5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 412/26.05.2020 г. Върховен касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закритото заседание на деветнадесети май две хиляди и двадесета година в състав:Председател: Веска Райчева
Членове: Зоя Атанасова
Геника Михайлова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 2686 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 862/ 12.04.2019 г. по гр.д. № 4386/ 2018 г., с което Софийски апелативен съд, потвърждавайки решение № 3400/ 29.05.2018 г. по гр.д. № 16407/ 2016 г. на Софийски градски съд е отхвърлил исковете на „ЕМР Каолиново“ ЕАД, както следва:
· срещу Народното събрание на Република България за сумите 549 416.57 лв. – обезщетение за имуществени вреди от удържаната 20%-тна такса по чл. 35а от Закона за енергията от възобновяеми източници (ЗЕВИ) в периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. и 142 438.21 лв. – законни лихви в периода 31.01.2014 г. – 30.12.2016 г., квалифицирайки ги съответно по чл. 49 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД;
· срещу Република България с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за същите суми – връщане на 20%-тната такса, сформираща главницата и законните лихви в същите периоди и с правна квалификация чл. 59 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД – това, с което държавата се е обогатила за сметка на ищеца с удържаната 20%-тна такса, сформираща главницата и законните лихви в същите периоди.
Решението се обжалва от „ЕМР Каолиново“ ЕАД с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси (след уточнение и конкретизиране в съответствие с т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС): 1. Поражда ли действие противоконституционният закон от влизането си в сила до влизане в сила на решението на Конституционния съд, с което законът е обявен за противоконституционен? 2. Отговаря ли държавата за вреди от законодателна дейност на Народното събрание при приемане на противоконституционен закон, когато Народното събрание бездейства в изпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 от Закона за конституционен съд (ЗКС)? 3. Кой орган надлежно представлява държавата по този иск? и 4. Длъжна ли е Република България като държава членка на Европейския съюз да върне 20%-тната такса по чл. 35а ЗВЕИ, когато е събрана в нарушение на правото на Съюза? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване. По първия обосновава допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довода, че въззивният съд го е решил в противоречие с практиката на ВКС. По втория обосновава допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с довода, че практиката на ВКС е противоречива, а въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По третия обосновава допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с довода, че въззивният съд го е решил в противоречие с решенията на Съда на европейския съюз (СЕС) - дело C-398/09 г., Lady & Kid A/S и др. Срещу Skatteministeriet по преюдициално запитване, отправено от Шstre Landsret, решение от 9 ноември 1983 г. по дело San Giorgio, 199/82, Recueil, стр. 3595, точка 12, решение от 21 септември 2000 г. по дело Michaпlidis, C-441/98 и C-442/98, Recueil, стр. I-точка 30, решение от 10 април 2008 г. по дело Marks & Spencer, C-309/06, Сборник, стр. I-2283, точка 35 и Решение от 28 януари 2010 г. по дело Direct Parcel Distribution Belgium, C-264/08. По същество се оплаква, че решението е постановено при съществено нарушение на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и в нарушение на материалния закон. Претендира разноските по делото.
Народното събрание и министърът на финансите на Република България възразяват, че въпросите нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендират разноски пред настоящата инстанция.
Настоящият състав на Върховния касационен съд е обсъдил допустимостта и редовността на касационната жалба с определение № 375/ 24.10.2019 г. по настоящото дело, като производството е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК – до приключване на конституционно дело № 5/ 2019 г. на Конституционния съд на Република България.
По конституционното дело Конституционният съд на Република България постанови решение № 3/ 28.04.2020 г., обнародвано в ДВ бр. 42/ 12.05.2020 г. Съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 1 КРБ решението на Конституционният съд влезе в сила на 15.05.2020 г. Привременната пречка по чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК отпадна, а производството по делото следва да бъде възобновено.
Настоящият състав намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол, макар и само по първите три повдигнати въпроса. Съображенията са следните:
В исковата молба ищецът „ЕМР Каолиново“ ЕАД (с предишна фирма „Алфа Енерджи Ка 1“ ЕАД), а сега касатор, е твърдял, че е собственик на фотоволтаична централа и производител на електрическа енергия от възобновяеми източници. По договор от 12.12.2011 г. е продавал произведената енергия на „Енерго-Про Мрежи“ АД и е бил задължен за 20%-тната такса по чл. 35а ЗВЕИ. За периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. таксата е определена по формулата по чл. 35а, ал. 2 ЗВЕИ на база количеството произведена енергия в процесната ФЕЦ, а сумата 549 416.57 лв. е общият размер на удържаните от „Енерго-Про Мрежи“ АД и преведени по сметка на Комисията за енергийно и водно регулиране такси при условията на чл. 35б ЗВЕИ.
В брой 65/ 06.08.2014 г. на „Държавен вестник“ е обнародвано решение № 13/ 31.07.2014 г. по конст. д. № 1/ 2014 г. на Конституционния съд на Република България, а с него са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет (ДВ бр. 109/ 2013 г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ (ДВ бр. 35/ 2011 г., посл. изм. и доп. бр. 9 от 2013 г, в сила от 01.01.2014 г.). Съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 1 КРБ, решението на Конституционния съд е влязло в сила на 09.08.2014 г., но Народното събрание на Република България не е изпълнило задължението си по чл. 22, ал. 4 от Закона за конституционен съд да уреди правните последици от закона, обявен за противоконституционен.
Ищецът е добавил, че предвидената в националния закон 20%-тната такса за производството на енергия от възобновяеми източници противоречи и на правото на Европейския съюз - на Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), Договора за европейски съюз (ДЕС), Договора за енергийна харта, Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници.
С тези твърдения ищецът е поискал държавата да му плати сумите 549 416.57 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразени в удържаната 20%-тна такса в периода от датата на влизане в сила на противоконституционния закон до датата на влизане в сила на решението на Конституционния съд (01.01.2014 г. – 09.08.2014 г.) и 142 438.21 лв. – законни лихви в периода 31.01.2014 г. – 30.12.2016 г. Искът е насочен срещу държавата, представлявана от министъра на финансите и срещу Народното събрание на Република България – органът, от чието незаконно бездействие са причинени вредите.
Евентуално ищецът е претендирал същите суми от държавата, представлявана от министъра на финансите, с твърденията, че няма основание да задържи удържаните и преведени на КЕВР в същия период такси, а е длъжна да му ги върне; евентуално – че с тях се е обогатила без основание за негова сметка.
Въззивният съд е квалифицирал главния иск по чл. 49 ЗЗД, приемайки, че всеки от ответниците е легитимиран по него, а евентуалните – по чл. 55, ал. 1, пр. 1 и по чл. 59 ЗЗД. Приел е, че това е и поредността, в която следва да ги разгледа. Приел е, че страните не спорят по фактите, заявени в исковата молба, а спорът се концентрира върху правното им значение.
С разглеждането на главния иск, въззивният съд е приел, че според „поддържаните в хода на процеса твърдения“ следва да се приеме, че обезщетението ищецът претендира само поради установената от Конституционния съд противоконституционност на закона, но не и поради неговото противоречие с правото на Съюза. Искът срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, е отхвърлил поради липса на материално-правна предпоставка за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на държавата. Въззивният съд е посочил, че Народното събрание е със собствен бюджет (чл. 62, ал. 2 КРБ), т.е. със самостоятелна правосубектност, а е държавният орган, който осъществява законодателната власт. Принципът на разделение на властите (чл. 8 КРБ) не допуска да се приеме, че между държавата и Народното събрание, осъществяващо законодателната власт, има правоотношение по възлагане изпълнението на определена работа по смисъла на чл. 49 ЗЗД.
След това въззивният съд провежда тълкуване на чл. 151, ал. 2 и ал. 3 КРБ, в резултат на което приема, че обявените за противоконстиционни разпоредби в раздел V ЗВЕИ не се прилагат от датата на влизане в сила на решение № 13/ 31.07.2014 г. по конст.д. № 1/ 2014 г. на Конституционния съд– от 09.08.2014 г. Дотогава законът е годен регулатор на обществените отношения между държавата и частно-правните субекти при определянето, установяването и внасянето на 20-тнтата такса за енергия от възобновяеми източници. Позовал се е и на решение № 22/ 31.10.1995 г. по конст. д. № 25/ 1995 г. на Конституционния съд на Република България. Така е достигнал до извода, че искът за заплащане на обезщетение, предявен срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, е неоснователен и поради липса на противоправност (друга материално-правна предпоставка на вземането по чл. 49 ЗЗД).
Искът срещу Народното събрание въззивният съд е отхвърлил със съображения, че чл. чл. 22, ал. 4 ЗКС задължава законодателният орган да уреди правните последици от прилагането на закон, който Конституционният съд е обявил за противоконституционен, но нормата има пред вид заварени правоотношения към датата на влизане в сила на решението на Конституционния съд. Прието е, че в конкретния случай правоотношенията по определянето, удържането и внасянето на 20%-тната такса за производство на енергия от възобновяеми източници са приключени, а незаконно бездействие от Народното събрание няма.
Въззивният съд е приел за неоснователен и евентуалния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. 20 %-тна такса е определена, удържана и преведена на КВЕР на основание чл. 35а и чл. 35б ЗВЕИ – законови разпоредби, действали от влизането им в сила до влизане в сила на решението на Конституционния съд, с което са обявени за противоконституционни.
В това действие на закона въззивният съд е съзрял и основанието за разместване на благата, а е изключил възникването и на вземането по чл. 59 ЗЗД.
С тези мотиви е потвърдено първоинстанционното решение, с което исковете са били квалифицирани по същия начин, разгледани в същата поредност и отхвърлени.
При тези мотиви на въззивния съд първите три повдигнати въпроса обуславят решението. Първият е в общите мотиви, с които въззивният съд е изключил материално-правните предпоставки на вземанията по исковете срещу държавата, представлявана от министъра на финансите. Въпросът е във възприетата от въззивния съд изходната тълкувателна позиция, че противоконституционният закон е годен регулатор на обществените отношения от влизането си в сила до влизането в сила на решението, с което Конституционният съд го обявява за противоконституционен. Вторият (материално-правен) обуславя решението на въззивния съд, че задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС възниква само по отношение на заварени, но не и за приключени правоотношения, възникнали в периода на действие на противоконституционния закон. Третият (процесуално-правен) кореспондира с възприетата от въззивния съд надлежна легитимация и на двамата ответници по главния иск. По трите въпроса са налице общото и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол.
С определение по съединените дела С-818/19 и С-878/19 Съдът на европейския съюз прие, че чл. 3, пар. 3, първа алинея, буква а) от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че същият допуска национална правна уредба, въвеждаща такса за производство на енергия от възобновяеми източници. Определението на СЕС изключва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационния контрол по последния повдигнат от касатора въпрос.
При тези мотиви, съдътО П Р Е Д Е Л И : ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д. № 2686/ 2019 г. на Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение.
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 862/ 12.04.2019 г. по гр.д. № 4386/ 2018 г. на Софийски апелативен съд.
Указва на касатора в 1-седмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена в полза на Върховен касационен съд държавна такса в размер на 13 891.70 лв.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание или за връщане на касационната жалба в зависимост от представянето на платежния документ в дадения срок.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |