т. о.,приемаща, че добавка в записа на заповед,свързана с каузално правоотношение, води до невъзможност за упражняване на правата по ценната книга само в случай,че тази добавка отрича безусловния характер на задължението. Въззивното решение,с оглед така възприетото разрешение на правния въпрос, е неправилно. Записът на заповед,на който ищецът е основал претенцията си за неоснователно обогатяване по чл.534 ал.1 ТЗ, представлява ценна книга със съдържанието, посочено в разпоредбата на чл.535 ТЗ – същият съдържа наименованието „запис на заповед“ в текста на документа,с него е поето „безусловно и неотменимо“ задължение да бъде престирана в полза на ищцата определена сума пари,при определен падеж „на предявяване“ /чл.537 вр. чл.486 ал.1 т.1 ТЗ/,с посочване на място на плащане,дата и място на издаване и подпис на издателя. Добавеното след завършеното изречение „Настоящият запис на заповед е платим на предявяване и без протест.“ ново безглаголно изречение „Считано след изтичането на десет дни от датата на подписването до окончателното изплащане на цялата сума,както и направените съдебни и други разноски от приносителя на настоящия запис на заповед,включително и по издаването на изпълнителен лист и разноските по съдебното изпълнение“ е граматически отделено от издателя в самостоятелен текст,поради което няма никаква връзка с определения падеж.Текстът не представлява уговорка по смисъла на чл.487 ал.2 ТЗ,доколкото липсва изразена по ясен и недвусмислен начин забрана за „предявяване за плащане преди определен ден“.В този смисъл е постановеното също по реда на чл.274 ал.3 ГПК определение №146/23.03.2009г. по ч.т.д.№125/09г. на първо т.о.,в което се приема,че предписанието на издателя по чл.487 ал.2 ТЗ трябва да следва изрично от текста на документа и да се изразява в забрана за предявяване преди определения ден. Като е тълкувал посочения текст,определяйки го като забрана за предявяване преди определен ден по смисъла на чл.487 ал.2 ТЗ,а впоследствие и погрешно възприемайки го като падеж,от който е започнала да тече тригодишната давност по чл.531 ал.1 ТЗ, въззивният съд е постановил неправилно решение,което подлежи на отмяна. Доколкото, при наличие на всички останали реквизити, посоченият текст не придава условен характер на поетото задължение за плащане на сумата и като цяло е лишено от самостоятелен смисъл, така направената добавка в записа на заповед следва да се счита ненаписана. По релевантните за основателността на субсидиарния иск за неоснователно обогатяване въпроси въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика /р. № 132/17.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 161/2009 г., II т. о., р. № 110/08.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 949/2009 г., I т. о., р.№135/20.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 13/2010 г., I т. о., р. № 133/05.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 104/2011 г., II т. о., р. № 45/ 31.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 1029/2015 г., II т. о./ . Правилно е разгледал обстоятелствата,свързани с предпоставките за уважаването на иска - наличието на действителна ценна книга и произтичащо от нея валидно поето задължение за плащане; недоказаност /при правилно определена доказателствена тежест/ на възражението на ответника за съществуването на каузално правоотношение; прескрибиране на ефекта,поради погасяването по давност на менителничните искове за упражняване правата по него, както и това, че за наличието на търпяна вреда от невъзможността да бъдат реализирани тези права,не е необходимо да се установява наличие на реално разместване на имуществени блага/. В този смисъл изводът на въззивния съд за основателност и доказаност на исковата претенция в пълния й предявен размер се споделя от настоящия състав. Неправилен е обаче крайният му извод за погасяване на вземането поради изтекла давност,доколкото последният е основан на приложение на нормата на чл.487 ал.2 ТЗ при извършено тълкуване на волята на издателя в отклонение от посоченото по-горе. Записът на заповед е издаден на 27.11.2007г. с падеж „на предявяване“ и съгласно разпоредбата на чл.487 ал.1 ТЗ е следвало да бъде предявен за плащане в срок до една година,т.е. до 27.11.2008г. Между страните не е имало спор,че същият не е бил предявен преди изтичането на този срок,което означава,че от 27.11.2008г. е започнала да тече тригодишната давност за предявяване на исковете срещу платеца по чл.531 ал.1 /в т.см. реш.№162/26.10.15г. по т.д.№2514/14г. на ВКС,първо т.о./.Тази давност е изтекла на 28.11.2011г. и,тъй като ищцата не се е възползвала от менителничните искове,след изгубване на правата за предявяването им, е започнала да тече тригодишната давност за предявяване на иск за неоснователно обогатяване по чл.534 ТЗ, която би следвало да изтече на 28.11.2014г.Исковата молба е заведена в рамките на този последен тригодишен срок,а именно на 28.03.2014г. и при констатация за наличие на предпоставките,обуславящи неговата основателност, искът по чл.534 ТЗ подлежи на уважаване.Като е достигнал до противния извод в решението си въззивният съд е постановил неправилно решение,което подлежи на отмяна. С оглед изхода на спора в полза на касатора следва да бъдат присъдени направените разноски за производството пред всички инстанции. Пред СГС са направени разноски в размер на 2851,73 лв.,пред САС – 2400 лв.,а пред ВКС – 3655,87 лв.,от които 655,87 лв. – за платена държавна такса и 3000 лв. – за адвокатско възнаграждение.Ответникът по касационната жалба е направил възражение за прекомерност на последното,което възражение следва да бъде споделено като основателно. Възстановимите в полза на касатора разноски за адвокатско възнаграждение следва да бъдат определени по реда на чл.78 ал.5 ГПК и в размера,предвиден по чл.7 ал.2 т.4 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,който възлиза на 1763 лв. /с начислен ДДС/. Общият размер на разноските,които следва да се присъдят на Р. М. е 7670,60 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №1071 от 26.05.2016г. по в.т.д.№953/16г. на Софийски апелативен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА П. Е. Н. с ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място] [улица] да заплати на Р. С. М. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място] [улица]бл. на основание чл.534 ТЗ сумата 16 000 евро,представляваща вземане по запис на заповед от 27.11.2007г.,ведно със законната лихва,считано от 28.03.2014г. до окончателното изплащане на сумата,както и разноски за производството пред всички инстанции в общ размер 7670,60 лв. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.