1 Р Е Ш Е Н И Е № 60 гр. София, 26 април 2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Валя Рушанова Христина Михова при участието на секретаря Мира Недева и на прокурора Николай Любенов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 83 / 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната проверка по делото се извършва по реда на чл. 346, т. 4 от НПК, по жалба на частния тъжител и граждански ищец В. А. Д. срещу решение № 1285 от 27 ноември 2017 година на Софийския градски съд, НО, 10-ти въззивен състав, постановено по внчхд № 2700 / 2017 година, с което е отменена в наказателната й част присъда от 17 юни 2015 година на Софийския районен съд, НО, 107-ми състав, по нчхд № 21266 / 2012 година, като наказателното производство срещу подсъдимия Г. С. И. за извършено престъпление по чл. 148, ал. 2 във вр. ал. 1, т. 2 във вр. чл. 147, ал. 1 от НК е прекратено поради изтичане на давността за наказателно преследване, а в останалата част присъдата е потвърдена. Решението на въззивния съд се атакува в частта относно приложението на института на давността и прекратяването на наказателното производство, относно отхвърлянето на приетия за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански иск срещу подсъдимия И. за причинени от деянието неимуществени вреди и относно възлагането в тежест на частния тъжител на направените по делото разноски. В изпълнение на дадените от съда указания за привеждане на касационната жалба в съответствие с изискванията на чл. 351, ал. 1 от НПК, е депозирана допълнителна молба, в която са заявени допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в доказателствената дейност на съда, довели до неправилно приложение на закона и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото с тъжбата обвинение, както и недостатъци в съдържанието на атакувания съдебен акт. Отправеното искане е за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий. В съдебното заседание пред ВКС жалбоподателката В. Д. и повереникът й адвокат Д. Р. от АК – [населено място], не участват лично, редовно призовани. С представено писмено становище от адвокат Г. Г. от САК, надлежно упълномощен като процесуален представител на жалбоподателката в производството пред ВКС, се поддържа подадената жалба и допълнителната молба и се излагат съображения по съществото на делото. Подсъдимият Г. С. И. участва лично в заседанието пред ВКС, заедно със защитника си адвокат З. И. от САК, която изразява становище за неоснователност на касационната жалба при съображения, изложени в представеното писмено възражение срещу нея. Намира атакувания съдебен акт за правилен и законосъобразен, както в частта относно приложението на института на давността, така и относно отхвърлянето на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, поради което следва да бъде оставен в сила. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на въззивното съдебно решение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и направи проверка в пределите на компетентността си по чл. 347, ал. 1 НПК, установи следното: Първоинстанционният съд е признал подсъдимия Г. С. И. за невиновен в това, на 02. 11. 2012 година, в [населено място], в интервю за вестник „У.”, бр. 44 от 27. 10. – 02. 11. 2012 година, да е разгласил позорни обстоятелства за В. А. Д., подробно цитирани, като клеветата е разпространена чрез печатно произведение, поради което и на основание чл. 304 от НПК, е оправдал подсъдимия по обвинението по чл. 148, ал. 2 във вр. ал. 1, т. 2 във вр. чл. 147, ал. 1 от НК. Отхвърлил е предявения от частния тъжител и граждански ищец иск срещу подсъдимия за сумата от 12000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане. В производство, инициирано по жалба на частния тъжител и граждански ищец В. Д. с искане за осъждане на подсъдимия И. по обвинението по чл. 148, ал. 2 от НК и за уважаване на гражданския иск в предявения размер, е извършена въззивната проверка на присъдата и е постановено атакуваното сега по касационен ред съдебно решение, с което присъдата е отменена в частта, с която подсъдимият е оправдан по повдигнатото му обвинение и наказателното производство е прекратено поради изтичане на абсолютната погасителна давност за наказателно преследване. Присъдата е потвърдена в останалата й част - относно отхвърлянето на гражданския иск. С оглед изхода по делото и на основание чл. 190, ал. 1 от НПК, направените от подсъдимия разноски са възложени в тежест на частния тъжител Д.. Присъдена е в полза на бюджета държавната такса за издаване на изпълнителен лист. Подадената касационната жалба не съдържа изрично позоваване на отменителните основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Лаконично формулираните възражения срещу въззивния съдебен акт позволяват извода, че с нея се възразява прекратяването на наказателното производство поради изтекла давност за наказателно преследване, отхвърлянето на гражданския иск и възлагането на направените от подсъдимия разноски в тежест на частния тъжител и жалбоподател Д.. В представената допълнително по делото молба, частният тъжител заявява и допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила по чл. 14 и чл. 107 от НПК, довели до ограничаване на процесуалните му права и касаещи доказателствената дейност на съда, отказа му да проведе съдебно следствие и събере нови доказателства, както и дейността му по оценка и анализ на наличната доказателствена съвкупност. Твърди се и противоречивост и неяснота в мотивите на въззивното решение. Във всички случаи, общо формулираните оплаквания са лишени от конкретика и точно дефиниране на допуснатите, според жалбоподателя, нарушения. Жалбата е неоснователна и съображенията за това са следните: Преди всичко, процесуалното развитие на делото и съдържанието на касационната жалба и допълнителната молба налагат очертаване на рамката на касационната проверка. С постановената от първоинстанционния съд присъда подсъдимият Г. И. е оправдан изцяло по повдигнатото му с тъжбата обвинение за извършено на 02. 11. 2012 година деяние, инкриминирано от частния тъжител като престъпление по чл. 148, ал. 2 от НК, поради несъставомерност на деянието от обективна и от субективна страна. При преценка, че деянието не представлява и граждански деликт по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, съдът е отхвърлил приетия за съвместно разглеждане граждански иск за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане. В хода на въззивното производство подсъдимият и неговият защитник са направили изявления, че желаят наказателното производство да бъде прекратено, като се приложат правилата за давността (протоколи от с. з. от 04. 10. 2017 година и от 03. 11. с. г. ). С решението си въззивният съд е отменил присъдата в наказателната й част и е прекратил наказателното производство по реда на чл. 334, т. 4 във вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК и при предпоставките на чл. 81, ал. 3 във вр. чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК. Този съдебен акт подлежи на касационен контрол единствено на основание чл. 346, т. 4 от НПК и по този ред е образувано производството пред ВКС – за проверка на решение на окръжен съд, постановено за първи път във въззивното производство, с което се прекратява наказателното производство. Затова инстанционният контрол е възможен само в рамките на преценката за правилността на изводите на въззивния съд за наличие на предпоставките по чл. 80 – 81 от НК относно давностните срокове и за правилното приложение на процесуалните правила по чл. 334, т. 4 от НПК относно правомощията на въззивния съд да отмени присъдата и прекрати наказателното производство. Извън това, въведените с допълнителната молба оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения в доказателствената дейност на съда няма как да бъдат предмет на касационната проверка, защото нейната рамка е очертана от вече подадената касационна жалба, а допълването й с доводи и съображения е възможно само в рамките на ангажираните с жалбата отменителни основания. Що се касае до възраженията срещу отхвърлянето на гражданския иск, те следва да бъдат обсъдени, доколкото дадените с ТР № 1 / 2013 година, т. 2 на ОСНК на ВКС задължителни указания предвиждат последващ съдебен контрол по отношение на гражданския иск в наказателния процес и в случаите на възникнали основания за погасяване на наказателната отговорност, какъвто несъмнено е настоящият случай. И това е така, защото основанието на гражданския иск в наказателния процес е деянието, а не престъплението и когато поради изтекла погасителна давност за наказателното преследване наказателна отговорност от дееца не може да се търси, гражданската му отговорност може да се реализира при наличие на съдебно произнасяне относно деянието, авторството, резултата, вината и причинната връзка между тях. В случая двете предходни съдебни инстанции са анализирали тези факти и са направили съответните правни изводи, които настоящата инстанция не намира основания да променя. Известно е, че за изтичането на давността съдебните инстанции следят служебно, но задължително взимат становището на подсъдимия относно развитието на процеса с оглед изискването на чл. 24, ал. 2 от НПК и в зависимост от него прекратяват наказателното производство или постановяват съдебен акт, като прилагат правилата за давността и не го наказват, ако го признаят за виновен (арг. от чл. 305, ал. 5 от НПК). И в двете хипотези обаче по-нататъшната съдба на наказателното производство се определя от волята на подсъдимия за неговото прекратяване или продължаването му и постановяване на съдебен акт (в този смисъл р. № 416 / 2012 година на ВКС, ІІІ НО, р. № 157 / 2012 година на ВКС, ІІІ НО и др.). Въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл. 339, ал. 2 от НПК и е изложил подробни фактически и правни съображения за преценката си относно приложението на института на давността, които няма причини да не бъдат споделени изцяло (с. 6 – с. 7 от решението). В конкретния случай, давността за наказателното преследване е изтекла пред въззивната инстанция, която правилно е преценила обстоятелствата по чл. 81, ал. 3 във вр. чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК по отношение на инкриминираното деяние и законосъобразно се е позовала на чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК, като е прекратила наказателното производство срещу подсъдимия И. поради погасяване на наказателното преследване по давност. От данните по делото несъмнено е установено, че инкриминираното деяние е извършено на 02. 11. 2012 година чрез публикуването в печатно издание на интервюто с подсъдимия И.. За престъплението по чл. 148, ал. 2 от НК законът предвижда наказания глоба и обществено порицание. Съгласно посочените по-горе разпоредби от НК, наказателното преследване за това деяние се изключва след изтичане на срок от четири години и шест месеца от извършването му, независимо от спирането или прекъсването на давността, т. е. на 02. 05. 2017 година. Въззивният съд правилно е преценил изложените обстоятелства и законосъобразно е приложил правилата за давността, при наличие и на изричното становище на подсъдимия за прилагането й, както вече бе посочено. Когато съдът установи изтичането на съответните давностни срокове, той е длъжен да прекрати наказателното преследване по висящото пред него наказателно производство. В този случай правно ирелевантни са обстоятелствата във връзка с развитието на процеса, довели до изтичането на давностния срок. Разпоредбата на чл. 334, т. 4 от НПК не прави разлика между осъдителни и оправдателни присъди, както и не отчита по какви причини производството се е развило в съответния давностен срок (в този смисъл и р. № 578 / 2004 година на ВКС, І НО). По отношение на гражданския иск за неимуществени вреди, приет за съвместно разглеждане в наказателния процес, въззивният съд е потвърдил отхвърлянето му като неоснователен и е изложил подробни правни съображения за това на с. 7 – с. 9 от решението си. Настоящата инстанция принципно споделя изложеното в решението на въззивния съд, като в отговор на възраженията в касационната жалба следва да акцентира върху следното: Известно е, че гражданската отговорност в наказателния процес е функция от наказателната, доколкото инкриминираното деяние нарушава не само наказателноправна норма, но и законовото предписание да не се вреди другиму и доколкото това деяние е противоправно и виновно по смисъла на чл. 45 от ЗЗД. Затова и гражданският иск в наказателния процес споделя поначало съдбата на обвинението. Съдът дължи произнасяне по гражданския иск и когато признае, че подсъдимият е невинен, наказателната отговорност е погасена или подсъдимият следва да бъде освободен от наказателна отговорност (чл. 307 от НПК). В случая, с постановената по делото присъда е прието за установено, че подсъдимият И., на инкриминираната дата, в интервю за вестник „Уикенд”, е заявил инкриминираните изрази по отношение на частния тъжител и граждански ищец В. Д. и че те са поместени в медията без редакционна намеса. От правна страна съдът е приел, че с първата част от инкриминираните изрази, касаещи дейност на тъжителката като председател на „Партия на българските жени”, не се изнасят конкретни неистински факти, позорящи тъжителката, а се дава оценка, несъмнено негативна, без обаче сама по себе си да е позорна или невярна или да приписва престъпление. Дали частният тъжител Д. е следвало да върне получената субсидия, дали я е върнала, как я е употребила и пр. е въпрос, по който всеки би могъл да формира собствено мнение и да го изрази. Във втората част от заявеното в интервюто подсъдимият е съобщил за действия на тъжителката, осъществени в сферата на личните и семейните взаимоотношения, за които се твърди по делото, че приписват извършване на престъпление („…постоянно сменя ключалките…”, поради което майка му „….е лишена от право да влиза в собствения си дом.”). Тези изрази обаче са напълно лишени от конкретика и не могат да бъдат отнесени към определен престъпен състав, който да е осъществен. Към онзи момент е била налице и субективната увереност на подсъдимия за противоправно поведение на тъжителката, предвид подадените от него жалби до правоохранителните органи. Безспорно е, че правото свободно да се изразява и разпространява мнение е сред основните права на личността и то е прогласено в чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ, а наред с това в чл. 40, ал. 1 от КРБ е утвърден принципът за свобода на печата и на другите средства за масова информация и е прокламирана забрана на цензурата. Допустимо е обаче ограничаването на тези права с цел охраняване на други, също конституционно защитени права и интереси, ако правото на свободно изразяване на мнение се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго, защото по този начин се охраняват честта и доброто име на личността, прогласени в чл. 4, ал. 2 и чл. 32, ал. 1 от КРБ. Това конституционно ограничение съвсем не означава, че не може да бъде осъществявана публична критика, особено на публични фигури (вж. Решение на КСРБ № 7 от 04. 06. 1996 година). Идентично разбиране относно свободата на изразяване на мнение се съдържа и в чл. 10 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), където в ал. 2 изчерпателно са посочени основанията, при които ползването на това право, „… може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество… в интерес на репутацията или правата на другите…”. Няма съмнение обаче, че границите на допустимата критика по отношение на публични личности са по-широки, отколкото по отношение на частните лица, стига тази критика да е отправена именно в това им качество (Решение от 08. 07. 1986 година на ЕСПЧ по делото Лингенс срещу Австрия, Решение от 23. 05. 1991 година по делото Обершлик срещу Австрия). При тази данни по делото и дадената им правна оценка правилно е прието, че не е осъществен деликт по смисъла на чл. 45 от ЗЗД. За да е налице, е необходимо виновно и противоправно поведение от страна на дееца, настъпили вреди и причинна връзка между тях. В случая такова поведение не е установено, поради което претенцията за обезщетяване на причинени неимуществени вреди е преценена като неоснователна и е отхвърлена. Обобщено, между факти и оценъчни съждения трябва да се прави разграничение. Съществуването на фактите може да бъде доказано, докато оценъчните съждения не се поддават на доказване и самото изискване за доказването им би нарушило свободата на изразяване на мнение. В конкретния случай заявеното от подсъдимия е оценъчно съждение, а не факт, както това бе обсъдено и обосновано по-горе. Касационната жалба е неоснователна и в частта относно присъждането на разноски. Основанията за възлагане на разноските се съдържат в разпоредбата на чл. 190 от НПК, уреждаща възлагането им при хипотезите на признаване на подсъдимия за невинен или на прекратяване на наказателното производство. Когато подсъдимият бъде признат за невиновен, разноските по делата от частен характер се възлагат на частния тъжител, както е сторил това въззивният съд. По изложените съображения Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1285 от 27 ноември 2017 година на Софийския градски съд, НО, 10-ти въззивен състав, постановено по внчхд № 2700 / 2017 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.