Р Е Ш Е Н И Е № 15 гр. София, 27.11.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и пети януари две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА БИСЕР ТРОЯНОВ при секретаря Илияна Рангелова в присъствието на прокурора Ив. Симов изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 5 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Д. В. Д. против въззивно решение № 201/14.11.2018 г. на Варненския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 371/2018 г., с което е била частично изменена и потвърдена присъда от 25.06.2018 г. на Варненския окръжен съд по НОХД № 1316/2017 г. С първоинстанционната присъда Варненският окръжен съд е признал подсъдимия Д. В. Д. за виновен в това, че на 04.08.2016 г., в [населено място], при управление на автобус „М.” с рег. [рег.номер на МПС] по линия 148 от обществения транспорт, нарушил чл. 68, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на М. Е. Д. (починала на 07.09.2016 г.), поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342 ал. 1 и вр. чл. 54 от НК му е наложил наказание 2 години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил на основание чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 3 години, а основание чл. 343г от НК е лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок 2 години. В негова тежест е присъдил заплащане на направените по делото разноски. С въззивното решение, предмет на касационната проверка, първоинстанционната присъда е била изменена в частта относно наказанието, като при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК лишаването от свобода е било намалено на 1 година, а кумулативното наказание по чл. 343г от НК на 1 година и 5 месеца. В останалата част същата е била потвърдена. В касационната жалба се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1-3 от НПК. При условията на алтернативност се претендира отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд, преквалификация на деянието по чл. 343а от НК или намаляване размера на наказанието и отмяна на кумулативното наложеното по чл. 343г от НК. В с. з. пред ВКС подсъдимият не се явява, като защитникът му – адв. Й. поддържа направените в жалбата възражения и искания. Частните обвинители С. Д. и Д. Д., както и техния повереник, редовно призовани, не се явяват. Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. В касационната жалба доводите за допуснати процесуални нарушения (по чл. 13, 14, чл. 107, ал. 5 и чл. 305 ал. 2 от НПК), са били мотивирани с липса на задълбочен въззивен анализ и обсъждане на противоречиви данни относно механизма на ПТП и конкретно онези, изводими от обясненията на подсъдимия и показанията на св. П. Т., които неоправдано са били игнорирани. Твърди се, че всичко това е довело до неправилно приложение на материалния закон с осъждане на подсъдимия, вместо същият да бъде оправдан поради наличие на случайно деяние по чл.15 от НК. Въпреки многословието и използваните формулировки за процесуални нарушения, по своето естество направените в жалбата оплаквания касаят фактическата обоснованост на присъдата, което не представлява касационно основание. От друга страна, разгледани на плоскостта относно начина на формиране на убеждението на инстанциите по същество по правно релевантните факти, имащи значение за правилното приложение на материалния закон и изтъкнати като проблемни в касационната жалба, ВКС намери същите за неоснователни. По същество възраженията се свеждат до невъзприемане на защитната теза за случайност на деянието, основана върху твърдения, че подсъдимият не е извършил инкриминираното му нарушение по чл. 68, ал. 2 от ЗДвП, тъй като всъщност пострадалата е паднала след слизането й от автобуса и в момент, когато се е намирала на безопасно място на тротоара, а не докато е слизала от него в процеса на потеглянето му. Тази теза, основана върху част от обясненията на подсъдимия и показанията на св. П. Т., е била предмет на внимателна проверка от първата инстанция, чиито заключения въззивната инстанция е възприела, макар и с твърде пестеливи мотиви. При всички случаи обаче достатъчно ясно е очертано, че основанието за отхвърлянето й се дължи на констатираното несъответствие между твърденията за успешно слизане, качване на безопасно място на тротоара и последващо падане от една страна и от друга, механизмът на причиняване на уврежданията при пострадалата, изяснен в КСМАТЕ, който кореспондира с направените от нея приживе изявления пред дъщеря й – св. С. Д., а именно, че вратите са се затворили и автобусът е потеглил преди тя да е довършила слизането си от него. Съответно, в пределите на своите правомощия първоинстанционният съд, последван от въззивния, е извършил оценка на доказателствените източници и изводимите от тях факти, като ясно е откроил поради какви причини възприема достоверността на една част от тях, а други не, което не подлежи на касационен контрол. Комплексната оценка на експертните констатации, основани върху обективни данни за нараняванията и посочените свидетелски показания недвусмислено са сочели, че вследствие на първоначалния тласък при затваряне на вратите и в момент, когато пострадалата, макар да е била стъпила на пътното платно (а не на тротоара), то все още се е държала за едно от перилата. При потегляне на автобуса тя е загубила равновесие, паднала е странично, което е довело до счупване на раменната й кост, последвало е повличане и частично премазване на левия й крак, както и настъпване на множеството други увреждания, подробно описани от експертите. Не се наблюдава и съществена непълнота на мотивите на въззивния съд по повод прилагането на чл. 339, ал. 2 от НПК. Възраженията на защитата като цяло са били идентични на направените в първата инстанция, поради което и липсата на задълбочени отговори от въззивния съд, а препращане към първоинстанционните мотиви, където те са били подробно обсъдени, не обуславя касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. При правилно установените фактически данни с основание е било прието, че подсъдимият не е осигурил безопасно слизане на пострадалата от автобуса, с което е нарушил правилото по чл. 68, ал. 2 от ЗДвП, явяващо се в причинна връзка с настъпване на смъртта й, реализирайки състава по чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК. Затова няма място за обсъждане на тезата за случайно деяние по чл. 15 от НК. Липсва основание и за преквалификация на деянието по привилегирования състав по чл. 343а, б. „б” от НК. Не може да не се спомене, че аргументи по този въпрос дори не са поставени на вниманието на въззивната инстанция след като първата е отхвърлила възможността за прилагането му. Независимо от това и имайки предвид установените по делото факти, ВКС счита, че поведението на подсъдимия не се обхваща от горепосочената правна норма. Връщането на автобуса, което той е предприел поради виковете на свидетелите и подаването на парцал на св. Д., поискан от него, за да го върже около крака на пострадалата, действително са действия, които са били насочени към оказване на помощ, но те не са резултат на негова собствена инициатива. ВКС намира за неоснователно и направеното оплакване за явна несправедливост на наложеното кумулативно наказание по чл. 343г от НК. Вярно е, че с оглед приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК относно основното наказание, поначало е предвидена възможност за неприлагане на кумулативното съгласно чл. 55, ал. 3 от НК. Индивидуалната степен на тежест на извършеното нарушение по чл. 68, ал. 2 от ЗДвП в причинна връзка с резултата обаче налага извода за необходимост от прилагане на кумулативната санкция с оглед комплексното постигане на всички цели по чл. 36 от НК. Същата е била редуцирана от въззивния съд до размера от 1 година и 5 месеца и заедно с основното наказание осигурява в съвкупност постигането на тези цели. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 201/14.11.2018 г. на Варненския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 371/2018 г. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.