Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 181   София, 20 май 2009 година     В  ИМЕТО  НА  НАРОДА            Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на 27 март две хиляди и девета  година, в състав:               ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА                                                                                    ЧЛЕНОВЕ:  ИВЕТА АНАДОЛСКА                                               КАПКА КОСТОВА                                               при участието на секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Ивета Анадолска н. дело № 134/2009 година.       На основание чл.420,ал.2 НПК, във вр. с чл.348,ал.1,т.1 и т.2 НПК, осъдените лица Д. Ж. Ж. и Я. ВАСИЛЕВ Г. са направили искане за отмяна по реда на възобновяването на влязлото в сила въззивно решение № 176/ 24.07.08год. по в.н.о.х.д. № 88/2008 год. на Бургаския окръжен съд. В искането, се релевира материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение. Отправено е искане делото да се възобнови и постановеното решение – отмени и съобразно правомощията по чл.425, ал.1,т.2,пр.последно НПК-молителите да бъдат оправдани в рамките на фактическите положения на влезлия в законна сила съдебен акт и в алтернативна даденост – делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав. В съдебно заседание осъдените лица, чрез защитника си поддържат молбата за възобновяване. Представителят на Върховната касационна прокуратура намира искането за възобновяване за основателно.   Върховният касационен съд, като прецени доводите на страните, проверявайки постановения съдебен акт в пределите на искането за възобновяване, за да се произнесе, взе предвид следното: С въззивното решение е потвърдена присъда № 322/ 21.03.2008год., постановена по н.о.х.д. № 3646/07год. на Районен съд-Бургас, с която е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимите Ж. и Г. за извършено престъпление по чл.290, ал.1 НК и наказани с лишаване от свобода за срок от по една година, при условията на чл.66,ал.1 НК. Искането е процесуално допустимо. Съдебният акт е постановен на 24.07.2008год., а искането-постъпило във ВКС на РБ на 29.01.2009год.,т.е. е в законоустановения срок по чл.421,ал.3 НПК.   Разгледано по същество е неоснователно. Атакуваният съдебен акт е постановен в синхрон с изискванията на чл.339,ал.2 НПК, с необходимия изискващ се от закона анализ и аргументация на въззивните доводи на молителите. Не може да бъде споделено виждането на защитата за ограничаване на процесуалните им права, на базата на изградени фактически и правни изводи от Съдилищата, въз основа на установеното по н.о.х.дела №-ра 115/02г. и 565/02г. Вън от всякакво съмнение, с влязъл в сила съдебен акт, проверен и по касационен ред, е прието за установено при какви обстоятелства е извършено деянието, механизма му, лицата, озовали се неволни свидетели на престъпното посегателство и че извършителят е Р. Д. При спазване основните принципи на наказателния процес за устност и непосредственост, Инстанциите по същество са извършили собствен съвкупен анализ на събрания от тях по предвидения процесуален ред доказателствен материал и извели категорични изводи за авторството на извършеното деяние и вината на дейците. Касационната инстанция няма правомощие да проверява приетите по делото фактически положения. Право на Инстанциите по същество е да кредитират едни доказателствени източници за сметка на други, поставайки ги в основата на фактическите си констатации. Съществено нарушение на процесуалните правила ще е налице тогава, когато те не са изложили съображения, относно оценката на доказателствените материали, когато са ги оценили едностранчиво и тенденциозно, или са изведени изводи на базата на негодна или несъществуваща доказателствена основа. Но по конкретния казус, крайният резултат на доказателствения процес е обективиран по ясен, несъмнен и убедителен начин, така че волята на въззивния съд и неговото вътрешно убеждение е възможно да бъдат проследени в еднаква степен от страните в процеса и от касационния състав. За това, се налага и изводът, че по никакъв начин не са накърнени процесуалните права на молителите, предвид спазване процесуалните изисквания за оценката на доказателствената съвкупност, а така също и с осигуряване на възможност за ангажиране доказателства, подкрепящи защитната им теза. Незащитима е тезата на молителите, че са лишени от справедлив процес в светлината на чл.6,т.3,б”с” от ЕКПЧ, защото им е осигурена възможност за ефективна защита / „ да защити тезата си подходящо и достатъчно”/. В тази насока практиката на Съда в Страсбург е последователна /Решение по дело Артико срещу Италия от 13.05.1980год., Еъри срещу Ирландия от 09.10.1979год. и др./ В конкретния случай, въззивната инстанция не е останала индеферентна по отношение на задължението, което е поето от нашата държава по Конвенцията, за осигуряване на реален достъп на гражданите, обвинени в извършване на престъпление до съдилищата, даващ възможност за организиране по подходящ начин на защитата им.   