2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 730 гр. София, 14 октомври 2019 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1538 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото А. В. Г. срещу решение № 540/21.12.2018 г., постановено по въззивно гр. дело № 748/2018 г. на Русенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено осъдителното първоинстанционно решение № 707/02.05.2018 г. по гр. дело № 1026/2018 г. на Русенския районен съд и е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу А. В. П. иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за сумата 5 700 лв., претендирана като дължима по договор за заем от 21.04.2015 г., ведно със законната лихва от 16.03.2017 г. до окончателното ѝ изплащане; в тежест на касатора са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се твърди недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение, но по същество са изложени оплаквания и подробни съображения единствено за неправилност на същото, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът А. В. П. в отговора на касационната жалба поддържа, че същата е процесуално недопустима поради неизпълнение на указанията на въззивния съд за ясно и точно формулиране на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280 от ГПК и на основанията за касационно обжалване по чл. 281 от ГПК. Наред с това ответникът излага становище и подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касацинното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Възражението и доводите на ответника за процесуална недопустимост на касационната жалба са неоснователни. Както беше посочено и по-горе, в нея достатъчно ясно са изложени оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, които съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Действително, в изпълнение на дадените му от въззивния съд указания, касаторът е представил „касационна жалба относно допустимостта“, която е със съдържание, идентично на първоначално подадената жалба. Както също вече беше посочено обаче, там са изложени подробни и достатъчно ясни доводи за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, което в чл. 280, ал. 2 (нова – ДВ, бр. 86/2017 г.) от ГПК е установено като основание за допускане на касационното обжалване, и е достатъчно за редовността, респ. – и за процесуалната допустимост на касационната жалба, като за тази преценка е без значение дали действително е налице твърдяната очевидна неправилност (последната е релевантна за самото допускане на касационното обжалване). Наред с това, от страна на жалбоподателя, макар и непрецизно, но достатъчно ясно е посочен процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 175, във вр. с чл. 12 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, който уточнен и конкретизиран от настоящия съдебен състав (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), се свежда до въпроса относно преценката от съда на извънсъдебното признание на факти, направено от страна по спора, с оглед на всички останали доказателства и обстоятелства по делото. Достатъчно ясно е наведено и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, с твърденията на жалбоподателя, че по този въпрос по приложението на чл. 175 от ГПК въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 65/30.07.2014 г. по търг. дело № 1656/2013 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 84/23.05.2014 г. по гр. дело № 3361/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 210/19.19.2016 г. по гр. дело № 861/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. По така наведените основания за допускане на касационното обжалване, съдът намира следното: За да отмени първоинстанционното решение по делото и за да отхвърли иска на жалбоподателя, въззивният съд е посочил, че не споделя изводите на районния съд, че представеният по делото разходен касов ордер (РКО) от 21.04.2015 г. за сумата 5 700 лв. представлява разписка за получаване от ответника на процесната сума и че с оглед отразеното в документа като основание за плащането – „заем покупка кола“, е индиция за сключен между страните договор за заем. В тази връзка окръжният съд е изложил съображения, че при липса на писмен договор, удостоверяващ заемното правоотношение, и отричане от страна на ответника наличие на такова, изцяло в тежест на ищеца е да докаже, че между него и ответника е сключен договор за заем за сумата 5 700 лв., както и че същата е била предадена на заемополучателя. Приел е също, че първоинстанционният съд не е отчел, че такова доказване не е проведено, тъй като не са ангажирани доказателства в насока, че получената от ответника процесна сума, което обстоятелство той не отрича, е предмет именно на договор за заем, и то между физически лица – ищеца и ответника. Също в тази връзка въззивният съд е приел, че доколкото се твърди договор за заем на стойност 5 700 лв., са недопустими свидетелски показания. Прието е и че първоинстанционният съд недопустимо се е позовал на писмени обяснения на ответника, снети в хода на проверка по преписка на Русенската районна прокуратура, включително – че в жалбата си до прокуратурата ответникът е направил извънсъдебно признание за наличието на договор за заем; в тази връзка е изтъкнато и че „понастоящем“ (към момента на постановяване на въззивното решение) прокурорската преписка дори не е част от материалите по делото. Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че с така изложеното в мотивите към обжалваното въззивно решение, окръжният съд е разрешил посочения по-горе процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 175, във вр. с чл. 12 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, в противоречие с трайно установената практика на ВКС, израз на която са и цитираните от жалбоподателя решение № 65/30.07.2014 г. по търг. дело № 1656/2013 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 84/23.05.2014 г. по гр. дело № 3361/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 210/19.19.2016 г. по гр. дело № 861/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази константна практика, съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства. При установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които преценени според правилото на чл. 175 от ГПК – с оглед на всички обстоятелства по делото, биха насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция. Извънсъдебното признание на неизгодни за страната факти също съставлява доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото, както се преценява и съдебното признание съгласно чл. 175 от ГПК. Макар да няма обвързваща съда доказателствена сила, признанието не може да бъде безпричинно игнорирано. Когато страната е направила писмени изявления пред орган на досъдебното производство за факти, касаещи правоотношенията ѝ с насрещната страна по гражданскоправния спор, то тези извънсъдебни признания за неизгодни за страната факти съставляват доказателство, което следва да бъде ценено от гражданския съд. В същия смисъл са и решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 69/24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 22/19.03.2015 г. по гр.д. № 2979/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. При наличието на това противоречие с практиката на ВКС, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по процесуалноправния въпрос относно преценката от съда на извънсъдебното признание на факти, направено от страна по спора, с оглед на всички останали доказателства и обстоятелства по делото. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 114 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 540/21.12.2018 г., постановено по въззивно гр. дело № 748/2018 г. на Русенския окръжен съд. УКАЗВА на жалбоподателя А. В. Г. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 114 лв., като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната. След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: