6
Р Е Ш Е Н И Е № 279
гр.София, 05 декември 2011 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо наказателно отделение в съдебно заседание на тринадесети май две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА
ПЛАМЕН ПЕТКОВ
със секретар Аврора Караджова
при участието на прокурора ЯВОР ГЕБОВ
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ПЛАМЕН ТОМОВ
наказателно дело под № 1396/2011 година
От името на подсъдимите А. Т. Г. и Ж. А. Т.-С. са подадени касационни жалби срещу потвърждаването от Военно-апелативния съд на осъдителната част на присъдата срещу тях, издадена от Софийския военен съд.
Присъдата – от 16 декември 2010 год. по нохд № 147/2010 год., в обжалваната й част е за транспортното престъпление по чл.343, ал.1, б.”в”, извършено от подсъдимите независимо един от друг (като независими извършители) на 21 август 2008 год. и причинило смъртта на 60-годишната Б. П. Кипрова. И двамата подсъдими са наказани с пробация и лишаване от право на управление на МПС за 6-месечен срок, първият вид наказание – при условията и на чл.55 НК (под предвидения в закона минимум); еднаква е и гражданската отговорност за причинените неимуществени щети на съпруга и сина на пострадалата /Л. и А. Кипрови/: всеки от подсъдимите по 10 000 лева на всеки от наследниците.
Присъдата е потвърдена с решение № 15 от 7 март 2011 год. по внохд № 9/2011 год. също след обжалване от името на двамата подсъдими.
И двата съдебни акта са втори поред: предишното въззивно решение и потвърдената с него присъда са били отменени от друг състав на ВКС-І н.о. поради незаконен съдебен състав, разгледал делото в първата инстанция.
Според подадените касационни жалби, и двамата подсъдими трябва да бъдат оправдани, а според изготвената от името на подсъдимия Г. – делото върнато за ново разглеждане в досъдебното производство, ако се приеме необходимостта от „ново процесуално издържано разследване”. Жалбите съдържат и доводите, които подателите им свързват с основанията за това оспорване.
В съдебното заседание на касационната инстанция жалбите са поддържани, а страните по обвинението (прокурорът и частните обвинители) и гражданския иск са за тяхното отхвърляне.
Върховният касационен съд намери, че трябва да остави в сила въззивното решение.
То не е засегнато от касационните основания.
Подсъдимите трябва да отговарят наказателно и граждански за своите деяния.
Наказателната отговорност на водача на линейката (Г.) е всъщност за това, че не е използвал законосъобразно предимството си на водач на МПС със специален режим на движение (чл.92 ЗДП, 159 ППЗДП), докато наказателната отговорност на водача на „обикновения” автомобил и втори участник в инцидента (Т.-С.) е за отнемането на това предимство (чл.104 ЗДП). Противоречието между двете основания за отговорността – че е възможно да бъде отнето нещо, което е отпаднало поради незаконосъобразното му използване, е само привидно - а привидността му отпада веднага, щом инцидентът бъде разгледан в неговата динамика в развитие.
При статичното разглеждане на случилото се Г. наистина е бил според чл.92, ал.2 ЗДП (да управлява безопасно линейката) без предимството си по чл.92, ал.1 ЗДП (да не спазва останалите правила, най-общо казано). При това положение предимството на зеления сигнал на светофара, което е било в полза на Т.-С., е могло да се прояви без ограничение.
Динамичното разглеждане на инцидента обаче разкрива друга картина. Преди да бъде изгубено, предимството на водача на МПС със специален режим на движение безспорно елиминира предимството на зеления сигнал на светофара (конкуренцията между двете предимства е в полза на първото); след изгубването на първия вид предимство, онзи, който противозаконно продължава да го ползва, се превръща в опасност за движението, с която всички останали водачи трябва на общо основание да се съобразяват и да я избягнат, като „намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат”(чл.20, ал.2 ЗДП).
Предложената от ВКС гледна точка позволява по-голяма яснота както за неоснователността на жалбите, така и за някои неотстраними в тази съдебна инстанция слабости на обвинението. Жалбоподателите използват, разбира се, и слабостите на обвинението, и това налага да бъдат отбелязани първо те.
С оглед на изложеното по-горе, правната квалификация на обвинението е очевидно непълна. От една страна, поведението на водача на линейката е останало неквалифицирано чрез посочване в диспозитив на чл.92 ЗДП, а, от друга страна, поведението на втория водач-без изричното посочване на чл.20, ал.2 ЗДП. И ако за Г. има все пак обсъждане в тази насока (то е било предизвикано дори след връщане на делото за доразследване на прокурора – вж. разпореждането на съдията-докладчик по нохд № 26/2009 год.), за Т.-С. тази насока изобщо не е била предмет на внимание. Непълнотата на обвинението, от трета страна, няма как да бъде запълнена сега, след като тя не е видяна от представителите на прокуратурата.
Представителите на подсъдимите, на свой ред, очевидно не са прави да отричат нарушаването и на инкриминираните в обвинението правила по ЗДП. Това е направено най-остро в жалбата от името на подсъдимия с твърдението, че поведението му е „несъставомерно” откъм нарушаване на правилата, които са изведени от уредбата в чл.6 и 16, ал.1 ЗДП и чл.31, ал.7 ППЗДП. Твърдението е неправилно, защото не държи сметка за поведението на Г. от момента, в който отпаднало неговото предимство – от този момент насетне той се е превърнал в нарушител на всички забрани, с които иначе му е било позволено да не се съобразява – да навлиза в лентата от пътя за насрещно движение и срещу червената светлина на светофара, и т.н., при условие, че управлява „по безопасен начин” (чл.92, ал.2 ЗДП).
Що се отнася до подсъдимата, ако в жалбата от нейно име беше съобразено, че тя всъщност не е реагирала на една опасност по смисъла на чл.20, ал.2 ЗДП, в каквато се е превърнало движението на линейката (в случая не е реагирала на звуковата й сигнализация), едва ли щеше да бъде възможно да отрича собствената си отговорност. Защото именно тогава щеше да се види по-ясно, че шофирането й също е в причинна връзка със сблъсъка с линейката и смъртта на превозваната към болницата Б.Кипрова.
Отричането на причинната връзка, за която подсъдимата отговаря, е още по-малко убедително, когато се прави заради отговорността на длъжностните лица от ВМА, допуснали линейката в експлоатация без обезопасителните колани за превозване на болните. Безспорно е, че за такава отговорност също има място, но тя в никакъв случай не изключва причинната връзка с деянието на Т.-С. и за нейната собствена вина (без нейното и на подсъдимия поведение, въпросът с коланите не би се поставил изобщо), а по делото би могла да се обсъжда единствено при индивидуализацията на наказанието (не обаче за намаляване на гражданската отговорност, която в такъв случай би била солидарна – чл.53 ЗЗД).
Последното(обсъждане при индивидуализацията на наказанието) е всъщност и направено от съдилищата, но жалбоподателят от името на подсъдимата не само не го отчита, но допуска в защитната си теза вътрешното противоречие да се съгласява все пак с приложението на чл.78а НК за „възникналото ПТП и при липсата на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на подзащитната” и защото „както подзащитната,…, така и водачът на линейката… не са употребили алкохол”(кас.жалба, с.2) – при липсващо съпричиняване от страна на Т.-С. тя не би трябвало да носи и да бъде освобождавана от наказателна отговорност с налагане на административно наказание.
Жалбоподателят от името на подсъдимата не е отчел освен това, че съдилищата са взели предвид и са намалили размера на присъдените обезщетения поради тежкото заболяване на пострадалата и прогнозата да не го преживее независимо от получената при автоинцидента травма (само че това е сторено на с.8 от мотивите на ВоАС, а в жалбата е цитирана с.6). Друг е въпросът дали съдилищата са намалили обезщетенията в съответствие със справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД, но това, при липсата на жалби от гражданските ищци, е достатъчно да се каже, че е най-малкото спорно.
Трябва да бъде отхвърлена, накрая, онази част от касационната жалба от името на А.Г., в която се възразява срещу несподелените от съдилищата защитни алтернативи, че извършеното от него е „случайно деяние” (чл.15 НК) или че е извършено в изпълнение на неправомерна служебна заповед (чл.16 НК) – за първата хипотеза няма място при извършените от подсъдимия нарушения на правилата за движение, а за втората – при положение, че движението на необезопасената с колани линейка е само една от причините (и то не най-съществената) за смъртта на пострадалата.
Ръководен от всичко изложено и съобразно още с чл.354, ал.1, т.1 НПК, ВКС-І наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 15 от 7 март 2011 год. по внохд № 9/2011 год. на Военно-апелативния съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|