6 Р Е Ш Е Н И Е № 145 гр. София, 24 април 2023 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети март две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при участието на секретаря ЕЛЕОНОРА МИХАЙЛОВА и прокурора от ВКП НИНА ПАНЧЕВА изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 116/2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, подадена от защитника на подсъдимия И. Г. И., срещу въззивна присъда № 35/06.12.2022 г., постановена по в.н.о.х.д. № 740/2021 г. по описа на Окръжен съд – Хасково. В жалбата се излагат твърдения за наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 – 3 от НПК. В писмено допълнение към нея се твърди, че въззивният съд е постановил незаконосъобразен съдебен акт, тъй като е осъдил подсъдимия по обвинение, което не му е било предявено с обвинителния акт и не е било изменено от прокурора в съдебното заседание. Оспорват се и приетите от съда фактически констатации, като се твърди, че деянието е несъставомерно, поради отсъствие на доказателства за наличието на умисъл у дееца за осъществяване на престъплението. На тази основа се претендира за: отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия; връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция или намаляване на размера на наложените санкции. В съдебно заседание пред ВКС защитникът поддържа подадената жалба и пледира за уважаването й по изложените в нея съображения. Допълнително предявява искане за прилагане на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК и оправдаване на подсъдимия на това основание. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба и пледира за оставянето й без уважение. Подсъдимият И. Г. И., редовно призован, не се явява пред касационния съд. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 17/16.11.2021 г., постановена по н.о.х.д. № 191/2021 г. по описа на Районен съд – Димитровград, подсъдимият И. Г. И. е признат за невиновен и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по повдигнатото срещу него обвинение за извършено престъпление по чл. 343б, ал. 2, вр. с ал.1 от НК. Прокурорът от РП – Димитровград останал недоволен от първоинстанционната присъда и подал протест срещу нея пред Окръжен съд – Хасково, с искане за осъждането на подсъдимия по повдигнатото обвинение. С въззивна присъда № 35/06.12.2022 г., постановена по в.н.о.х.д. № 740/2021 г. по описа на ОС – Хасково, подс. И. Г. И. е признат за виновен в това, че на 22.12.2018 г. в [населено място], управлявал МПС, л. а. марка „О.“, модел „Т.“, с рег. [рег.номер на МПС] , с концентрация на алкохол в кръвта си над 0,5 на хиляда, а именно 0,59 на хиляда, установена по надлежния ред, със съдебно - химическа експертиза № 1039 – К/01.04.2019 г. на „УМБАЛ – Пловдив“ АД, след като е осъден за деяние по чл. 343б, ал.1 от НК, по силата на споразумение № 90/09.10.2015 г. по н.о.х.д. № 555/2015 г. по описа на РС - Димитровград, влязло в сила на 09.10.2015 г., поради което и на основание чл. 343б, ал. 2, вр. с ал.1, вр. с чл. 55, ал.1, т.1 от НК е осъден на три месеца лишаване от свобода, при първоначален „общ“ режим на изтърпяване, както и на глоба в размер на 300 лева. Със същата присъда на основание чл. 343г от НК на подсъдимия е наложено наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от две години, като е приспаднато времето, през което е бил лишен от това право по административен ред, считано от 22.12.2018 г. На основание чл. 68, ал.1 от НК с въззивната присъда е приведено в изпълнение споразумение от 11.07.2017 г., по н.о.х.д. № 345/2017 г. по описа на РС – Димитровград, с което на подс. И. е наложено наказание четири месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е било отложено за изпитателен срок от три години, и е постановено това наказание да бъде изтърпяно при първоначален „общ“ режим. Касационната жалба, подадена срещу въззивната присъда, е допустима, тъй като е депозирана от страна, която има право на това, в законовоопределения срок за обжалване и срещу съдебен акт, от категорията на посочените в чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Приоритетно следва да бъде обсъдено оплакването за допуснато нарушение на процесуалните правила, доколкото основателността на същото изключва необходимостта от проверка за наличието на останалите касационни основания. То се обосновава с довода, че въззивният съд, за да мотивира извода си за наличие на умисъл, приел за установен факт, който не се съдържал в обвинителния акт – че подсъдимият уговорил св. С. да даде кръв за изследване вместо него. По този начин съдът постановил присъдата на базата на обвинение, което не било предявено на подсъдимия по предвидения за това ред. Посоченото оплакване е неоснователно. Обвинението е единство от факти и правна квалификация. Неговата обстоятелствена част включва факти, обосноваващи отделните елементи от престъпния състав. Обстоятелствената част на обвинението е различна от обстоятелствената част на обвинителния акт. Когато съдът приема за установени факти, които не са посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт, но и не водят до промяна на отделните елементи на обективната и субективната страна на обвинението, не е налице изменение на същото. В настоящия случай въззивният съд е приел за установено обстоятелство, непосочено в обстоятелствената част на обвинителния акт - че подсъдимият е уговорил св. С. да даде вместо него кръв за изследване. Този факт контролираният съд е използвал единствено като допълнителен аргумент в подкрепа на извода си, че престъплението е осъществено умишлено. Всъщност такова е и повдигнатото с обвинителния акт обвинение – за умишлено осъществено деяние по чл. 343б, ал. 2, вр. с ал.1 от НК и то е останало същото, независимо от установеното допълнително в хода на съдебното следствие обстоятелство. Последното не е довело до изменение на обвинението, предявеното на подсъдимия с обвинителния акт, поради което не е налице соченото от касатора съществено нарушение на процесуалните правила. Останалите възражения на жалбоподателя, поднесени като твърдения за допуснати процесуални нарушения, изразяват недоволството му от кредитиране на доказателствени източници, установяващи същото обстоятелство – опита за даване на кръв за изследване от друго лице - св. С., вместо подсъдимия. Тези възражения оспорват обосноваността на фактическите констатации, приети от въззивния съд, а както е известно тя не е предмет на касационен контрол. Касационният съд не е оправомощен да прави собствен анализ на доказателствената съвкупност /освен в хипотезата на чл. 354, ал. 6 от НПК, каквато не е налице/ и да приема фактически положения, различни от приетите от предходните инстанции. Прегледът на обжалвания съдебен акт налага извода, че въззивният съд при осъществяване на доказателствена и аналитична дейност се е ръководил от разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Професионално и задълбочено е обсъдил събраните по делото доказателства, включително и тези, приобщени във входа на проведеното от него въззивно съдебно следствие. Съпоставил е показанията на свидетелите В., Т. и П. помежду им и с отразеното в приобщеното по делото писмено доказателство – амбулаторен журнал, установил е наличието на корелация между тях и правилно ги е приел за достоверни. Едновременно с това е отхвърлил като необективни показанията на свидетелите С. и С. и обясненията на подсъдимия, констатирайки съществени противоречия между тях относно мястото, на което се е намирал всеки преди и по време на вземането на кръв. След извършен задълбочен и качествен анализ на доказателствената съвкупност /л. 7 от мотивите на възз. пр./, въззивният съд е достигнал до вярното заключение, че е налице опит за даване на кръв от друго лице /св. С./ вместо подсъдимия. Изводите на контролирания съд се основават на вярна интерпретация на събраните доказателства, изградени са съобразно принципите на формалната и правна логика и поради това изцяло се възприемат от настоящия съдебен състав като правилни и законосъобразни. Изложеното обуславя неоснователността на твърдението на касатора за недостатъци в доказателствената и аналитичната дейност на въззивния съд, поради което не се споделя твърдението му за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Неоснователно е и възражението на касатора, за това, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон, като е приел, че деянието е съставомерно, въпреки отсъствието на доказателства за субективната страна. Престъплението по чл. 343б, ал. 2, вр. с ал.1 от НК е формално и се извършва с осъществяване на изпълнителното му деяние. За да се приеме, че е осъществено от обективна страна е достатъчно да се установи, че деецът е управлявал МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда, след като е осъждан за друго такова деяние по ал.1 на чл. 343б от НК. Надлежната процедура за определяне на концентрацията на алкохол е регламентирана в НАРЕДБА № 1 от 19.07.2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози. На резултата от химическия анализ на кръвта на подсъдимия, извършен при спазване на всички изисквания на посочената наредба, не могат да бъдат противопоставени твърдения, свързани с наличието на субективна увереност на дееца, че организмът му е елиминирал алкохола към момента на управлението на МПС, че не се е чувствал повлиян от алкохола, че не е знаел, че заболяването чернодробна цироза, от което страда, забавя процеса на елиминация на алкохол от организма, че не са забелязани промени в поведението му от св. С.. Субективните усещания на подсъдимия за собственото му състояние и впечатленията на страничните наблюдатели не могат да се противопоставят на обективно установената по надлежния ред концентрация на алкохол в кръвта. За да е съставомерно деянието не се изисква и знанието на дееца за точната концентрация на алкохол в кръвта му. Достатъчно е, че в конкретния случай е установено по несъмнен начин, че подсъдимият е съзнавал, че е употребил около 300 мл. ракия и че около 13 часа след това е управлявал МПС. След като е приел за установени тези факти, въз основа на доказателствената съвкупност, въззивният съд е достигнал до законосъобразния извод, че деянието е осъществено и от субективна страна. В този смисъл материалният закон е приложен правилно и не е налице заявеното касационно основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК. Не са налице основания за уважаване на искането на защитата, изложено в съдебното заседание пред ВКС, за приложение на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК. То се аргументира с доводи за ниската концентрация на алкохол в кръвта на подсъдимия, надвишаваща незначително съставомерната такава и със здравословното състояние на подсъдимия. По силата на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК престъпният характер на деянието се изключва при наличието на една от двете форми на „малозначителност“ – пълно отсъствие на обществена опасност или наличие на такава, но с явна нейна незначителност. Управлението на МПС, след употреба на алкохол, е деяние със сравнително висока степен на обществена опасност. Обектът на защита на престъплението по чл. 343б от НК са обществените отношения, свързани с безопасното осъществяване на движението по пътищата. Нуждата от засилена защита на този обект произтича от обстоятелството, че и най – малкото отклонение от правилата, осигуряващи безопасност, могат да доведат до значително засягане или увреждане на живота, здравето и имуществото на членовете на обществото. Чрез определяне на сравнително ниска стойност на алкохолната концентрация в състава на чл. 343б, ал. 2 от НК, законодателят е показал своята нетърпимост към деянията от посочения вид, особено когато става въпрос за повторното им извършване. Поради това, обстоятелството, че инкриминираната концентрация на алкохол надхвърля незначително съставомерната, не обосновава извод за по - ниска степен на обществена опасност или липсата на такава на конкретното деяние. На следващо място от значение за преценката относно прилагане на чл. 9, ал. 2 от НК е степента на личната обществена опасност на дееца. Предвид данните за съдебното минало на подсъдимия, тя следва да бъде оценена като сравнително висока. В това отношение от значение е обстоятелството, че за трети пореден път се провежда наказателно производство срещу подсъдимия за същия вид деяние. Деянието по настоящото дело, освен че е повторно спрямо осъждането, което е елемент от състава на престъплението, е осъществено и в изпитателния срок, определен със споразумение от 11.07.2017 г. по н.о.х.д. № 343/2017 г., с което е признат за виновен в извършване на друго престъпление по чл. 343б, ал. 2, вр. с ал.1 от НК. Изложените факти характеризират подсъдимия като личност с трайно изградена престъпна нагласа, чието поведение е насочено към нарушаване на една и съща забрана – да не се управлява МПС след употреба на алкохол, а това не позволява третирането на престъплението по настоящото дело като малозначително по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК. В този смисъл искането на защитата за оправдаване на подсъдимия на това основание не може да бъде удовлетворено. Не следва да бъде уважено и искането на касатора за допълнителна корекция на наложеното от въззивния съд наказание в посока неговото намаляване. Контролираният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 55, ал.1, т.1 от НК и е определил на подсъдимия санкция лишаване от свобода в минималния предвиден в НК размер – три месеца лишаване от свобода. При това е отчел и сравнително ниската инкриминирана стойност на концентрацията на алкохол в кръвта на дееца и заболяванията, от които той страда. Законът не предвижда допълнително намаляване на наказанието под този размер /когато има предвиден минимум в съответния престъпен състав, както е в конкретния случай/ или заменянето му с друг вид санкция, поради което претенцията на касатора не може да бъде уважена. От друга страна, настоящият съд намира, че въззивната инстанция е проявила твърде голяма снизходителност към подсъдимия, като не е отчела в достатъчна степен данните относно съдимостта на дееца и най - вече обстоятелството, че два пъти вече е осъждан за един и същ вид престъпление. Поради отсъствието на съответен протест на прокуратурата обаче, това не може да бъде коригирано от касационния съд, като единственото правомощие на последния е да потвърди въззивната присъда в санкционната й част. В заключение следва да се посочи, че отсъствието на касационни основания обуславя оставянето на обжалваната въззивна присъда в сила. С оглед на изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 35/06.12.2022 г., постановена по в.н.о.х.д. № 740/2021 г. по описа на Окръжен съд – Хасково. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.