Решение по т.д.№ 587/2018 год. на ВКС-ТК 16 Р Е Ш Е Н И Е № 22 София, 02.07.2019 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в публичното заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав: Председател: Дария Проданова Членове: Емил Марков Ирина Петрова при участието на секретаря Ангел Йорданов, като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 587 по описа за 2018 год. за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл.295 вр.чл.290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „Сиус”ООД срещу Решение № 90 от 11.09.2017 год. по т.д.№ 197/2017 год. на Бургаския апелативен съд. С него въззивният съд е отменил изцяло Решение № 158 от 28.04.2015 год. по т.д.№ 212/2014 год. на Бургаския окръжен съд и е осъдил „Сиус”ООД да заплати на „СВ Модулпродукшън ГмбХ” (н) – Република Австрия (предишно наименование „Сън Велю”ООД) сумата 2045157.52 евро с левова равностойност 4 млн. лв., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба и до окончателното плащане. Присъдени са разноски. Въведените с жалбата основания за касиране на въззивния акт са по чл.281 т.2 и т.3 ГПК. Основанието по чл.281 т.2 ГПК – недопустимост на въззивния акт касаторът мотивира с твърдението, че БАС се е произнесъл с решението си по нередовна искова молба, както и по недопустим иск поради това, че ищецът не е носител на процесното вземане. Основанието по чл.281 т.3 предл.1 ГПК – нарушение на материалния закон се свързва с нарушение на чл.55 ТЗ вр.чл.182 ГПК и нарушение на чл.22 и чл.20 ЗЗД. Основанието по чл.281 т.3 предл.2 ГПК - съществени нарушения на съдопроизводствените правила е мотивирано с допуснато нарушение на чл.12 вр.чл.235 ал.2 ГПК; нарушение на чл.235 ал.3, чл.266 ал.1 и чл.10 ГПК; нарушение на чл.236 ал.2, чл.235 ал.2 и чл.12 ГПК; нарушение на чл.201 ГПК; нарушение на чл.202 вр. чл.200 ГПК. Основанието по чл.281 т.3 предл.3 ГПК – необоснованост е поради това, че съдът не е установил обстоятелството, че плащането от „Кинве Солар Пауър Ко” на „Сън Велю”ООД на сумата 3149077.33 евро и погасяването на задълженията на „Сиус”ООД по процесната фактура са свързани. Заявеният петитум е за постановяване на решение по чл.295 ал.2 ГПК, като бъде отменено въззивното решение и бъде потвърдено решението на първата инстанция за отхвърляне на иска. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК с Определение № 443 от 04.07.2018 год. по група въпроси свеждащи се до: задължението на съда да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства събрани в хода на процеса, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, следва ли същият да вземе в предвид, при произнасянето си, всички факти от значение за спора, включително и тези настъпили в хода на висящия процес. По реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК ответникът по касация „СВ Модулпродукшън ГмбХ” (н) – Република Австрия (предишно наименование „Сън Велю”), чрез управителя на дружеството е депозирал писмен отговор в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Депозирано е писмено становище и от процесуалния представител на синдика на „СВ Модулпродукшън ГмбХ” (н), съдържащо оспорване на доводите по жалбата, която синдикът също счита за неоснователна. Подробни съображения са изложени в молби-становища по делото и писмена защита. Като взе предвид становищата на страните и на основание чл.295 вр.чл.290 ал.2 ГПК извърши проверка по законосъобразността на въззивния акт, Върховният касационен съд, състав на І т.о. приема следното: Производството по делото е по предявен на 30.04.2014 год. от „Сън Валю”ООД – Република Австрия срещу „Сиус”ООД иск с правно основание чл.327 ал.1 ТЗ, произтичащ от неплатена цена по договор за търговска продажба, материализиран чрез фактура № RE080871 от 02.07.2012 год. Твърдението по исковата молба е, че ищецът в качеството на продавач е доставил на ответника за оборудването на фотоволтаичен обект в с. Оризари соларни модули на стойност 3600000 евро (п.1 от фактурата) и токопреобразуватели на стойност 800000 евро (п.2 от фактурата), които купувачът е следвало да му заплати. Тъй като задължението не е погасено, Бургаският окръжен съд е сезиран с иск за заплащане на задължението по фактурата до размера на 1245157.52 лв. от цената на соларните модули и пълната цена от 800000 евро за токопреобразувателите. Последователно подържаната теза на ответника-касатор „Сиус”ООД е, че не дължи на „СВ Модулпродукшън ГмбХ” (н) плащане за безспорно доставената стока, посочена по-горе, тъй като задължението му за плащане на цената е към третото неучастващо лице „Кинве Солар Пауър Ко” Лтд – Китайска Народна Република. Оспорил е наличието на облигационна връзка между страните по делото по повод посочените вещи/съоръжения. За да отхвърли иска, първоинстанционният съд е счел за основателни възраженията на ответника и въз основа на събраните доказателства е приел, че те са недостатъчни да обосноват наличието на облигационна връзка по договор за доставка (търговска продажба). Сезиран с първата въззивна жалба на „Сън Валю”ООД, Бургаският апелативен съд е счел, че тя е неоснователна. Възприел е аргументите на първоинстанционния съд за недоказаност на облигационна връзка, наличието на която не може да бъде изведено и от съпоставката на съдържанието на фактура № RE080871 от 02.07.2012 год. със счетоводните записвания и документи в счетоводствата на двете страни по делото. Касационната жалба на „СВ Модулпродукшън ГмбХ” е била предмет на разглеждане по реда на чл.290 ГПК с Решение № 104 от 28.06.2017 год. по гр.д.№ 50061/2016 год. на ВКС І г.о. Касационен контрол е бил допуснат по въпросите: при изричен довод във въззивната жалба за непълнота на доклада, може ли въззивният съд да отхвърли иска като недоказан без да даде указания на ищеца, че следва да посочи доказателства за приетите от съда за релевантни, но неизяснени обстоятелства и за необходимостта въззивният съд да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд нарушения по доклада, когато последният е непълен или неточен; за съдържанието на доклада по чл.146 ГПК при направени от ответника възражения, касаещи обстоятелствата, на които се основава иска, посочени в исковата молба; допустимо ли е с въззивната жалба да бъдат представяни доказателства и да бъде поискано събирането на такива, за които с доклада на първоинстанционния съд не са дадени указания по реда на чл.146, ал.2 ГПК. За да касира въззивния акт и върне делото за ново разглеждане от друг състав на БАС, съставът на І г.о. на ВКС е приел, че във въззивното производство са били допуснати нарушения на процесуалния закон, свързани с доклада на делото и събирането на нови доказателства. Дадените указания по чл.294 ал.1 предл.2 ГПК са за даване възможност на ищеца „СВ Модулпродукшън ГмбХ” да ангажира доказателства във връзка с направените от ответника „Сиус”ООД след изтичане на срока за отговор възражения, както и за допускане на поисканата с въззивната жалба съдебно-счетоводна експертиза. При новото разглеждане по реда на чл.294 ГПК, съставът на БАС с определение № 290, постановено в з.з. по чл.267 ГПК на 04.08.2017 год. е допуснал съдебно-счетоводна експертиза, приел е писмените доказателства, представени и от двете страни по спора. За да уважи иска се е мотивирал с това, че е доказано наличието на облигационна връзка. Съгласно заключението на счетоводно-икономическата експертиза, фактура № RE080871 от 02.07.2012 год. е осчетоводена от „Сиус”ООД срещу заприходяването на дълготраен материален актив - фотоволтаична централа. Задължението по фактурата участва във формиране стойностите по годишния финансов отчет на въззиваемия за 2012 и 2013 години, включен е в справка–декларацията и дневниците за покупки и продажби по ЗДДС за месец юли 2012 год., заедно с протокола по чл.117 ЗДДС. По фактурата е ползван данъчен кредит. Счел е за неоснователен довода, че тя е съставена за нуждите на процеса. За неоснователни е счел и възраженията на „Сиус”ООД, че има качеството на трето ползващо се лице по смисъла на чл.22 ЗЗД, който статут черпи от договор за съвместно предприятие и от меморандум за разбирателство и допълнение към него. Позовал се е на това, че меморандума и допълнението касаят други обекти, а не обекта в с. Оризари. Счел е за неоснователен довода, че статутът на дружеството с ограничена отговорност „Сиус” произтича от съвместната дейност на дружествата „СВ Модулпродукшън ГмбХ” и „Кинве Солар Пауър Ко” Лтд – Китай, а не на физическите лица, техни законни представители, които са вписани като съдружници. Счел е за несъдържащо се в представените по делото документи и поради това недоказано твърдението, че австрийското и китайското дружества са придали статут на трето ползващо се лице на българското дружество „Сиус”ООД. За недоказано е счетено и защитното възражение, че в хода на процеса „Кинве Солар Пауър Ко” Лтд – Китай е погасил задължението към „СВ Модулпродукшън ГмбХ”, което е предмет на спора. Становището на настоящия съдебен състав по посочения по-горе правен въпрос е следното: Както вече е имал случай да посочи настоящият съдебен състав, въпросът дали е длъжен въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет искания, доводи и възражения на страните, ако те са своевременно направени, съобразени с инстанционната фаза на делото и по установения процесуален ред, не е дискусионен. Задължението на съда е пряко регламентирано от закона – чл.236 ал.2 вр.чл.273 ГПК и неспазването му води до процесуална незаконосъобразност на съдебния акт, а ако той е въззивен – поражда основанието по чл.281 т.3 ГПК. Характеристиката на правен такъв, съгласно селективните критерии, въведени с т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год., този въпрос би имал в случай, че въззивният съд е отрекъл задължението си по чл.236 ал.2 вр.чл.273 ГПК и е мотивирал това свое становище. Пред такава хипотеза в случая не сме изправени. Друга сходна хипотеза би била налице, ако във въззивната жалба, респ. в отговора по чл.263 ал.1 ГПК страната е направила конкретни правни искания, доводи и възражения, които са били напълно игнорирани от въззивния съд, смисълът им е бил извратен или квалификацията или изброяването им и досежно тяхната основателност/неоснователност би било бланкетно. Исканията, доводите и възраженията, както бе посочено по-горе, би следвало да са съответстващи на спецификата на въззивното производство – чл.266 вр.чл.269 ГПК, а в случая и с чл.294 ГПК. В случай, че с въззивната жалба или с отговора по чл.263 ал.1 ГПК страната не е релевирала конкретни искания, доводи и възражения, то в този случай въпросът дали за въззивния съд съществува задължение да ги обсъди в мотивите си, не стои. Не съставлява противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК такова произнасяне/обсъждане от въззивния съд на исканията, доводите и възраженията на страната, каквото тя счита за неправилно. В този случай бихме били изправени пред необоснованост и/или процесуална незаконосъобразност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК. Т.е. в случая, доводите на „Сиус”ООД за допуснати от състава на БАС нарушения при обсъждането и преценката на исканията, възраженията и доказателствата по делото, ще следва да бъдат разгледани в частта с която ВКС се произнася по същество т.е. по основателността на касационната жалба и в поредността в която са изложени в жалбата, като бъде отчетено и становището на ответника по касация. Становището на съдебния състав по същество, т.е. по основателността на касационната жалба произтича от следното: Както бе посочено по-горе, касационните основания по чл.290 ал.2 ГПК, въведени с жалба са за: І./ Недопустимост на въззивния акт, поради нередовност на исковата молба; Поради обстоятелството, че ищецът не е носител на спорното вземане; ІІ./ Допуснати съществени нарушения на процесуалния закон: нарушение на чл.12 вр.чл.235 ал.2 ГПК; нарушение на чл.235 ал.3,и чл.266 ал.1 и чл.10 ГПК; нарушение на чл.236 ал.2, чл.235 ал.2 и чл.12 ГПК; нарушение на чл.201 ГПК; нарушение на чл.202 вр. чл.200 ГПК; ІІІ./ Нарушения на материалноправните разпоредби на: чл.55 ТЗ вр.чл.182 ГПК; чл.22 и чл.20 ЗЗД; ІV./ Необоснованост на въззивния акт. І. Не е налице основанието по чл.281 т.2 ГПК. Въззивният акт не е недопустим. Посочените от касатора основания не могат да обусловят като последица обезсилването на въззивния акт респ. обезсилване на решенията и на двете предходни инстанции. Дори действително да е била налице нередовност на исковата молба, изразяваща се в липса на конкретика в обстоятелствената `и част (каквото е твърдението по жалбата), то този довод е преклудиран. Производството пред ВКС е във фазата по чл.295 ГПК, след решение по чл.293 ал.3 ГПК и след като в предходното производство това основание не е било релевираното или е било преценено като неоснователно, респ. след като ВКС служебно не е констатирал недопустимост на въззивния акт в хипотезата на т.7 на ТР № 2/2014 год. на ОСГК, то в новото производство пред ВКС този довод не може да бъде разгледан. В тази фаза правно релевантна е правораздавателната дейност при второто разглеждане на делото от БАС и то съобразно указанията по чл.294 ал.1 предл.2 ГПК в отменителното решение на І г.о. на ВКС. Доводът за липса на активна материалноправна легитимация произтича от въведеното пред БАС твърдение за цедиране на спорното вземане на 15.04.2011 год. т.е. в момент, предхождащ исковата молба. Този довод също не обуславя прилагането на чл.281 т.2 ГПК, поради това, че дори спорното вземане да не би принадлежало на ищеца, то последицата би била неоснователност, а не недопустимост на иска. Независимо от това, дори да би бил разгледан в рамките на този раздел като основание по чл.281 т.3 ГПК доводът за липса на активна материалноправна легитимация на ищеца, поради наличието на т.нар. „глобална цесия” не би довел до касиране на въззивния акт поради следното: Договорът за цесия на настоящи и бъдещи вземания носи дата 15.04.2011 год. и с него „Сън Валю” („СВ Модулпродукшън ГмбХ”) е прехвърлил на „Обербанк”АГ клон Бергбау, Република Австрия, всички свои настоящи и бъдещи вземания. Възражението за оспорване на активната материалноправна легитимация на ищеца не е било въведено своевременно пред инстанциите по същество, не са събирани доказателства дали тази цесия е действителна и липсва произнасяне от съда. Ако е действителна, решаващият съд би изразил становище породила ли тя е облигационноправно действие и простира ли се то върху спорното вземане във времеви аспект, доколкото функцията на цесията е и обезпечителна спрямо кредитно задължение към „Обербанк”АГ, което задължение към възникването или установяването на дължимостта на спорното вземане може и да е било погасено. ІІ. Въведеното с жалбата касационно основание по чл.281 т.3 ГПК – съществени нарушения на съдопроизводствените правила, е аргументирано със следните, съдържащи се в жалбата доводи: Нарушението на чл.12 вр.чл.235 ал.2 ГПК касаторът свързва с неправилна преценка от страна на БАС на факта на осчетоводеното погасяване с 3149077.33 евро на част от сумата по процесната фактура; неправилна преценка на направеното от „Сиус”ООД възражение, че е трето ползващо се лице по силата на договор, сключен в негова полза; счита, че БАС е игнорирал е факта, че от стойността по т.1 на фактурата, материализираща спорното вземане са били приспаднати задълженията по 7 бр. фактури. Нарушението на чл.235 ал.3, чл.266 ал.1 и чл.10 ГПК на което се позовава касаторът е мотивирано с това, че БАС не е изложил мотиви защо приема, че вземането, предмет на исковата претенция съществува в размера, посочен от ищеца и с решението си е ангажирал отговорността на ответника за плащането му. Сочи, че: „Като не е взел предвид извършеното погасяване на част от сумата по фактурата, въззивният съд е постановил решението си при неизяснена фактическа обстановка, нарушил е чл.266 ал.1, чл.235 ал.3 от ГПК и е нарушил един от основните принципи на ГПК, обективиран в чл.10. В резултат на това, след приключване на съдебното дирене неизяснен е останал въпросът как извършеното плащане се е отразило на размера на претендираните суми от фактурата”. Според касатора, нарушение на чл.236 ал.2, чл.235 ал.2 и чл.12 ГПК допуснато от въззивния съд се състои в това, че: „Приемайки, че сумата по фактурата в сочения от ищеца размер се дължи, въпреки установените в производството обстоятелства: намаляване на стойността й с приспадане на позиции от 7-13 от фактурата именно от претендираната сума по т.1 от фактурата, както и погасяване чрез плащане от трето за спора лице на суми в установен размер - 3149077.33 евро, съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на така постановеното съдебно решение - основание за неговата отмяна. В противоречие с процесуалните норми на чл.236 ал.2, чл.235 ал.2 и чл.12 от ГПК, Апелативен съд Бургас не е преценил всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдяните фактически обстоятелства, не е изложил мотиви защо приема, че така извършеното погасяване не следва да бъде отчетено и не е изложил мотиви относно това защо въпреки многобройните доказателства е приел, че твърдяното вземане съществува в твърдяния размер”. Нарушението на чл.201 ГПК се състои в това, че въззивният съд е приел за доказана дължимостта на твърдяното вземане в пълния му размер, въпреки че е допуснал делото да остане неизяснено от фактическа страна, недопускайки нито искането за допълнителна, нито искането за повторна експертиза, при наличие на обосновано оспорване, липса на отговори на релевантни въпроси. Освен като нарушение на съдопроизводствените правила, касаторът квалифицира това и като нарушено право на защита, гарантирано от чл.6 ЕКПЧ и чл.47 от ХОПЕС. Нарушението на чл.202 вр. чл.200 ГПК е мотивирано с това, че при формиране на изводите си, БАС е взел предвид тази част от експертното заключение, която в последствие е била изрично изменена от вещото лице. Съдът не е изложил мотиви защо не приема изменените заключения на експерта, след като не разполага с нужните знания за самостоятелна преценка. Становището на настоящия съдебен състав за наличието/липсата на основанието по чл.281 т.3 ГПК, произтичащо от посочените нарушения на съдопроизводствените правила е следното: Първото от сочените нарушения не е налице. Съставът на БАС не е игнорирал факта, че от стойността на п.1 на фактурата е била приспадната сборната стойност по 7 бр. фактури. От експертното заключение и обясненията на експерта в съдебно заседание е установено (а и това обстоятелство е било безспорно в производството пред БАС), че процесната фактура има харакретистиката на обобщаваща/заключителна такава. Поради това от стойността на соларните модули по п.1 са приспаднати предходните плащания по 7 бр. фактури и това обстоятелство изрично е посочено от въззивния съд (стр.4) в решението му. Неправилността на преценката дали „Сиус”ООД е трето ползващо се лице по смисъла на чл.22 ЗЗД, ако би била налице не би съставлявала нарушение на процесуалния закон, а по-скоро би могла да бъде квалифицирана като неправилно прилагане на сочената материалноправна норма. Независимо от това, няма пречка това касационно основание да бъде обсъдено в този раздел. Както вече бе посочено, тезата си, че е трето ползващо се лице по процесната облигационна връзка, „Сиус”ООД основава на сключените между „Кинве Солар Пауър и Ко” и „Сън Велю”ООД на 05.03.2012 год. меморандум за разбирателство и допълнение към него, както и договор за съвместно предприятие от 27.03.2012 год. За да отрече такъв статут за „Сиус”ООД, съставът на БАС се е аргументирал с това, че съоръжението в с. Оризари не е в предметния обхват на меморандума и допълнението към него, а договорът за съвместна дейност не касае австрийското и китайското дружества, а техните управители – физически лица. Настоящият съдебен състав не счита, че дейността на „Сиус”ООД със съдружници физически лица е извън обхвата на намеренията (към 2012 год.) на австрийското и китайското търговски дружества да развиват съвместна дейност на територията на България. ВКС намира за погрешен извода на БАС, че договорът за съвместно предприятие от 27.03.2012 год. обвързва само Хелмут Панитц и Гуо Хайронг, но не и представляваните от тях дружества. Това неправилно становище, обаче, не опорочава крайния извод за недоказаност на тезата, че плащане по процесната доставка не се дължи от „Сиус”ООД. Намерението за развиването на съвместна дейност, дори то да е материализирано чрез договор по чл.357 ЗЗД или чл.275 ТЗ в който изрично да са предвидени преференции за трети правен субект, като част/условие за съвместната дейност, не създава автоматично права за третото лице при всяка последваща облигационна връзка между него и някоя от страните по договора за съвместна дейност, ако тези преференции не са конкретни. Т.е. при наличието на последваща облигационна връзка (напр. договор за продажба, договор за изработка, договор за заем, за наем и пр.) между третото лице и някой от съдружниците, този съдружник автоматично да придобива статута на стипулант, а другият съдружник – на промитент, без това да е залегнало като клауза/елемент от самата облигационна връзка. Иначе казано, в тук разглежданата облигационна връзка между „Сиус”ООД и „Сън Велю”ООД да бъде прилагано по подразбиране (без конкретна клауза и при безусловно осчетоводяване на задължението) правилото, че купувачът не дължи плащане на продавача, доколкото първият е бенефициер, а вторият – или стипулант или промитент (доколкото не е ясна тезата на „Сиус” в чия точно тежест на китайското или на австрийското дружество е поемането на тежестта на конкретните разходи за обекта в с. Оризари). За разлика от договора за съвместно предприятие, в меморандума и допълнението към него се съдържат клаузи, конкретизиращи доставките, експедицията, транспорта, сглобяването, редът за плащане и пр. Тези документи, обаче касаят други фотоволтаични обекти в България, съгласно изричното посочване в тях. Такива клаузи в договора от 27.03.2012 год. не се съдържат. Общото препращане към условията на меморандума и допълненията не заместват липсата на конкретика спрямо доставките. Посочена е схемата на финансиране на обекта, разпределение на разходите, общите задължения и гаранции. Общото посочване, че китайското и австрийското дружество ще подпомагат „Сиус”ООД, при въведено разпределение на финансирането за ламинати, модули и пари в наличност, не би могло еднозначно да се тълкува като предварително освобождаване на българското дружество от задължение за плащане на посочените вещи към доставчика. Това не кореспондира с данните по делото и по-конкретно с отразяванията в счетоводството на касатора. Задължението по процесната фактура е осчетоводено от „Сиус”ООД като безусловно задължение именно към „Сън Велю”ООД и от представените по делото обективни данни, не може да се стигне до извода, че се касае за нещо различно от доставка между страни от ЕС (чл.7 ал.1 ЗДДС) без отразяване на задължение или получена облага към/от дружество извън Общността. Няма обективни данни, че по отношение на конкретните вещи е приложен т.нар „Договор с главен изпълнител на ИДС” и „Сън Велю”ООД е действал като посредник спрямо доставка от „Кинве Солар Пауър и Ко” (доколкото вещите не могат да бъдат индивидуализирани). В този случай евентуално приложима би била хипотезата на чл.7 ал.5 т.6 ЗДДС, доколкото от значение е и произходът на вещите, а не само доставчика, но това по делото не се твърди. Ако за договор по чл.327 ал.1 ТЗ, който е под режима на чл.22 ЗЗД и такава облага, каквато е статутът на бенефициер е приложима спрямо „Сиус”ООД за конкретната облигационна връзка, то тя следва да бъде материализирана чрез обективни данни: договорна клауза за безвъзмездност, счетоводно отразяване и пр. Статутът на бенефициер не се предполага, а се доказва. За пълнота на изложението ще следва да се отбележи, че регистрирано по българския закон търговско дружество, придобивайки статута на самостоятелен правен субект, няма по подразбиране статут на трето ползващо се лице по смисъла на чл.22 ЗЗД спрямо учредителите си при търговските им взаимоотношения. Нямат такъв статут и дружествата, които са елементи от холдингова структура по чл.277-280 ТЗ. Дори те да бъдат разглеждани през призмата на доктрината за „пробиване на корпоративния воал” (сп. Търговско право” №2/2014 год.), отново би било налице изискване за наличието на изрично и конкретно волеизявление за квалификацията на даден правен субект като бенефициер. Останалите доводи по този раздел на жалбата, квалифицирани като такива за нарушения на чл.10, чл.12, чл.235 ал.3, чл.236 ал.2 и чл.266 ал.1 ГПК са доводи, свързани с размера на задължението и по-конкретно с преценката на състава на БАС, че не е налице погасяване на задължението със сумата от 3149077.33 евро, каквато е тезата на „Сиус”ООД. За да отрече погасителният ефект на съдържащият се в счетоводството на „Сиус”ООД счетоводен запис от 2016 год. за погасяване на задължения на „Сиус”ООД към „Сън Велю”ООД на основание „извършена инвентаризация на вземанията и задълженията с цел да се постигне идентичност със счетоводството на „Сън Велю ГмбХ Австрия”, съставът на БАС е приел, че инвентаризацията не е способ за погасяване на парични задължения, а и в конкретния случай същата е лишена от документална обосновка. Този извод на въззивния съд не се дължи на неспазване на изброените от касатора процесуални правила, а на обективна преценка на данните по делото, вкл. и на обясненията на експерта по ССЕ в с.з. на 31.08.2017 год. Инвентаризацията е извършена през 2016 год. т.е. в рамките на висящността на спора. Твърдението е, че със сумата от 3149077.33 евро третото неучастващо лице „Кинве Солар Пауър и Ко” е погасило задължението на „Сиус”ООД към „Сън Велю”ООД до този размер. В счетоводството на „Сиус”ООД тази сума е посочена като задължение към „Кинве Солар Пауър и Ко” вместо към „Сън Велю”ООД, но липсва документално потвърждение извън посочената по-горе инвентаризация. Не е представено нито споразумение между страните по делото, нито обективни данни за действително извършено в хода на процеса плащане, различно от предходните, отразени в счетоводството на „Сиус”ООД такива. Докладът за извършената инвентаризация през периода 25.01.2016 – 26.01.2016 год. изрично свързва сумата 3149077.33 евро с прехвърлени от „Кинве Солар Юръп ГмбХ” и „Сън Фокус”ЕООД плащания към „Сън Велю”ГмбХ на „Кинве Солар Пауър и Ко”. Т.е. в най-благоприятният случай документът обективира придобиване от „Кинве Солар Пауър и Ко” на права, породени от плащания на „Кинве Солар Юръп ГмбХ” и „Сън Фокус”ЕООД към „Сън Велю”ГмбХ. Данни, обаче, че тези преводи през периода 01.03.2012 год. – 23.07.2013 год. са били извършени от третите лица именно за погасяването на спорните по настоящето дело вземания, липсват. Поради това, като не е зачел погасителния ефект на счетоводния запис основаващ се на доклада от инвентаризацията, съставът на БАС не е допуснал сочените нарушения на процесуалния закон. Не е налице и последното от твърдяните нарушения на процесуалния закон. Вярно е, че въззивният съд е оставил без уважение искането за назначаване на повторна или на тройна експертиза, като е счел искането на въззивника за неоснователно, доколкото се изчерпва със стремежа към повторни отговори на въпроси, на които експертът вече е отговорил. Неправилно е тълкуването на касатора на нормата на чл.201 ГПК в смисъл, че съдът е задължен всякога при оспорване на експертното заключение, било при доводи за непълнота, било при доводи за неправилност, да назначава допълнителна или повторна експертиза. Преценката дали да стори това е изцяло в правомощията му и това не съставлява нарушение нито на чл.6 ЕКПЧ, нито на чл.47 от ХОПЕС. Правилността на тази преценка се проверява по реда на инстанционния контрол. В случая, настоящият съдебен състав счита, че преценката на БАС е била правилна. Оспорването на експертиза от процесуалните представители на „Сиус”ООД е било с аргументите, че вещото лице е работило по документи, предоставени от ищеца, че е посочен ГФО за 2013 год., който не е бил приет и публикуван в Търговския регистър, както и допълнителни документи по инвентаризацията. Правилността на преценката на БАС произтича от това, че експертизата е работила по документи, предоставени от счетоводната къща, обслужваща „Сиус”ООД, а след прекратяване на счетоводното обслужване – документите, предоставени от счетоводната къща и пряко от счетоводството на „Сиус”ООД са били идентични. Това е установено в съдебно заседание. Приемането или неприемането на ГФО за 2013 год. няма значение за спора, а и експертизата не се основава на отразяванията по този отчет. Предвид факта, че инвентаризацията действително не е погасителен способ, а едностранно предприето действие от страната за нуждите на процеса, искането за допълнителната проверка на документите по нея правилно е преценено като неотносимо към предмета на доказване, а оттам и неоснователно. ІІІ. Основанието по чл.281 т.3 ГПК се подържа и в хипотезата – допуснати от БАС нарушения на материалния закон. Твърдяното в жалбата нарушение на чл.55 ТЗ вр.чл.182 ГПК касаторът „Сиус”ООД аргументира с подържаната пред инстанциите по същество теза, че собственото му счетоводство не е било редовно водено, предвид управителните функции през спорния период на Хелмут Панитц, който е бил собственик и управител и на ищовото дружество. Счита, че при оспорена редовност на счетоводството на „Сиус”ООД, в противоречие с чл. 55 от ТЗ и чл. 182 от ГПК въззивният съд е основал извода си за дължимост на процесиите суми на база осчетоводяването на фактурата, без да е доказана редовността на счетоводните книги от позоваващата се на тях страна. Според касатора, доказването на редовното водене на счетоводните книги на ответника е било в тежест на ищеца, което БАС не е констатирал. Въведеното с жалбата твърдение за нарушаване на чл.22 ЗЗД и на чл.20 ЗЗД се основава на последователно подържаната от „Сиус”ООД теза, че има статута на трето облагодетелствано лице спрямо търговските отношения на австрийското дружество с китайското дружество „Кинве Солар Пауър и Ко”. Поради това, касаторът счита, че „Като не е изследвал действителната воля на страните по договора за съвместно предприятие и като не е обсъдил развитието на отношенията между китайското и австрийското дружество, а е търсил уговорката в полза на „Сиус”ООД единствено частично и избирателно посочване на отделни клаузи от писмените съглашения между „Кинве” и „Сън Велю”, апелативният съд е допуснал нарушение на чл.22 ал.1 и на чл.20 от ЗЗД. Становището на настоящия съдебен състав за наличието/липсата на основанието по чл.281 т.3 ГПК, произтичащо от посочените нарушения на материалния закон е следното: Преди всичко, следва да бъде взето предвид това, че доводът на „Сиус”ООД за нередовности при воденето на собственото му счетоводство като основание за недостоверност на счетоводните записвания и оттам – правилността на експертното заключение, се прави за пръв пред настоящата инстанция, поради което той е недопустим. Не може да се третира като нарушение на въззивния съд непроизнасянето по оспорване, което не е било направено и проверка на обстоятелства, които не са били въведени в процеса. Вярно е, че през спорния период управител на „Сиус”ООД е бил Хелмут Панитц, който е бил собственик и управител и на ищовото дружество. Това, обаче, е станало със знанието и изричното съгласие на другия съдружник в „Сиус”ООД Гуо Хаиронг – представляващ „Кинве Солар Пауър и Ко”. По делото се съдържат достатъчно данни за влошени търговски отношения между китайското и австрийското дружества, което е довело и до смяна на управлението и на съотношението в капитала на учреденото от тях българско дружество. Налице са данни за други приключили или висящи арбитражни и съдебни производства между „Кинве Солар Пауър и Ко” и „СВ Модулпродукшън ГмбХ”, както и за влошени междуличностни отношения. Настоящият съдебен състав приема това за даденост, както и за причина, поради която в рамките на настоящето производство китайската и австрийската страна не са предоставили пълни данни за действителните договорености и отношения между тях, обусловили съвместната им дейност по построяването и експлоатацията на фотоволтаичния обект в [населено място]. Правораздавателната дейност на съда, обаче, е обусловена от спазването на диспозитивното начало по чл.6 ал.2 ГПК – обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните не само чрез изричните им искания, оспорвания и изявления, а и чрез готовността им да предоставят данни/доказателства за действителните факти от значение за спора. Ролята на съда по чл.10 ГПК е да осигури на страните възможност за представяне на фактите и им съдейства за установяване на обективната истина при решаването на спора, но при липсата на данни, изводите му не могат да се основават на предположения. ІV. Въведеното касационно основание по чл.281 т.3 ГПК – необоснованост на въззивния акт, касаторът свързва с това, че при съпоставката на представените по делото доказателства - меморандум за разбирателство, допълнение към меморандума и договор за съвместно предприятие и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, следва изводът, че „Сиус”ООД е получил фотоволтаичната си електроцентрала в изпълнение на договореностите от 03.04.2012 год. между „Кинве Солар Пауър и Ко” и „Сън Велю” („СВ Модулпродукшън ГмбХ”), който извод съдът е пренебрегнал. Тезата му е, че плащането от „Кинве Солар Пауър и Ко” на „Сън Велю” („СВ Модулпродукшън ГмбХ”) на сумата от 3149077.33 евро и погасяването на задълженията на „Сиус”ООД по процесната фактура са свързани. Това плащане е осчетоводено от ищеца като намаление на задължението на „Сиус”ООД, но това неправилно не е било възприето от състава на Бургаския апелативен съд. Становището на настоящия съдебен състав по твърдението за необоснованост на въззивния акт по смисъла на чл.281 т.3 ГПК е следното: Тези доводи възпроизвеждат доводите за допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила и становището си за доказаността на статута на бенефициер по конкретното задължение на базата на меморандума за разбирателство, допълнението към меморандума и договора за съвместно предприятие, настоящият съдебен състав е изразил по-горе. Дори да се приеме, че „Сиус”ООД действително е получил фотоволтаичната си електроцентрала в изпълнение на договореностите от 03.04.2012 год. между „Кинве Солар Пауър и Ко” и „Сън Велю”ГмбХ, то от това не следва еднозначно извода, че за него това се е случило безвъзмездно, а доказателства опровергаващи документите, материализиращи възмездността на процесната сделка не са представени. За пълнота на изложението, ще следва да бъде посочено и обстоятелството, настъпило в хода на въззивното производство – откриването на производство по несъстоятелност на „СВ Модулпродукшън ГмбХ”. В рамките на това производство всеки от кредиторите, както и „Кинве Солар Пауър и Ко” или „Сиус”ООД би могъл да предяви вземанията си към несъстоятелния длъжник, вкл. тези, които не са приети като годни за прихващане в настоящето производство и пр. В рамките на несъстоятелността би се установило съществуването/несъществуването на задължението на „Сън Велю”ГмбХ към „Обербанк”АГ, а оттук и релевантността на т.нар. „глобална цесия” спрямо задължението на „Сиус”ООД. Това изключва прилагането на чл.295 ал.2 ГПК за събиране на допълнителни доказателства относно тези обстоятелства, дори хипотетично да би се приело, че липсата им се дължи на процесуален пропуск от страна на БАС да ги събере (становище, което настоящият състав не споделя). Предвид на гореизложените съображения, настоящият съдебен състав приема, че не е налице което и да е от основанията по чл.281 ГПК за касиране на въззивния акт и той ще следва да бъде оставен в сила. В с.з. на 25.02.2019 год. ответникът по касация, чрез процесуалния си представител е заявил, че не прави искане за присъждане на разноски за настоящата инстанция. Предвид на горното, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 90 от 11.09.2017 год. по т.д.№ 197/2017 год. на Бургаския апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.