Р Е Ш Е Н И Е № 552 гр. София, 25 ноември 2013 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 1831 по описа за 2013 г Производството е образувано по искане на осъдения С. Х. Р., депозирано на 14.06.13 г, за възобновяване на ВНОХД № 168/13 по описа на Бургаски окръжен съд, по което е постановено решение № 114 от 7.05.13 г, с което е изменена присъда на Бургаски районен съд № 11 от 22.01.13 г, по НОХД № 839/12, като наложеното на молителя наказание „лишаване от свобода” е увеличено на две години и шест месеца, увеличен е изпитателният срок по чл. 69 вр. чл. 66 НК, на три години, увеличен е размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди на 50 000 лв, увеличен е размерът на дължимата държавна такса, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда молителят е признат за виновен в това, че на 10.10.2010 г в [населено място], като непълнолетен, но е разбирал свойството и значението на извършеното и е могъл да ръководи постъпките си, е причинил на З. П. К. тежка телесна повреда, изразяваща се в постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, с оглед на което и на основание чл. 128, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 НК, е осъден на една година „лишаване от свобода”, отложено, по реда на чл. 69 вр. чл. 66 НК, за изпитателен срок от една година, както и да заплати на пострадалия обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 25 000 лв, заедно със законните последици. Искането е на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК. Сочи се, че правото на молителя на защита е нарушено, че в обстоятелствената част на обвинителния акт не е залегнало фактическото обвинение, че въпросите относно съучастието са останали неизяснени, че по отношение на осъдения е направено недопустимо изменение на обвинението, че не е установено уврежданията на пострадалия да са получени в резултат от действията на осъдения, че СМЕ, изготвена от вещото лице Я., разколебава обвинителната теза / получените от пострадалия увреждания са в резултат на приети наркотични вещества /, че с оправдаването на подсъдимия С. е влошено положението на осъдения, че не е анализирано заключението на Техническата експертиза относно проведени разговори по мобилни телефони, че осъждането на молителя не почива на надеждна доказателствена основа, че неправилно е увеличен изпитателният срок по чл. 69 вр. чл. 66 НК, че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо / не е съобразено с наличието на многобройни смекчаващи обстоятелства по чл. 55 НК /. Иска се да бъде отменено въззивното решение, по реда на възобновяването, и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на искането. Осъденият моли делото да бъде възобновено. Представителят на ВКП счита искането за неоснователно. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Искането е допустимо. Подадено е от легитимна страна, в срока по чл. 421, ал. 3 НПК и касае съдебен акт, непроверен по касационен ред. Разгледано по същество, е неоснователно. Релевираното основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице. Правото на защита на осъдения не е нарушено. Обвинителният акт е внесен срещу С. Х. Р. и С. Ц. С., за престъпление по чл. 128 вр. чл. 20, ал. 2 НК, а по отношение на Р., и вр. чл. 63 НК. В обстоятелствената част на обвинителния акт са отразени действията, извършени от всеки от съучастниците спрямо пострадалия. Действията на молителя са описани по следния начин: „Обвиняемият Р. се насочил към стоящия до автомобила си З. К. и започнал да му нанася удари с юмруци и ритници в областта на гръдния кош и корема, без пострадалият да успее да отвърне по какъвто и да е начин. При един от ударите, а именно: с коляно в областта на гърдите, К. се свлякъл на земята в безсъзнание. В това му състояние Р. му нанесъл удар с крак в областта на корема, въпреки опитите на св. С. да го спре, след което обвиняемият Р. се отдръпнал настрани”. Видно е, че фактите по обвинителния акт, касаещи поведението на молителя, ясно очертават деянието и са достатъчни, за да обусловят неговата съставомерност. Неоснователно се твърди, че въпросите относно съучастието са останали неизяснени. Прието е, че престъплението е извършено от подсъдимия Р., а другият подсъдим е оправдан изцяло по предявеното му обвинение. Когато обвинението е за престъпление, извършено в съучастие, оправдаването на единия подсъдим не води до влошаване положението на другия / както е известно, наказателната отговорност за съучастие е по-тежка в сравнение с отговорността за самостоятелно извършено престъпление /. Неоснователно се твърди, че по отношение на молителя е осъществено недопустимо изменение на обвинението. Релевантните факти, приети от съдилищата, са същите като отразените в обвинителния акт, а правната квалификация е по чл. 128 НК / каквато е по обвинителния акт /. Установено е, че поведението на осъдения е причинило на З. К. състояние на клинична смърт и миокарден инфаркт. Всяко от тези увреждания покрива признаците на тежка телесна повреда по смисъла на чл. 128 НК / представлява постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота /. Вещите лица са изяснили, че времето, необходимо за възстановяване на жизнените показатели след изпадането на пострадалия в клинична смърт, е било около 45 минути, тоест, достатъчно дълго, за да пострада централната нервна система от намаленото количество на кислород. Това състояние е довело до получаване на постхипоксична енцефалопатия и симптоматична епилепсия, а всяко от тези увреждания съставлява средна телесна повреда. Извън това, изпадането на пострадалия в мозъчна кома е обусловило разстройство на здравето, временно опасно за живота по смисъла на чл. 129 НК. Неоснователно се възразява срещу правилността на изводите, касаещи причината за увреждане на здравето на пострадалия. По делото са изслушани Тройна СМЕ и Допълнителна СМЕ, очертали механизма на получаване на уврежданията като травматичен / резултат от нанесени удари по тялото на З. К. /. Химическата експертиза е установила липса на наркотични вещества в урината на пострадалия, а само наличие на следи от медикаменти, предписани при приемането му в здравното заведение. Първоначалната СМЕ на вещото лице Я. е дала вероятностно заключение, което е в смисъл, че би могло да се касае за интоксикация с някакво вещество предвид липсата на медицинска документация, към момента на приемане на пострадалия в болничното заведение, и предвид липсата на видими следи от травми по тялото му. В същото заключение обаче е посочено, че за категоричност на отговора е необходимо да бъдат направени допълнителни изследвания и да бъдат изслушани свидетели. Впоследствие изготвените Тройна СМЕ и Допълнителната такава, основани на медицинската документация за пострадалия, както и на гласните доказателства, са дали категоричен отговор, че причината за получените увреждания е изцяло травматична. Относно констатирания инфаркт вещите лица са уточнили, че се касае за постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, както в момента на инцидента, така и в дългосрочен аспект, с оглед възможните ритъмни усложнения и/или проявите на сърдечна недостатъчност в резултат на образувания цикатрикс на сърдечния мускул. Експертите категорично са отхвърлили възможността инфарктът да е резултат на употреба на наркотични вещества. Относно обстоятелството какви удари осъденият Р. е нанесъл на пострадалия са събрани гласни доказателства, изводими от показанията на св. Д., св. С. и св. В., очевидци на инцидента. Изяснено е, че след деянието осъденият е говорил по телефона със св. Д., на когото се е „похвалил”, че е нанесъл побой на св. К.. Приложените разпечатки от проведени разговори нямат пряко отношение към извършеното престъпление, поради което не е имало необходимост от подробното им обсъждане в мотивите към осъдителните съдебни актове. Що се отнася до съставомерния принос на осъдения Р. към престъплението / независимо че в настоящето производство не би могло да се обсъжда дали другият подсъдим е оправдан правилно /, следва да се отбележи, че от показанията на свидетелите-очевидци е изяснено, че пострадалият е получил от С. няколко удара със слаба интензивност, които не са увредили сериозно здравето му / З. К. е останал изправен до колата си /, а след намесата на Р., в резултат от нанесените от него удари, К. се е свлякъл безжизнен на земята. Казано обобщено, участието на молителя в престъплението е установено, въз основа на съвкупността от гласни, писмени и веществени доказателства, категорично подкрепящи обвинителната теза, тоест, осъждането му почива на надеждна доказателствена основа. Липсата на нарушения от категорията на тези по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК препятства възможността за отмяна на въззивния акт, по реда на възобновяването, и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд, а искането в тази насока не може да бъде уважено. Не е допуснато и нарушение на материалния закон. Правилно е квалифицирано деянието по чл. 128 НК / по-тежкият резултат е погълнал по-лекия /, а броят на тежките телесни повреди, които, в случая, са две, и наличието на три средни, законосъобразно са взети предвид при индивидуализация на наказанието. Липсва и основанието по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Инкриминираното деяние е с изключително висока степен на обществена опасност / броят и интензивността на нанесените удари сочат на деяние, застрашаващо не само телесната неприкосновеност, но и живота на пострадалия /. Степента на обществена опасност на деянието допълнително се утежнява от реално настъпилите вредни последици / здравето на пострадалия е сериозно увредено, и то за цял живот /. Отчетена е ниската степен на обществена опасност на дееца. Той е бил ученик, не е осъждан / това, че е бил непълнолетен, обуславя редукцията на наказанието по чл. 63 НК, поради което младата му възраст не представлява самостоятелно смекчаващо обстоятелство /, а липсата на противообществени прояви преди деянието е част от преценката за ниската му степен на обществена опасност. Неоснователно защитата приема, че деянието не разкрива висока степен на обществена опасност / както вече беше отбелязано, тя е значително завишена /. При индивидуализацията на наказанието правилно въззивният съд е приел, че степента на обществена опасност на деянието има по-голяма относителна тежест в контекста на обстоятелствата, имащи значение за вида и размера на наказанието. Ето защо, наказанието е определено при превес на отегчаващите обстоятелства / над средния размер към максималния такъв /, а именно: „лишаване от свобода”, за срок от две години и шест месеца. Вярно са интерпретирани и целите на наказанието по чл. 36 НК / отбелязано е, че осъденият следва да бъде превъзпитан по начин, че за в бъдеще да не решава възникнали противоречия с използването на груба сила, както и да бъде приучен да спазва законите на страната /. Правилно е постановено увеличаване на изпитателният срок по чл. 69 вр. чл. 66 НК, имайки предвид необходимостта този срок да съдейства за постигане на необходимото поправително и превъзпитателно въздействие спрямо осъдения, респективно, да изпълни целите и на генералната превенция. Законосъобразно е становището, че не са налице основанията на чл. 55 НК. Обстоятелствата, касаещи ниската степен на обществена опасност на дееца, са взети предвид при преценката, че са налице предпоставките на чл. 69 вр. чл. 66 НК. Никое от тези обстоятелства обаче не носи белезите „изключителност или „многобройност” по смисъла на чл. 55 НК, а, от друга страна, с оглед високата степен на обществена опасност на деянието, най-лекото, предвидено в закона, наказание, не се явява несъразмерно тежко на извършеното. Следователно, наложеното наказание отговаря на критерия за справедливост, залегнал в чл. 348, ал. 5 НПК, поради което не може да бъде уважено искането на молителя за по-нататъшно смекчаване на наказателноправното му положение. По тези съображения, ВКС намери, че искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното и на основание чл. 426 вр. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения С. Х. Р. за възобновяване на ВНОХД № 168/13 по описа на Бургаски окръжен съд, по което е постановено решение № 114 от 7.05.13 г, с което е изменена присъда на Бургаски районен съд № 11 от 22.01.13 г, по НОХД № 839/12. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: