Ключови фрази
Производство, пренасяне , изготвяне , търговия и др. на наркотични вещества * множество престъпления * свидетелски показания


1
Р Е Ш Е Н И Е

№ 20

Гр. София, 01 февруари 2016 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и шестнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА
МАЯ ЦОНЕВА
С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора Д. Генчев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 16/2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 и сл. от НПК.
Образувано е по касационна жалба на адв. Г. – защитник на подс. И. А. Т., против решение № 416/07. 12. 2015 год., постановено по в. н. о. х. д. № 610/2015 год. по описа на Софийски апелативен съд, наказателно отделение, пети състав.
В жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. В подкрепа на твърдението за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила, се сочи, че изводите на съдилищата по фактите са основани на негодни доказателства и доказателствени средства, защото веществените доказателства не са събрани и приобщени по предвидения в НПК ред, а първостепенният съд е прочел по реда на чл. 281 от НПК писмени изявления на лица, които не са резултат от проведен разпит. Поддържа се, че тези нарушения на процесуалните правила са довели до неправилно приложение на материалния закон, както и до явна несправедливост на наказанието, поради което е направено искане за отмяна на въззивното решение, а като алтернатива, в случай, че не бъдат констатирани основания за отмяната му – да бъде изменено в санкционната му част, като бъде намалено наложеното на подсъдимия наказание.
Подс. И. Т. не изразява пред касационната инстанция личното си становище по повод законосъобразността и справедливостта на атакувания съдебен акт.
Защитникът му поддържа касационната жалба. Твърди, че нито първата, нито въззивната инстанция са обсъдили възраженията му във връзка с начина на приобщаване на наркотичните вещества към материалите по делото. Изтъква, че същите не са вписани в регистрите на веществените доказателства, воден в полицейското управление, поради което не може да се установи какъв е предметът на престъплението. В тази връзка акцентира върху обстоятелството, че не е установено местонахождението на част от веществените доказателства. Счита, че съдилищата незаконосъобразно са се позовали на намиращата се по делото експертната справка, която не е нито доказателство, нито доказателствено средство. Сочи, че претърсването на автомобила на подсъдимия е опорочено, тъй като същият е оставен без надзор, а обискът е осъществен в нарушение на закона, тъй като не е установено предназначението на помещението, в което е извършено това действие. Намира, че е недопустимо осъждането на подсъдимия за първото от деянията само въз основа показанията на един свидетел. Оспорва извода на съдилищата, че обиска на подсъдимия и претърсването му са извършени при условията на неотложност. Твърди, че както за телефонния разговор между свид. Г. и доставчика на наркотични вещества, така и за последвалата среща между свидетеля и подсъдимия е била необходима съдебна санкция, тъй като се касае за контролирана доставка по смисъла на ЗСРС. Възразява срещу приобщаването към доказателствената съвкупност на изявления, депозирани собственоръчно от свидетелите в протоколите за разпит. Поддържа оплакването за нарушение на материалния закон без да излага конкретни аргументи в негова подкрепа. Пледира за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав.
Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Сочи, че макар част от веществените доказателства да са изгубени, предметът на престъплението е установен по несъмнен и категоричен начин посредством други доказателствени източници. Намира, че наложеното наказание е справедливо. Пледира въззивното решение да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:
Касационната жалба е неоснователна.
С присъда № 168/21. 05. 2015 год., постановена по н. о. х. д. № 5109/2013 год., Софийски градски съд, Наказателно отделение, 35-а състав е признал подс. И. А. Т. за виновен в това, че за времето от около 16.00 ч. на 10. 05. 2012 год. до около 17.00 ч. на 11. 05. 2012 год., в [населено място], на ул. /наименование/, пред паркинга на магазин /наименование/, в условията на продължавано престъпление, без надлежно разрешително е разпространил и държал с цел разпространение високорискови наркотични вещества – амфетамин и коноп на обща стойност 1 111,12 лева, поради което и на основание чл. 354 А, ал. 1, пр. 4 и 5 вр. чл. 2, ал. 1 и чл. 54 от НК е осъден на три години лишаване от свобода и глоба от 5 000 лева.
На основание чл. 66 от НК съдът е отложил изтърпяването на наказанието лишаване от свобода за срок от пет години от влизане на присъдата в сила.
Съдът е отнел в полза на държавата инкриминираните наркотични вещества, произнесъл се е по наличните веществени доказателства по делото и е осъдил подсъдимия да заплати направените по делото разноски.
Присъдата е била предмет на въззивна проверка по жалба на подсъдимия и с решение № 416/07. 12. 2015 год., постановено по в. н. о. х. д. № 610/2015 год. по описа на Софийски апелативен съд, наказателно отделение, пети състав, е потвърдена.
Доводите за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила следва да бъдат разгледани преди тези за неправилно приложение на материалния закон, доколкото от основателността им зависи дали ще бъдат обсъждани останалите оплаквания в касационната жалба. По естеството си твърденията за неспазване на процесуалните изисквания представляват такива за опорочаване вътрешното убеждение на инстанциите по фактите, поради това, че изводите им са основани на негодни доказателствени средства. Внимателният прочит на материалите по делото не дава основания да бъде възприета тезата на защитата.
Поради това, че са лишени от законово основание и не почиват върху събраните доказателства не могат да бъдат споделени възраженията, че съдилищата недопустимо са признали подсъдимия за виновен за деянието, извършено на 10. 05. 2012 год., въз основа показанията на един-единствен свидетел. В съвременната наказателнопроцесуална доктрина и в съдебната практика категорично е отхвърлено становището, че „един свидетел не е свидетел”. Напротив, в чл. 14, ал. 2 от НПК императивно е предвидено, че доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила. Ето защо за доказаността на обвинението от значение е не броят на свидетелите, а съдържанието на техните показания – доколко те дават информация за правно значимите обстоятелства; дали са логични, последователни и убедителни; съществуват ли непълноти или вътрешни противоречия в заявеното от свидетеля; има ли основание да се приеме, че свидетелят проявява пристрастие или опитва да изопачи фактите, за които е разпитван. Тези принципни положения са съобразени от контролираната инстанция, която е подложила на обстоен анализ посоченото от свид. А. Г. и е стигнала до категорично заключение, че заслужават доверие твърденията му, че именно подсъдимият го е снабдил с амфетамин. Нещо повече, направен е верен извод, че заявеното от свид. Г. кореспондира с показанията на свидетелите П. П., Д. Н. и С. К., като е отчетено, че последните са източник на преки доказателства що се отнася до събитията, конкретно свързани със задържането на подсъдимия, и на производни такива касателно обясненията, дадени пред тях от свид. Г. за произхода на намереното в него наркотично вещество.
Касационната инстанция намира за неоснователни и възраженията, отнасящи се до показанията на свидетелите Б. М. и К. П. от досъдебното производство, които първостепенният съд е приобщил по реда на чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 2 от НПК. Внимателният прочит на проверявания съдебен акт показва, че макар да ги е споменал при изброяване на доказателствата, върху които изгражда фактическите си констатации, в действителност САС не е ползвал и не е обсъждал заявеното от полицейските служители пред водещия разследването без това обстоятелство да е дало отражение върху правилността на изводите му предвид наличието на други доказателствени източници за обстоятелствата във връзка с проверката, извършена на свид. А. Г.. В принципен план следва да се отбележи, че фактът, че свидетелите собственоръчно са вписали показанията си в съответните протоколи, не съставлява основание за изключването им от доказателствената съвкупност предвид разпоредбата на чл. 237, ал. 5 от НПК.
Неоснователно се поддържа, че както обискът на подсъдимия, така и претърсването на автомобила му са извършени в нарушение на процесуалните изисквания, тъй като не е налице неотложност на случая. Подобно възражение защитата е правила още пред първата инстанция и последната му е дала аргументиран отговор, който е бил споделен и от апелативния съд на стр. 7 от въззивния съдебен акт. В допълнение към убедителните съображения на инстанциите по фактите следва да се посочи, че хронологията на събитията не дава основание за претендирания от защитата извод, доколкото времевият интервал от задържането на свид. Г. до това на подсъдимия не е значителен. Освен това служителите на полицията поначало не са разполагали с информация за това, че И. Т. е ангажиран с разпространение на наркотични вещества. Такива данни са били получени едва в момента, в който свидетелят е бил спрян за проверка и е разказал за лицето, от което се снабдява с амфетамин и за начина, по който се свързва с него, а проверката на твърденията му е изисквала незабавна реакция от страна на служителите на реда. Логична последица от това е извършването и на личния обиск на подсъдимия, и на претърсването на автомобила му не след предварително разрешение, а с последващо одобрение от съда.
Не могат да бъдат споделени и аргументите, че протоколите за обиск на подсъдимия и за претърсването на автомобила му е следвало да бъдат изключени от доказателствената съвкупност поради това, че тези действия по разследването са осъществени в разрез с императивните изисквания на НПК. Също като първостепенния съд въззивната инстанция е изследвала формалното съответствие на двата протокола на л. 26 – 28 от ДП и на л. 32 – 33 от ДП с разпоредбата на чл. 129 от НПК и е достигнала до верния извод, че те притежават всички необходими реквизити. Отделно от това, на задълбочен анализ са били подложени показанията на поемните лица В. Т. и И. Г., както и на полицейските служители П. П., Д. Н. и С. К., присъствали при обиска и при претърсването на автомобила. Посочените доказателствени източници са интерпретирани съобразно действителния им смисъл и съдържание и убедително е защитена тезата, че те кореспондират помежду си и съответстват на описаното в двата обсъждани протокола, както относно последователността на извършваните действия, така и досежно участвалите лица и откритите предмети в дрехите на подсъдимия и в превозното средство.
Правилно са били отхвърлени възраженията за дискредитиране на резултатите от претърсването на автомобила поради това, че не е бил изключен достъпът до него на трети лица. За да направи извод, че това действие по разследването не е опорочено, съдът е съобразил показанията на свид. Д. Н., под чийто непрестанен надзор се е намирало превозното средство, докато колегите му извършвали обиск на подсъдимия, а твърденията му, че в този период никой не е имал достъп до него са проверени посредством заявеното от свид. П., че подсъдимият заключил автомобила си преди да бъде отведен в служебното помещение на магазина и чрез посоченото от поемните лица В. Т. и И. Г. (охранители на магазина, в района на който е задържан подсъдимият) за постоянно видео наблюдение на паркинга, където се е намирал автомобилът.
Неоснователно се поддържа, че обискът на подсъдимия е опорочен поради това, че не било установено с какво предназначение е помещението, в което е осъществено това действие по разследването. Поначало законодателят не е поставил изискване относно мястото на извършване на обиска, който по естеството си е претърсване на живо лице. Той може да бъде направен в открито пространство или в закрито помещение. Последното би имало значение единствено, ако се налага обискираният да бъде съблечен, какъвто безспорно е и настоящият казус – несъмнено в този случай действието би следвало да се извърши на такова място и по такъв начин, които не са унизителни за лицето. Дори и в тази хипотеза обаче е без всякакво значение какво е предназначението на помещението. Съществено е действието да е извършено в присъствие на поемни лица от същия пол като обискирания и да е получена надлежна съдебна санкция, а в коментирания казус тези изисквания са спазени.
Касационната инстанция не констатира да е опорочено вътрешното убеждение на апелативния съд относно предмета на престъплението. Възраженията на защитата, че не е установена идентичност между веществата, иззети при претърсването на автомобила и обиска на подсъдимия и тези, изследвани от физикохимичната експертиза, са били предмет на задълбочено обсъждане както от първата, така и от въззивната инстанция. Съдилищата са съобразили, че при изземването им веществените доказателства – 17 пликчета с бяло прахообразно вещество и още толкова със зелена тревна маса са били опаковани и запечатани в два отделни плика, като преди всеки следващ етап от движението им са поставяни в нова опаковка при запазване на досегашните в отделен плик. Това обстоятелство е позволило да бъдат проследени номерата на печатите, като е констатирано пълно съвпадение в начина на опаковането и запечатването на веществените доказателства след изземването им и при постъпването им за извършване на първоначалното изследване, както и след изготвянето на експертната справка и при предаването им в НИКК за физикохимична експертиза. Установена е освен това и идентичност между опаковките и поставените върху тях печати, с които изследваните предмети са напуснали НИКК и опаковките и печатите, посочени в протокола за оглед на веществени доказателства от 19. 09. 2013 год., както и между тези, в които са поставени последните след огледа и тези, с които те са приети в съда заедно с делото. Съдилищата са се позовали на разясненията на експерта относно реда за приемане на обекти за изследване в НИКК и са отчели, че нито в експертната справка на л. 129 от ДП, нито в заключението на физикохимичната експертиза е посочено, че експертите са получили обектите в опаковки с нарушена цялост. Отчетено е наред с това, че подобно отбелязване не съществува и в протокола от 19. 09. 2013 год., а нито подсъдимият и защитникът му, в чието присъствие е извършен огледът на веществени доказателства, нито поемните лица са правили възражения, че той отразява невярно извършените действия и констатациите на участващите в тях лица. След съобразяване на горните обстоятелства долустоящите инстанции са достигнали до логически верен извод, че достъпът и интервенцията на трети лица върху веществените доказателства е бил изключен, а предметът на престъплението е установен по несъмнен начин, поради което е без правно значение пропускът веществените доказателства да бъдат вписани в съответния регистър при постъпването им в полицейското управление. Обстоятелството, че е установена липсата на иззетата от подсъдимия парична сума също е било обсъдено и на л. 8 – 9 от въззивното решение е даден убедителен отговор защо този факт не разколебава извода за идентичност на иззетите при обиска и претърсването предмети с тези, които са изследвани от физикохимичната експертиза.
Все във връзка с възраженията на защитата, отнасящи се до установяване предмета на престъплението, следва да се посочи, че долустоящите инстанции не са имали основание да изключат от доказателствената съвкупност експертните справки на л. 129 и л. 130 от ДП. Същите безспорно нямат характера на експертно заключение, доколкото изготвянето им не е подчинено на изискванията на НПК и лицата съставили документа не са експерти по смисъла на НПК, въпреки че дейността им предполага научно изследване и специални знания. По естеството си коментираните документи представляват писмени доказателства, чието съдържание следва да бъде обсъждано в съвкупност с всички останали доказателства по делото, както законосъобразно са сторили съдилищата по фактите.
Несъстоятелни са и доводите, че е следвало да бъде поискано разрешение от съда за провеждане на полицейската операция, която според защитата представлявала осъществяване на доверителна сделка и следователно се подчинявала на изискванията за прилагане на специални разузнавателни средства. Съгласно чл. 2, ал. 1 от ЗСРС специални разузнавателни средства по смисъла на този закон са техническите средства и оперативните способи за тяхното прилагане, които се използват за изготвяне на веществени доказателствени средства – кинозаписи, видеозаписи, звукозаписи, фотоснимки и белязани предмети. Оперативните способи са изброени изчерпателно в чл. 5 – 11 от ЗСРС, като според чл. 10б от същия нормативен акт доверителната сделка се използва от служителя под прикритие и се изразява в сключването на привидна продажба или друг вид сделка с вещ с цел да се спечели доверието на другата страна, която участва в сделката. Видно е, че коментираният оперативен способ е част от правомощията на служителя под прикритие, но свид. Г. не притежава това качество, защото съгласно чл. 10в от ЗСРС служител под прикритие може да бъде единствено лице от състава на визираните в тази разпоредба служби. При това, съгласно чл. 5, ал. 1 от Наредбата за организацията на дейността по използване на служители под прикритие в Министерството на вътрешните работи (в редакцията й към момента на деянието и понастояшем) служителите под прикритие проникват в обкръжението или в средата на лица, представляващи законно установен интерес за органите на МВР, като използват прикритието си за осъществяване на наблюдения върху тях, за получаване на данни за замисляни, подготвяни, извършвани или довършени тежки умишлени престъпления и за целите на защита на националната сигурност. С други думи, дейността на служителя се изразява във внедряването му в определен персонален кръг, чрез скриване на истинската му самоличност и разработване на легенда за самоличност, установяване на отношения на доверие и връзка с контролираното лице или неговата среда и получаване на релевантна информация. Фактологията по делото, установена от СГС и САС, показва, че в настоящия случай посочените предпоставки не са налице.
На последно място, не е съществувала необходимост от съдебна санкция и по отношение на разговора, който свид. Г. е провел с подсъдимия, за да си уговори среща с него, защото не се касае за използване на оперативен способ по чл. 6 от ЗСРС, чиято цел е да се установи не само с кого контактува контролираното лице, а и да се проследи какво е конкретното словесно съдържание на неговата устна, телефонна или електронна комуникация.
При правилно установената фактическа обстановка съдилищата по фактите са приели в съответствие със закона, че подс. И. Т. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл. 354 А, ал. 1, пр. 4 и 5 вр. чл. 2, ал. 1 от НК. Откритите в дрехите на подсъдимия и в автомобила му прахообразно вещество и зелена тревна маса, както и прахообразното вещество, предадено от свид. Г., представляват наркотици с оглед химическия им състав и въздействието им върху човешкия организъм, а класификацията им сред веществата по Списък І към чл. 3, ал. 1 от ЗКНВП, които са забранени за употреба в хуманната и ветеринарната медицина, е поставена в основата на законосъобразно заключение, че подсъдимият не е имал надлежно разрешение да ги придобие, държи и продава. Касационната инстанция споделя и констатациите, че продажбата на инкриминираното пакетче амфетамин на свид. Г. представлява разпространение по смисъла на чл. 354 А, ал. 1, пр. 5 от НК, а упражняването на фактическа власт върху останалия амфетамин и върху марихуаната посредством поставянето им в дрехите и в превозното средство – държане по смисъла на чл. 354 А, ал. 1, пр. 4 от НК.
Правилна е и преценката досежно извършване на деянието при пряк умисъл и при наличието на цел за разпространение на наркотичните вещества, съхранявани в бельото и в автомобила на подсъдимия, изводима от разпределянето им в отделни дози, от начина на опаковането им, а също и от повода за срещата на Т. със свид. Г..
Съдът законосъобразно е приел, че деянието е извършено при условията на продължавано престъпление, доколкото на 10. 05. 2012 год. и на 11. 05. 2012 год. подс. Т. е осъществил различни състави на едно и също престъпление при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите.
Единствената корекция, която следва да бъде направена, касае броя на деянията, включени в продължаваното престъпление. Както прокуратурата в обвинителния акт, така и низшестоящите инстанции са приели, че продължаваната престъпна дейност обхваща три епизода – продажбата на амфетамин на свид. Г., реализирана на 10. 05. 2012 год., укриването на 17 пакетчета амфетамин в дрехите, осъществено на 11. 05. 2012 год. и поставянето на 17 пакетчета с коноп в ниша под волана на превозното средство, извършено на същата дата по същото време. Безспорно продажбата на амфетамин, извършена на 10. 05. 2012 год. правилно е квалифицирана като обособена част, като отделен елемент от единното продължавано престъпление, но не може да бъде възприето становището, че предвид различните места на укриване на наркотиците, иззети на 11. 05. 2012 год., се касае за две отделни деяния. Известно е, че в наказателно правен смисъл деянието представлява конкретен съзнателен, волеви и целенасочен външно проявен акт на поведение на определен субект. Обективен елемент на деянието е телодвижението, но извършването на няколко телодвижения не означава непременно, че са налице две или повече деяния. Множество деяния ще има само когато повтарянето на действията става в резултат на ново решение, взето с оглед изменение на условията, при които действа деецът. Когато телодвиженията са осъществени в изпълнение на едно единно решение, е налице едно деяние, чието разкъсване и разчленяване е недопустимо. Конкретиката по делото показва, че държането на двата вида наркотик, макар и на различно място, е осъществено по едно и също време - на 11. 05. 2012 год., а подсъдимият е предприел своите действия в изпълнение на едно единно решение – да се срещне със свид. Г., за да му продаде наркотик. При това деецът е проявил еднакво отношение към цялото инкриминирано количество наркотични вещества, върху които е упражнявал фактическа власт, а субективното му намерение спрямо всички тези вещества е едно и също – упражнявайки фактическата власт върху тях да третира и тези, укрити в бельото му, и поставените в автомобила му, като предмет на бъдещо разпространение сред трети лица. Този извод не се променя от факта, че на двете места подсъдимият е държал различни видове наркотик, доколкото и в двата случая става въпрос за наркотични вещества с характеристиките на високорискови такива. Изложеното не дава отражение върху правната квалификация на деянието като продължавано престъпление предвид обстоятелството, че освен държането на инкриминираните наркотични вещества на 11. 05. 2012 год., подсъдимият е извършил и продажба на амфетамин един ден преди да бъде задържан. Ето защо не е налице основание за отмяна или изменение на въззивния съдебен акт, а горните съображения се отбелязват единствено за прецизност и пълнота на изложението.
Не са налице основания за корекция на присъдата в санкционната й част. Претенцията на защитата за явна несправедливост на наказанието не е подкрепена с конкретни аргументи, а прегледът на материалите по делото обосновава категоричен извод, че при индивидуализацията му са отчетени обстоятелствата от значение за вида и размера му без едни от тях да бъдат надценявани за сметка на останалите. Съдът е бил достатъчно снизходителен към подсъдимия като е определил наказанието лишаване от свобода в размер, близък до минималния, отлагайки изтърпяването му по реда на чл. 66 от НК, като същевременно е наложил минимума на кумулативното наказание глоба. Според настоящия съдебен състав единствено така определената комплексна санкция ще постигне необходимия поправително възпитателен ефект спрямо подсъдимия, като същевременно ще съдейства и за реализиране на генералната превенция. Безспорно чистото съдебно минало и трудовата ангажираност на И. Т. са смекчаващи обстоятелства, но те не дават основание за намаляване на наказанието, предвид съществуването на редица отегчаващи отговорността обстоятелства – осъществяването на повече от една форма на изпълнителното деяние, разнообразието, количеството и стойността на предмета на престъплението, обстоятелството, че не се касае за изолирана проява на подсъдимия, а той и друг път е бил ангажиран в разпространението на наркотични вещества. При наличието на последните касационният съд се солидаризира с констатациите на долустоящите съдилища, че налагането на наказание лишаване от свобода в минимален размер би било проява на неоправдана снизходителност и либерализъм към подсъдимия. На още по-голямо основание следва да бъде направен извод, че разпоредбата на чл. 55 от НК е неприложима, тъй като нито най-лекото наказание, предвидено в санкционната част на чл. 354 А, ал. 1 от НК, се явява несъразмерно тежко, нито смекчаващите обстоятелства могат да бъдат преценени като многобройни или изключителни.
По изложените съображения и след като не намери основания да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – 4 от НПК, настоящият състав на ВКС счита, че обжалваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила.
Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 416/07. 12. 2015 год., постановено по в. н. о. х. д. № 610/2015 год. по описа на Софийски апелативен съд, наказателно отделение, пети състав.
Решението не подлежи на обжалване и протест.



ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.