Въз основа на фактическите констатации, Съдилищата са приложили правилно материалния закон. Ж. и Г. са осъществили обективните и субективни признаци на престъпния състав по смисъла на чл.290, ал.1 НК-при различни форми на изпълнително деяние: за Г. „потвърди неистина”, а за Ж. „затаи истина”. И двамата, разпитани в качеството им на свидетели, категорично са отрекли присъствието си на мястото, където е извършено убийството на В. М. , но противното по недвусмислен начин е изведено при съвкупния анализ на доказателствения материал, като кредит на доверие са получили показанията на свидетелите Д, Л. , М. Д. , Ст. Д. / с изложени достатъчно аргументи, защо са приети за достоверни източници на информация, с акцент върху тези на последния свидетел, с оглед неговата заинтересованост/. Несъстоятелни са доводите на защитата, за отпадане наказуемостта на молителите, въз основа разпоредбата на чл.292, ал.1,т.1 НК. Свидетелите не са се ползвали от възможността по чл.121,ал.1 НПК, да не дават показания и да отговарят на въпроси, с които биха уличили себе си в извършване на престъпление. Видно от съдебните протоколи, от начина по който са отразени отговорите им, естеството на въпросите, отправени към тях от съда, изключва дори и намек за съпричастност към извършеното убийство. От показанията на Г. и Ж. , в които те възпроизвеждат факти, относими към престъпната дейност на Р. Д. , не се налага извод, че попадат в кръга на обстоятелствата, ползващи се от такава защита. Не може да бъде възприето виждането на защитата, че във всички случаи на убийство, неволните очевидци следва да отричат присъствието си на местопрестъплението, под угрозата да не бъдат обвинени в съучастническа дейност. Волята на законодателя е различна - под страх от наказателна отговорност при депозиране на лъжливи показания, свидетелите са длъжни, съобразно разпоредбата на чл.120,ал.1,пр.ІІ-ро НПК, да изложат обстоятелствата, известни им по делото. Ако свидетелят не откаже да свидетелства, той е длъжен да говори истината. Наказуемостта на лъжесвитетелстването се изключва само, ако казвайки истината /респ.затаявайки я/, би уличил себе си в престъпление. Веднъж започнали да дават показания, свидетелите са длъжни да говорят истината, с разкриването на която в конкретния случай по никакъв начин не са накърнени техни права и законни интереси. Несъмнено разпоредбата на чл.292,ал.1,т.1 НК, визира всички случаи, при които свидетелите биха уличили себе си, или свои близки в извършване на престъпление, а не само на конкретното по което депозират показания. Касационният състав намира, че освен липсата на каквито и да било данни, че с показанията си молителите биха демонстрирали съпричастност, под формата на „подбудителство” и „помагачество” към престъпното поведение на Р. Д. / още повече, че последният е оправдан по т.9 на чл.116, ал.1 НК/, то те не биха се уличили и в извършване на друго престъпление – напр. това по чл.139 НК, защото с оказване помощ на М. , биха застрашили себе си, предвид обстоятелството, че Д. е бил въоръжен, или по чл.294 НК /за лично укривателство/, защото с показанията си двамата молители не са целели осуетяване спрямо него на наказателно преследване, с унищожаване или повреждане на свързани с първичното престъпление материали, които могат да послужат като доказателства за извършеното престъпление и в частност за неговия автор, нито по чл.248 НК, правна норма, свързана с „недоносителство” по отношение на друг вид престъпна дейност, а са направили само опит да помогнат на защитната му теза. По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че искането на осъдените лица Ж. и Г. за възобновяване на наказателното дело, следва да бъде оставено без уважение, като неоснователно.   Водим от горното, Върховният касационен съд на РБ, първо наказателно отделение     Р Е Ш И :     ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдените лица Д. Ж. Ж. и Я. В. Г. за отмяна по реда на възобновяването на въззивно решение № 176/ 24.07.2008год., по в.н.о.х.д. № 88/08год. на Бургаския окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване.       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: