Р Е Ш Е Н И Е № 50 София, 12 .06. 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи май две хиляди и двадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ:КРАСИМИРА МЕДАРОВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при участието на секретаря ИЛИЯНА ПЕТКОВА и в присъствието на прокурора КАЛИН СОФИЯНСКИ изслуша докладваното от съдията ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА н. дело № 1172/2019 година Настоящото – второ по ред касационно производство, по чл.346, т.1 и сл. от НПК е образувано по жалба на подсъдимия В. Е. Р. Е., подадена чрез упълномощения му защитник адв.Х. Р. срещу решение № 97/2019 г., постановено по ВНОХД № 220/2019 г. от Апелативен съд-Варна, с което е изменена присъда № 25 от 19.03.2018г. по НОХД № 140/2018г. на Варненски окръжен съд, като са увеличени размерите на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода на една година и осем месеца, на определения изпитателен срок на четири години и на кумулативното наказание „лишаване от право да управлява МПС“ на две години. В депозираната касационна жалба, инициирала производството пред ВКС се заявяват и трите касационни основания, като се твърди, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и е явно несправедливо.Основанието по чл.348, ал.1, т.1 от НПК се аргументира с отказа на съда да приложи правилната, според касатора, норма на чл.55, ал.1, т.1 от НК при определяне на наказанието, като в подкрепа на претендираното и наличие се изброяват обстоятелства, за които се твърди, че въззивният съд е игнорирал или подценил и които в същото време смекчават отговорността на подсъдимия.Броят на последните ги определя като многобройни, а съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, следва да се отчете като изключително смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство, което обосновава индивидуализация на наказанието му, съобразно правилата на чл.55, ал.1, т.1 от НК, както е процедирал първостепенния съд. Съществените процесуални нарушения се аргументират на плоскостта на твърдяно ограничаване правото на защита на подсъдимия, реализирано чрез въвеждане от страна на въззивния съд на нови обстоятелства в мотивите към обжалваното решение, непосочени и нефигуриращи в обвинителния акт. В последната насока се поддържа, че въззивният съд е приел, че пострадалият моторист е реализирал само едно нарушение на ЗДвП, вместо обективираните в обвинителния акт три такива, като наред с това не е споделил обвинителната теза за „изключително съпричиняване“ на вредоносния резултат и в този смисъл е постановил съдебния си акт в разрез със задължителните указания, визирани в ТР №1/06.04.2009г. по т.д. №1/2008г. на ОСНК на ВКС. Наред с това, въззивният съд не е изложил убедителни съображения за причините, поради които не приема съпричиняването като изключително смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство, както и за тези, поради които не приема наличните четири на брой смекчаващи обстоятелства като многобройни, което ангажира касационното основание, разписано в чл.348, ал.3, т.2, пр.1, вр. ал.1, т.2 от НПК.Явната несправедливост на наложеното наказание се аргументира с преповтаряне на съображенията, обосноваващи оплакването за допуснато нарушение на закона. Въведено е искане за изменение на въззивното решение в санкционната му част, индивидуализиране на наказанието на подсъдимото лице в условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК и отмерване на същото в размера, определен от първостепенния съд. В съдебното заседание подсъдимият и касатор В. Е. Р. Е., редовно призован се явява лично.Явява се и упълномощеният му защитник-адв.Х. Р..Жалбата се поддържа изцяло с изложените в нея оплаквания и подкрепящи ги доводи и заявеното искане. В лична защита подс.Е. поддържа изложеното от защитника. При предоставеното му право на последна дума изразява съжаление за стореното и моли да му бъде намалено наказанието до размера определен от първоинстанционния съд.Заявява, че при разглеждането на делото пред ВАС частните обвинители са имали дълъг контакт с прокурора, което счита за недопустимо, като според него, именно това е причината за увеличаване на наказанието му. Частните обвинители Н. Н. и И. Н., чрез повереника си –адв.Т., оспорват касационната жалба и молят обжалваното решение да бъде оставено в сила.Не са налице касационните основания, визирани в чл.348, ал.1, т.2 от НПК.Въззивният съд не е установил нови фактически положения, различни от обективираните в обвинителния акт. Съблюдавал е стриктно працесуалните правила, релевантни за диференцираната процедура, по която е протекло първоинстанционното производство. Иде реч за различна правна оценка на обективирани в обвинителния акт фактически положения, което е в съзвучие с постулатите на ТР, на което се позовава защитата, като в този смисъл не е налице претендирания от касатора порок. Материалният закон е приложен правилно, като наказанието на подсъдимия законосъобразно и обосновано е индивидуализирано по правилата на чл.54 от НК. Не е налице и заявената явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. По-подробни съображения във връзка с така изложените доводи са изложени в писмени бележки. Идентично становище, за неоснователност на касационната жалба излага и частният обвинител П. П. чрез повереника си, адв.В., който поддържа съображенията на адв.Т., акцентирайки самостоятелно върху това, че въззивният съд не е допуснал заявените от касатора нарушения на процесуалния и материалния закон. Всички частни обвинители претендират сторените от тях разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция да бъдат възложени на подсъдимия. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна. Не съзира заявените от защитата касационни основания, предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В правото си на реплика, адв.Р. акцентира върху скоростта на движение на пострадалия моторист, като заявява, че ако последният се е движел с нормативно разрешената скорост, е щял да избегне ПТП.В този смисъл е налице причинно-следствена връзка между съпричиняването на вредоносния резултат, което ми придава характер на изключителност и ангажира индивидуализация на наказанието на подсъдимия съобразно правилата на чл.55, ал.1, т.1 от НК. Върховният касационен съд, наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е от процесуално легитимиран субект срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, в установения в закона срок.Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. С първоинстанционната присъда № 25 от 19.03.2018 г., постановена по НОХД № 140/2018 г. от Варненски окръжен съд, подсъдимият В. Е. Р. Е. е бил признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 343, ал. 1 , б.“в“ във вр. с чл. 342, ал.1 от НК, като на основание чл.58а, ал.4 и чл.55, ал.1, т.1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, изтърпяването на което е отложено за изпитателен срок от три години, съобразно чл.66, ал.1 от НК. На основание чл. 343г от НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от една година, като е зачетено времето, през което същия е бил лишен от това право по административен ред. Със същата присъда, ВОС е присъдил направените по делото разноски, които са възложени в тежест на подсъдимия. По жалби на частните обвинители Н. и И. Н. и П. П., подадени чрез техните повереници е образувано ВНОХД №227/2018г. по описа на Апелативен съд-Варна. С постановеното въззивно решение, на основание чл.337, ал.2, т.1 и чл.338 от НПК е изменена първоинстанционната присъда в наказателно-осъдителната част, като е увеличен размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода от една година на една година и осем месеца, както и този на кумулативното наказание лишаване от правоуправление от една година на една година и осем месеца. Присъдата е потвърдена в останалата и част. По касационни жалби на защитата на подсъдимото лице и на частните обвинители чрез техните повереници е образувано н.д. № 255/2018г. по описа на ВКС.С постановеното решение № 68 от 10.06.2019г., на основание чл.354, ал.3, т.2, вр. чл.348, ал.3, т.т. 1 и 2 от НПК е отменено изцяло въззивното решение и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд –Варна за отстраняване на допуснатите нарушения и изпълнение на дадените по реда на чл.355, ал.1, т.3 от НПК указания. С обжалваното решение, предмет на настоящата касационна проверка, постановено по образуваното ВНОХД № 220/2019г. по описа на Апелативен съд –Варна, на основание чл.337, ал.2, т.1 и чл.338 от НПК е изменена първоинстанционната присъда в наказателно-осъдителната част, като е увеличен размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода от една година на една година и осем месеца; този на изпитателния срок от три години на четири години, както и този на кумулативното наказание лишаване от правоуправление от една година на две години.Присъдата е потвърдена в останалата и част. На първо място, следва да бъде разгледано оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от страна на въззивния съд, тъй като проверката на другите релевирани касационни основания е възможна само при констатации за отсъствие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.В противен случай биха били злепоставени изводите на решаващия съд по фактите и поради това касационната проверка за законосъобразността на съдебния акт и справедливостта на наказанието не би била възможна. Твърдението за процесуални недостатъци в дейността на въззивния съд е неоснователно.То, както се посочи и по-горе, се извежда от това, че въззивният съд, от една страна, е излезнал извън фактическите рамки, обективирани в обстоятелствената част на обвинителния акт, като е въвел нови фактически положения, които са станали известни на подсъдимия едва с въззивния съдебен акт,като в този смисъл, сериозно е ограничено правото му на защита, а от друга- с това, че не са изложени достатъчно убедителни правни съждения за причините, поради които индивидуализацията на наказанието на подсъдимия не е протекла по правилата, установени в чл.55 от НК, въпреки наличието на основания за това-т.е. липса на мотиви. Производството пред първоинстанционния съд е протекло по реда на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, като подсъдимият Е. е признал фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт.Именно въз основа на тези факти, инстанциите по същество са формирали фактическите си и правни изводи при стриктно съблюдаване на процесуалните правила, налагащи се от разглеждането на делото по диференцираната процедура. Вярно е, че на стр.4 от обвинителният акт е отразено, че при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия /ако съдът сподели обвинителната теза за виновност на последния/, следва да бъде взето предвид, наред с останалите относими към този институт обстоятелства и „изключителното съпричинителство“ от страна на пострадалия на вредоносния резултат, както и че този резултат е вследствие и на нарушени правила на ЗДвП от страна на същия, тъй като се е движел със скорост над нормативно установената и е навлизал в забранена за движение на мотоциклети част от пътното платно, обозначена със знак №В8. Вярно е също така, че въззивният съд , обсъждайки нарушените от пострадалия мотоциклетист правила на ЗДвП, които са в причинна връзка със съставомерния резултат е приел, че не е налице нарушение на забраната, произтичаща от пътен знак В8. Тази дейност на въззивния съд не е в разрез с указанията, въведени с ТР №1 от 06.04.2009г. по т.д. №1/2008г. на ОСНК на ВКС, както настоява защитата, и по-конкретно с т.8 от същото, а напротив, в синхрон с тях. И това е така, защото, макар и ограничена в рамките на фактическите констатации, обективирани в обвинителния акт, въззивната проверка, при проведена диференцирана процедура по Глава 27 от Н., включва в обхвата си установяването и противопоставянето на правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани с приложимия материален закон, с предпоставките и съдържанието на наказателната отговорност .В обсега на същата е и излагането на съображения за необходимост от приложение на относимите основни институти на наказателното право; очертаване на аргументи за обективните и субективни принципи на престъпния състав и обоснованата от тях правилна квалификация; релевираните възражения за наказателна неотговорност и погасителна давност; излагане на доводи за индивидуализацията на санкционните последици и начина им на изтърпяване. Именно в посочените рамки се е движел въззивния съд, който при правната оценка на приетата фактическата обстановка, която е идентична и с обективираната в обвинителния акт, е изложил правни съждения, относими към споделеното и от него съпричинителство на вредоносния резултат, които се отличават от тези на държавния обвинител, поради което не е налице соченото от защитника съществено нарушение на процесуалните правила.Обсъждайки доказателствата по делото, поставените в основата на изведения извод за съпричинителство на съставомерния резултат, и излагайки правни съждения, различни от заявените в обвинителният акт, въззивният съд е извършил законосъобразна аналитична дейност, в рамките на правомощията си. Съдът не е въвел нови фактическите обстоятелства, а е дал различна правна оценка на възприетите и от него такива, които са идентични с обективираните в обвинителния акт, което определя като неоснователен въведеният довод за нарушено право на защита на подсъдимото лице. Неоснователно е и оплакването за липса на въззивни мотиви в частта от решението, касаещо индивидуализацията на наказанието на подсъдимия. ВАС е обективирал изводите си от извършената проверка на правилността на обжалваната първоинстанционна присъда, като се е съобразил с отменителните указания на предходната касационна инстанция и с особено внимание и аналитичност е подходил към преценка на дейността по индивидуализацията на наказанието на подс.Е. за извършеното престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“ от НК. Ясно и аргументирано е обективирал изводите си за надценяване на относителната тежест на наличните смекчаващи отговорността на подсъдимото лице обстоятелства и е направил обстойна и качествената съпоставка на обстоятелствата с действителна значимост за определяне на приложимото наказание.В мотивите на решението се проследява процеса на формиране на вътрешното убеждение на контролирания съд по определяне на наказанието на подсъдимия, както и съблюдаването на правилата по чл.54 и чл.58а от НК. Съобразил е обстоятелствата, на които акцентира защитата, като аналитично ги е съпоставил с отегчаващите такива и със степента на обществена опасност на деянието и дееца. Несъгласието на защитника с аналитичната дейност на въззивния съд, не може да аргументира липса на мотиви. Не са налице и касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК:явна несправедливост на наложеното наказание и изведеното на тази плоскост нарушение на закона, изразено в неприлагане на чл.55 от НК. Прочитът на касационната жалба и развитите в съдебно заседание допълнителни съображения очертава припокриване на подкрепящите двете основания доводи, което позволява едновременното им разглеждане. Преди всичко следва да се отчете, че проверяваното въззивно решение и най-вече направената с него наказателно-правна оценка на обстоятелствата, относими към индивидуализацията на наказанието на подсъдимия, е резултат от задължителните указания, които ВКС е дал при предходното разглеждане на делото, посочвайки, че именно те следва да бъдат изяснени при второто въззивно производство. Именно при спазване указанията на касационната инстанция, въззивният съд е процедирал при индивидуализиране на наказателната санкция, която следва да бъде приложена по отношение на подсъдимото лице. Следва да се посочи също така, че съгласно разпоредбата на чл.348, ал.5,т.1 от НПК, наказанието е явно несправедливо, когато очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК, пред каквато хипотеза не сме изправени в настоящия казус. Определеното на касатора наказание лишаване от свобода в размер на две години и шест месеца/след редукцията по чл.58а, ал.1 от НК-една година и осем месеца/, чието изтърпяване е отложено при условията на чл.66 от НК , като е определен изпитателен срок от четири години не е явно несправедливо, тъй като в пълна степен отговаря на обществената опасност на деянието /с оглед характера и степента на засегнатите с него обществени отношения/ и дееца. За престъплението по чл.343 ал. 1 б. „в” от НК законодателят е предвидил наказание лишаване от свобода от две до шест години. Доколкото производството пред първата инстанция е протекло по реда на гл.ХХVІІ, в хипотезата на чл.371 т.2 от НПК, съдът на основание чл.373, ал.2 от НПК е длъжен при постановяване на осъдителна присъда да определи наказанието при условията на чл.58а от НК, като съгласно ал.4 на чл.58а от НК, в случаите, когато едновременно са налице условията на ал.1 и условията на чл.55 НК, съдът прилага само чл.55 , ако е по-благоприятен за дееца. В настоящият казус обаче, както правилно е преценила въззивната инстанция, не са налице основания за приложението на чл.55 от НК, тъй като не се установяват нито многобройни, нито изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, когато и най- лекото, предвидено в закона за това престъпление наказание се явява несъразмерно тежко, и в този смисъл претенцията на жалбоподателя се явява неоснователна. Акцент по този пункт от жалбата е поставен върху броя на смекчаващите вината обстоятелства, като се настоява, че той е определящ за характеризирането им като многобройни по смисъла на чл.55 от НК.Това разбиране е неправилно.Както броя на смекчаващите и отегчаващите отговорността на дееца обстоятелства, така и съотношението между тях не следва да се преценява единствено и само математически, както настоява защитата, а следва да се отчита и тяхната относителна тежест в контекста на инкриминираната престъпна деятелност.Отчетените от въззивния съд смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, а именно: съжалението, изказано за случилото се и проявената критичност; добрите характеристични данни и чистото съдебно минало, не са нито многобройни, нито изключителни по своя характер смекчаващи отговорността обстоятелства, като в този смисъл не могат да обусловят приложението на чл.55 от НК, а обосновават налагане на наказание към минималния размер, предвиден за конкретното престъпление.Що се касае до наведеният довод, основан на това, че съпричиняването на вредоносния резултат в конкретния случай, следва да се отчете като изключително смекчаващо вината обстоятелство и самостоятелно или пък в съчетание с останалите изброени по-горе смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, да доведе до приложението на чл.55 от НК, то той също е неоснователен. Претенцията на защитата на подсъдимия,аргументирала изключителният характер на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия, е основана на извършените от последния нарушения на ЗДвП, а именно:движение със скорост над нормативно разрешената и навлизане в забранен пътен участък, сигнализиран със забранителния знак №В8 /некоректно се сочи в жалбата, че в обвинителния акт са посочени три нарушения на правилата на ЗДвП, реализирани от пострадалия/.Действително сред самопризнатите от подсъдимия факти, обективирани в обвинителния акт, са били и посочените обстоятелства, на които поставя акцент защитника.Няма спор също, че въззивният съд не е приел обвинителната теза, според която съпричиняването на вредоносния резултат е вследствие и на нарушение от страна на пострадалия на забраната, произтичаща от знак № В8.Оспорената аналитична дейност обаче, не е реализирана в нарушение на процесуалните правила, и това е така, защото, за решаващият съд е съществувало задължение да прецени дали нарушените от пострадалия правила на ЗДвП, съпричинили съставомерния резултат са в причинна връзка с последния, респективно дали обосновава наличието на съпричиняване от страна на пострадалото лице, както и дали са действително извършени. В принципен план, наличието или липсата на съпричиняване на вредоносния резултат е правен въпрос, чиито отговор се извежда въз основа на фактическите обстоятелства, установени по делото. Без съмнение навлизането в забранен пътен участък, сигнализиран по надлежния ред със съответния пътен знак, съставлява нарушение на установените в ЗДвП правила, но не всяко нарушение на правилата за движение по пътищата може да обоснове съпричиняване на вредоносния резултат, а само такова, което се намира в пряка причинно следствена връзка с него. По настоящето дело липсват категорични данни относно това, пострадалият да е нарушил забраната произтичаща от знак №В8, като в този смисъл не е налице пряка причинно следствена връзка между поведението на пострадалия, изразяващо се в нарушаване на коментираната забрана и инкриминираното ПТП, довело до смъртния изход на Н..Доказателствата относно мястото, на което е бил поставен коментирания пътен знак и което е обективно установено посредством констатациите в огледния протокол, правилно са интерпретирани от въззивния съд и са послужили за изграждане на стабилни фактически и правни изводи, което определя като неоснователен защитния довод за порок в оценъчната дейност на ВАС.Стореното от последния е в синхрон с позитивната съдебна практика, а не в разрез с нея, както настоява защитника. В обобщение, смекчаващите отговорността на подсъдимото лице обстоятелства, на които акцентира защитата, не са останали извън вниманието на въззивния съд, който ги е оценил правилно, в тяхното действително съдържание и относителна тежест, като индивидуализацията на наказанието, сторена при условията на чл.54 от НК, не аргументира нарушение на закона, нито пък явна несправедливост на наложеното наказание.Що се отнася до позоваването на употребения от държавния обвинител в обвинителния акт термин „изключително съпричиняване“, то той не може да обуслови априори индивидуализация на наказанието на подсъдимото лице, съобразно правилата на чл.55 от НК само на това основание. Касае се до оценъчно съждение, което дори няма правен характер и не е обвързващо за съда по същество. На последно място, несподелен е доводът на подсъдимото лице, основан на това, че при разглеждането на делото във въззивната инстанция, частните обвинители са имали дълъг контакт с прокурора, като именно това е довело до увеличаване на наказанието му. Изявлението няма характер на доказателствена информация, поради което не може да бъде проверено от касационния съд. Материалите по делото не разкриват данни в насоката, твърдяна от касатора. Очевидно става въпрос за времевия период от 14.45ч. до 15.15ч. между съдебните заседания, проведени на 12.07.2019г. пред ВАС, който е бил необходим, поради направения самоотвод на председателя на съдебния състав, което обстоятелство е наложило определяне на нов член на съдебния състав, разглеждащ въззивното производство и продължаване на съдебното заседание от новосформирания съдебен състав. В протокола, обективиращ действията при проведеното съдебно заседание на 12.07.2019г. в периода от 15.15ч. до 15.40ч. липсват констатации /изявления на подсъдимия или неговия защитник/, които да дадат основание да се направи касационна проверка в аспекта на заявената пристрастност. На подсъдимия следва да бъдат възложени и направените, доказани и поискани разноски от частните обвинители И. и Н. Н. и П. П. за адвокатски хонорари пред касационната инстанция в размер общо на 820лв., от които 200лв. за частните обвинители Н. и 620лв. за П. П. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 97/18.07.2019 г., постановено по ВНОХД № 220/2019 г. по описа на Варненски апелативен съд. ОСЪЖДА подсъдимия В. Е. Р. Е. да заплати на частните обвинители Н. Д. Н. и И. М. Н. сумата от 200 /двеста/ лв., а на частната обвинителка П. В. П. сумата от 620лв. /шестотин и двадесет/, представляващи направени разноски в касационното производство. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.