5 Р Е Ш Е Н И Е № 451/12 СОФИЯ, 11.04.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в публично заседание на тринадесети ноември две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА БОНКА ДЕЧЕВА при секретаря Даниела Никова изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гражданско дело № 710/2011 година и за да се произнесе, взе предвид : Производството е по чл. 290 ГПК. С решение от 17.03.2011 г. по в.гр.д. № 11/2011 г. на Окръжен съд - [населено място] е отменено решението на Берковския районен съд, постановено на 29.11.2010 г. по гр.д. № 483/2010 г. и вместо него е постановено друго, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от И. И. Б. против Б. Б. Б. иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване, че ищцата е собственик на ½ ид. част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор 12 961.424.392.1.2, представляващ втори етаж от двуетажната жилищна сграда , построена в поземлен имот с идентификатор 12961.424.392 по кадастрална карта и кадастрални регистри на [населено място], обективно съединен с иск за делба на същия недвижим имот. В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е подадена касационна жалба от И. И. Б. чрез нейния пълномощник адв. Вл. Ч.. В жалбата са изложени подробно доводи за нищожност на въззивното решение, евентуално - за неправилност на същото като постановено при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон към фактите по делото и необоснованост. Ответницата по касация Б. Б. Б. изразява становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че жалбоподателката И. И. Б. и наследодателят на ответницата - Б. И. Б., са били съпрузи, сключили граждански брак през 1973 г. През време на брака им, бащата на Б. Б. - И. Б. Б., продал на сина си ¼ ид. част от дворно място, съставляващо парцел ХХVІІ в кв. 46 по плана на [населено място], ведно с целия втори етаж от къща близнак откъм съседа И. М., срещу задължение за издръжка и гледане. Бракът на Б. Б. и И. Б. е прекратен с развод с влязло в сила решение по гр.д. № 1124/91 г. на Врачанския районен съд. Със същото решение е утвърдено споразумение между съпрузите по чл. 99, ал.3 СК/ отм./, според което семейното жилище, находящо се в [населено място], [улица], ет.7, ап.35, с цена 72 674.84 лв., е било предоставено в дял на съпругата, която е следвало за заплати на Б. Б. за уравнение на дела му сумата 25 000 лв., като последният е поел задължението да изплати изцяло с лични средства останалата част от заема за закупуване на това жилище. Споразумението не третира въпроса относно имота в [населено място]. С договор за покупко- продажба, оформен с нотариален акт № 955, т.V, дело № 956/12.10.2007 г., Б. Б. продал на Б. Б., която е негова дъщеря от последващ брак, ½ ид. част от УПИ ... в кв. 74 по плана на [населено място], ведно с втория етаж от построената в него масивна двуетажна жилищна сграда близнак откъм съседния УПИ ... Въззивният съд е приел, че този договор е произвел вещнопрехвърлително действие и легитимира ответницата като собственик на процесния втори етаж от сградата. Мотивирал се е с това, че след прекратяване на брака на И. Б. и Б. Б. през 1992 г. и трансформирането на съпружеската имуществена общност в обикновена съсобственост, Б. Б. в продължение на повече от 10 години е упражнявал фактическа власт върху имота, поради което към 2002 г. същият е придобил на основание придобивна давност идеалната част на бившата си съпруга и към 2007 г., когато е прехвърлил имота на ответницата, е бил негов едноличен собственик и е могъл да се разпорежда с правото на собственост в пълен обем. Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на ищцата, че Б. Б. не е обективирал намерението си да свои целия имот за себе си, като е посочил, че през 2001 - 2005 г., сградата е била преустроена със средства на Б. и това обстоятелство е достигнало до знанието на ищцата чрез нейния син, който всяка година посещавал имота. Съдът е приел, че в периода 1992 г. до 2002 г., когато е завършен срокът на придобивната давност, противопоставяне на намерението не е било необходимо предвид установената в чл. 69 ЗС презумпция. Въззивното решение е валидно и допустимо. Не се оправдават от данните по делото твърденията на жалбоподателката, че съдебното решение не отговаря на изискванията на чл. 236, ал.1, т.2 и ал.3 ГПК тъй като в него не били посочени имената на съдиите от състава на въззивния съд, разгледал делото и името на съдебния секретар, поради което не било възможно да се установи чия е обективираната в него воля. Приложеното към гр.д. № 11/ 2011 г. по описа на Окръжен съд- Монтана въззивно решение съдържа всички реквизити, посочени в чл. 236 ГПК. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по въпроса прилага ли се презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците и необходимо ли е съсобственикът, който владее цялата съсобствена вещ, да сведе до знанието на останалите съсобственици промяната в намерението, с което упражнява фактическа власт върху техните идеални части. След допускане на въззивното решение до касационно обжалване този въпрос е разрешен по задължителен за всички съдилища начин с ТР № 1/ 2012 г. на ОСГК на ВКС. С него се прие, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. Посочено е също, че само обективно съществуване на съсобственост и наличието на изрична правна уредба в ЗС на вътрешните отношения между съсобствениците във връзка с управлението, поддържането и ползването на общата вещ, не може да обоснове извод за оборване презумпцията на чл. 69 ЗС. Разгледани са двете хипотези: когато един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите и хипотезата, при която основанието, на което е започнал владее вещта, сочи на съвладение. Направен е извод, че в първата хипотеза намерението за своене на вещта се предполага, докато във втория случай презумпцията на чл. 69 ЗС се счита оборена и ако този съсобственик се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, както и че действията по превръщане на държането във владение са доведени до знанието на останалите съсобственици. В случая по делото е установено, че бракът между И. И. Б. и Б. И. Б. е прекратен с развод, като на основание чл. 99, ал.3 СК/ отм./ е одобрено постигнатото между тях споразумение, с което съпрузите са уредили имуществените си отношения във връзка с придобитите през време на брака движими вещи и семейното жилище. В това споразумение не се съдържат изрични уговорки относно процесния недвижим имот, находящ се в [населено място]. В т.4 обаче същите са посочили, че “са уредили всички спорни въпроси във връзка с придобитото през време на брака недвижимо и движимо имущество и няма да имат спорове в бъдеще във връзка с него”. Установено е по делото, че след развода през 1992 г. фактическата власт върху целия имот е упражнявана само от Б. Б., както и че до предявяването на исковете за собственост и делба, предмет на настоящото дело, ищцата не е упражнявала фактическа власт върху имота, не е предявила претенции за ползването му или за заплащане на обезщетение по чл. 31 ЗС, не се е противопоставила на извършените от Б. Б. съществени преустройства. Очевидно, след влизане в сила на решението за развод до смъртта на Б. Б. през 2010 г. поведението и на двамата бивши съпрузи е било мотивирано от съзнанието, че със споразумението по чл. 99, ал.3 СК/ отм./ са уредили всички имуществени отношения помежду си, в това число и относно процесния втория етаж от жилищната сграда и упражняваното от Б. владение върху целия имот е в съответствие с това споразумение. Прецени в съвкупност, събраните по делото доказателства дават основание да се приеме, че след развода през 1992 г. Б. Б. е установил фактическа власт върху спорния имот, считайки себе си за единствен собственик, което изключва намерението му да държи вещта като обща. В този случай, съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/2012 г., е достатъчно да бъде установено, че упражняването на фактическата власт е продължило в срока по чл. 79, ал.1 ЗС, за да се направи извод, че той е придобил по давност чуждите идеални части. Като е достигнал до същия извод, въззивният съд е се е произнесъл по съществения за изхода на делото правен въпрос в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика и е приложил точно материалния закон. С оглед на това правилно е приел, че момента на извършване на прехвърлителната сделка през 2007 г. Б. Б. е придобил по давност частта от имота на жалпободателката, тъй като към този момент е бил изтекъл предвидения в чл. 79, ал.1 ЗС 10- годишен давностен срок, считано от 1992 г., поради което е станал едноличен собственик на цялата вещ и е могъл се разпореди с правото на собственост върху нея в пълен обем. Тъй като имотът не е съсобствен между страните, а е лична собственост на съделителката Б. Б. на основание договора за покупко- продажба, оформен с нотариален акт № 955, т.V, дело № 956/2007 г., искът за делбата му правилно е отхвърлен. По тези съображения въззивното решение като постановено в отсъствие на основанията за касиране по чл. 281 ГПК следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решението от 17.03.2011 г. по в.гр.д. № 11/2011 г. на Окръжен съд- [населено място] ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: