2 Р Е Ш Е Н И Е № 273 гр. София, 06.10. 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 693 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 269/30.10.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 502/2013 г. на Сливенския окръжен съд. С обжалваното решение, като е потвърдено – в обжалваните пред въззивния съд части, решение № 690/01.07.2013 г. по гр. дело № 4541/2009 г. на Сливенския районен съд (СлРС), са отхвърлени предявените по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 от ГПК, от жалбоподателя срещу С... (СНЦ) „В. к.”, установителни искове – в частите им за дължимост на следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение № 2569/01.09.2009 г. по ч. гр. дело № 3917/2009 г. на СлРС, а именно: за сумата 5 585.24 лв. (разликата над уважения размер на иска от 5 280.09 лв. до пълния му предявен по делото размер от 10 865.33 лв.) – главница, претендирана като стойност на доставена от дружеството-касатор на ответното сдружение, за обект на последното, находящ се в [населено място], Вилна зона, м. Кладенче № 48, с ИТН 2332806 и клиентски номер [ЕГН], електрическа енергия за периода 01.02.2008 г. – 22.04.2009 г., за сумата 1 136.55 лв. (пълния предявен размер на този иск) – лихва за забава на плащането на главницата и за сумата 408.89 лв. (разликата над сумата 321.19 лв. до сумата 730.08 лв.) – разноски в заповедното производство; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски в исковото производство по делото. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел в мотивите към него, че предвид процесния по делото период 01.02.2008 г. – 22.04.2009 г., приложима е действалата тогава нормативна уредба, на която се позовава и ищецът – т. 42 и т. 43 на § 1 от ДР на ЗЕ, които дават дефиниции за целите на този закон на понятията „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” и „потребител на енергия или природен газ за стопански нужди”. Приел е и че след като основният въпрос, от разрешението на който зависи изходът на спора, е дали се дължи от ответното сдружение с нестопанска цел на ищцовото дружество стойността на доставена електрическа енергия през този период, по цени за битови или по цени за стопански нужди, съдът следва да квалифицира качеството му на потребител, придържайки се към критериите, заложени в закона. Посочено е, че тезата на ищеца е, че щом ответното сдружение е юридическо лице, то същото не може да бъде потребител за битови нужди, като ищецът се позовава на дефиницията в т. 42 на § 1 от ДР на ЗЕ (съгласно която, потребител за битови нужди е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа енергия за домакинството си). Въззивният съд е счел, обаче, че задача на ищеца е да докаже, че ответникът е бил потребител за стопански нужди, а не че не е бил потребител за битови нужди, т.е. – ответникът следва да се вписва в определението, дадено в т. 43 на § 1 от ДР на ЗЕ (съгласно която, потребител за стопански нужди е физическо или юридическо лице, което купува електрическа енергия за стопански нужди, както и лица на издръжка на държавния или общинския бюджет). Прието е, че в случая липсва пълна аналогия с хипотезата на тази правна норма, която дава като основен критерий предназначението на закупената електрическа енергия – за стопански нужди, а в случая категорично е доказано в хода на процеса, че единственото предназначение на енергията, доставена на ответното сдружение, е била да се снабдяват жилищните сгради на всеки един от членовете му, тоест – тя е използвана само за домакинствата им. С оглед това, въззивният съд е приел, че макар и без легално определение на понятието „стопански нужди” в ЗЕ, поради пълното съвпадение с характеристиките на понятието „битови нужди”, щом електрическата енергия се използва за такива, това дефинитивно изключва ползването й за стопански нужди. Посочено е и че от друга страна, липсата на това условие, заложено в конструкцията на т. 43 на § 1 от ДР на ЗЕ, дисквалифицира потребителят, некупуващ електрическа енергия за стопански нужди, като „потребител на енергия или природен газ за стопански нужди” по смисъла на ЗЕ, както и че само качеството му на юридическо лице не е достатъчно, тъй като семантичното и граматическо тълкуване на съставеното от законодателя изречение налага извода, че всичките изброени белези следва да съществуват едновременно, в кумулативна даденост. С оглед изложеното, е изведен и решаващият извод, че щом ответникът не може да се квалифицира еднозначно като потребител на енергия за стопански нужди, ищецът няма основание да му начислява стойността на доставената електрическа енергия по цени за такива. В тази връзка са изложени и съображения, че предназначението на получената в случая ел. енергия е било да се снабдяват с такава домакинствата на членовете на сдружението, което пък е било регистрирано с единствената цел да се изгради и експлоатира трафопост и мрежа с ниско напрежение до жилището на всеки негов член, поради което потреблението на електрическата енергия през процесния период е било за битови нужди. Изтъкнато е и че нормата на т. 42 на § 1 от ДР на ЗЕ описва като потребител за битови нужди само физическо лице, което ищецът използва като аргумент в защита на тезата си, но това влиза в разрез с правното и с фактическото положение по делото – ответното сдружение е юридическо, а не физическо лице, но то не ползва доставената електрическа енергия, а текстът на тази разпоредба изрично сочи като потребител лицето, което ползва енергията, като в случая тя се ползва от физическите лица, а фактурите са издадени на клиента – юридическо лице. Изложени са и съображения, че това „абсурдно” положение се дължи на редица празноти и вътрешни противоречия в правната норма, която не е синхронизирала понятията си, допуснала е дублиране в съдържанието на различни термини и не е систематизирала еднозначно хипотезите, които е призована да уреди. Прието е, че поради това, прилагането й следва да бъде съобразено с основните правни принципи и общия дух на закона, който не допуска непълнотите в него да бъдат за сметка на клиента, който се намира в неравностойна спрямо доставчика позиция, въпреки търсената равнопоставеност на страните в една облигационна връзка. Предвид изложеното, въззивният съд е споделил и решаващите изводи на първоинстанционния съд, че задължението на ответника за процесния период следва да се формира по цени за битов потребител, от него да се приспадне таксата за пренос през мрежата „ниско напрежение”, както и платената след подаването на заявлението сума. В касационната жалба на [фирма] се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Излагат се съображения за неправилност на изводите на въззивния съд, че ответното сдружение с нестопанска цел дължи заплащането на електроенергия за процесния период по цени за потребител за битови, а не за стопански нужди, както и че не дължи такса за пренос през мрежата „ниско напрежение”. Съображенията се поддържат в писмено становище. Жалбоподателят претендира присъждане на разноските по делото, като прави и възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, заплатено от ответното сдружение за касационното производство. Ответното Сдружение с нестопанска цел (СНЦ) „Войнишко кладенче” в отговора на касационната жалба, в последващи писмено становище и писмени бележки, както и в откритото съдебно заседание излага съображения за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение за касационното производство по делото. С определение № 627/09.05.2014 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по материалноправния въпрос по приложението на т. 42 и т. 43 (в редакцията от ДВ, бр. 74/2006 г., сега - отменени) на § 1 от ДР на ЗЕ, а именно – по какъв критерий се определя дали юридическите лица са потребители на електрическа енергия за битови или за стопански нужди. Съдът, по така поставения по делото материалноправен въпрос, намира следното: Съгласно § 1, т. 42 (отм., в посочената редакция) от ДР на ЗЕ, „потребител на електрическа енергия за битови нужди” е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа енергия за домакинството си. Съгласно § 1, т. 43 (отм., в посочената редакция) от ДР на ЗЕ, „потребител на електрическа енергия за стопански нужди” е физическо или юридическо лице, което купува електрическа енергия за стопански нужди, както и лицата на издръжка на държавния или общинския бюджет. От анализа на двете обсъждани дефинитивни правни норми следва, че законодателят е използвал три критерия при дефиниране и разграничаване на понятията „потребител на електрическа енергия за битови нужди” и „потребител на електрическа енергия за стопански нужди”, а именно: 1) вида правен субект (физическо или юридическо лице); 2) нуждите, за които той ползва/купува електрическа енергия (битови – за домакинството си, или стопански – за осъществяване на стопанска дейност); 3) дали е или не е на издръжка на държавния или общинския бюджет. Видно и от самите понятия „потребител на електрическа енергия за битови нужди” и „потребител на електрическа енергия за стопански нужди”, основният от трите посочени критерия, е вторият от тях – нуждите, за които се ползва/купува електрическата енергия. Дефинираните с двете обсъждани правни норми легални понятия, обаче не обхващат изчерпателно всички възможни случаи в практиката. Разпоредбата на § 1, т. 42 (отм., в посочената редакция) от ДР на ЗЕ дефинитивно изключва от понятието „потребител на електрическа енергия за битови нужди” всички юридически лица – според първия критерий. Разпоредбата на § 1, т. 43 (отм., в посочената редакция) от ДР на ЗЕ дефинитивно изключва от понятието „потребител на електрическа енергия за стопански нужди” всички юридически лица с нестопанска цел (сдружения с нестопанска цел и фондации – чл. 1, ал. 2 от ЗЮЛНСЦ), които не извършват допълнителна стопанска дейност по чл. 3, ал. 3-5 от ЗЮЛНСЦ и не са (под каквато и да било форма) на издръжка на държавния или общинския бюджет – според останалите два критерия. След като посочената група юридически лица с нестопанска цел не попадат в приложното поле нито на т. 42, нито на т. 43 (в редакцията от ДВ, бр. 74/2006 г., сега - отменени) на § 1 от ДР на ЗЕ, то очевидно е налице непълнота в закона по смисъла на чл. 46, ал. 2 от ЗНА, която следва да бъде преодоляна чрез правоприлагане по аналогия. В редица разпоредби на ЗЕ (действали в редакцията между ДВ, бр. 74/2006 г. и ДВ, бр. 54 от 2012 г., когато са действали и двете обсъждани дефинитивни правни норми на т. 42 и т. 43 на § 1 от ДР), също регламентиращи регулирането на сделки с електрическа енергия, а именно – в чл. 30, ал. 1, т. 6а, чл. 94а, ал. 1, чл. 97, ал. 1, т. 10, чл. 98в, ал. 2 и чл. 102, т. 3, законодателят приравнява по правен статут битовите потребители и предприятията с по-малко от 50 души нает персонал и с годишен оборот до 19,5 млн. лв. „Битови потребители” по смисъла на тези разпоредби, очевидно са „потребители на електрическа енергия за битови нужди” по смисъла на т. 42 (в редакцията от ДВ, бр. 74/2006 г., сега - отменена) на § 1 от ДР на ЗЕ; а „предприятията с по-малко от 50 души нает персонал и с годишен оборот до 19,5 млн. лв.” очевидно попадат в дефиницията „потребители на електрическа енергия за стопански нужди” по смисъла на т. 43 (в редакцията от ДВ, бр. 74/2006 г., сега - отменена) на § 1 от ДР на ЗЕ, като са такива предприятия – в повечето случаи юридически лица, които осъществяват по-малка по обем стопанска дейност. При това положение, след като законодателят в множество случаи при регулирането на сделките с електрическа енергия приравнява по правен статут част от юридическите лица, които са потребители на електрическа енергия за стопански нужди, а именно – тези, осъществяващи по-малка по обем стопанска дейност, на потребителите на електрическа енергия за битови нужди, то следва единственият логичен извод, че – предвид този основен критерий за разграничение на двете групи потребители (нуждите, за които се ползва/купува електрическата енергия), и юридическите лица с нестопанска цел (сдружения и фондации), които не извършват никаква стопанска дейност (респ. – не купуват и не ползват електрическа енергия за стопански нужди) и не са на издръжка на държавния или общинския бюджет, следва да се отнесат в категорията „потребители на електрическа енергия за битови нужди” през периода на действие на дефинитивните разпоредби на т. 42 и т. 43 (в редакцията им от ДВ, бр. 74/2006 г., сега – отменени) на § 1 от ДР на ЗЕ. При проверката по чл. 290, ал. 2 от ГПК на правилността на въззивното решение, съдът намира следното: Касационната жалба е неоснователна. Предвид възприетото разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, правилен е основният решаващ извод на въззивния съд, че ответното сдружение с нестопанска цел дължи на ищцовото търговско дружество-касатор заплащането на електроенергия за процесния период по цени за потребител за битови, а не за стопански нужди. Съображенията и доводите в обратна насока, изложени в касационната жалба са неоснователни. Въззивният съд правилно е тълкувал и приложил, не само материалния, а и процесуалния закон, като е приел, че в доказателствена тежест на ищцовото търговско дружество е да докаже по делото, че ответникът е бил потребител за стопански нужди, а не че не е бил потребител за битови нужди. По делото, както вече беше посочено, е установено, че ответното сдружение с нестопанска цел е регистрирано с единствената цел да се изгради и експлоатира трафопост и мрежа за ниско напрежение до жилището/вилния имот на всеки негов член, поради което потреблението на електрическата енергия през процесния период, като краен резултат е било за битовите нужди на неговите членове. Установено е и че ответното сдружение не извършва никаква стопанска дейност (което е и изрично записано в устава му), а осъществяваната от него нестопанска дейност е такава в частна полза (чл. 2, ал. 4 от ЗЮЛНСЦ), респ. - то очевидно не е на издръжка на държавния или общинския бюджет. Възприетото по-горе разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, в още по-голяма степен е важимо в настоящия случай, при който единственото предназначение на елекртоенергията, доставяна до трафопоста, изграден и експлоатиран от ответното сдружение, е било да се снабдяват жилищните и вилни сгради на всеки един от членовете му, т.е. – тя е използвана само за битови нужди за домакинствата им, както правилно е прието в обжалваното решение. Неоснователни са и доводите в касационната жалба за неправилност на изводите на въззивния съд, че ответното сдружение с нестопанска цел не дължи такса за пренос на електроенергия през мрежата „ниско напрежение”. В тази връзка въззивнят съд (чрез препращане съгласно чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение) е приел, че от двете експертни заключения на вещите лица по делото е установено, че електромерът, монтиран на трафопоста „средно-ниско напрежение” на ответното сдружение, изграден и експлоатиран за нуждите на членовете му, отчита, освен стойността на консумираната електроенергия, също и загубите при преноса й през мрежата „ниско напрежение”, която е разположена след трафопоста и електромера, собственост на ответното сдружение, т.е. – след границата на присъединяване. Самото дружество-ищец поддържа по делото (включително в касационната си жалба), че доставя електроенергия на ответното сдружение с нестопанска цел до този трансформаторен пост, който е обект, служещ за получаване, трансформиране и разпределение на електрическа енергия от средно напрежение на ниско напрежение, както и че след тази граница на присъединяване то не предоставя услуги. При тези обстоятелства по делото, правилен е и изводът на инстанцията по същество, че от задължението на ответника за процесния период (което следва да се формира по цени за битов потребител) следва да се приспадне таксата за пренос през мрежата „ниско напрежение”. С оглед гореизложеното, – тъй като не са налице наведените с касационната жалба, касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост, то на основание чл. 293, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 290, ал. 2 от ГПК, същото следва да се остави в сила. Предвид изхода на делото, на касатора-ищец не се следват, претендираните от него пред настоящата инстанция разноски. Също предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски и в касационното производство за заплатено адвокатско възнаграждение, което съгласно представения по делото договор за правна защита и съдействие, е в размер 1 000 лв. От друга страна, предвид неголямата фактическа и правна сложност на делото пред касационната инстанция и предвид изготвянето от адвоката-пълномощник на ответника само на отговор на касационната жалба и на допълващи го писмени бележки преди постановяването на определението по чл. 288 от ГПК по делото, без явяване в откритото съдебно заседание, основателно се явява направеното от касатора-ищец възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на тези разноски, заплатени от ответника, които следва да бъдат намалени до минималния размер на адвокатското възнаграждение. Последният – определен съгласно чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, възлиза на сумата 500 лв., която жалбоподателят-ищец следва да бъде осъден да заплати на ответника. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 269/30.10.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 502/2013 г. на Сливенския окръжен съд; ОСЪЖДА [фирма] да заплати на С. „В. к.” сумата 500 лв. (петстотин лева) – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.