Р    Е    Ш   Е   Н   И    Е    №90   София, 25 февруари 2010 г.   В ИМЕТО НА НАРОДА   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в  съдебно заседание на eдинадесети февруари  2010 г. в състав :                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА                                                            ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ                                                                        ПАВЛИНА ПАНОВА   при секретаря ............Ив. ИЛИЕВА...........................  и в присъствието   на прокурора от ВКП .........И. ЧОБАНОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА  наказателно дело № 565/2009 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:     Производството е образувано по жалба на подсъдимия А. О. Т. срещу въззивно решение № 103/ 10.06.2009 г., постановено от Апелативен съд в гр. П. по ВНОХД № 47/2009 г., с което е била потвърдена първоинстанционната присъда по делото. С първоинстанционна присъда № 2* постановена от Хасковския окръжен съд на 25.11.2008 г. по НОХД № 111 по описа за 2008 г., подс. Т. е бил признат за виновен за това, че на 01.08.2006 г. на ГКПП – Капитан Андреево пренесъл през границата на страната високорисково наркотични вещество „хероин” с нетно тегло 879,444 гр. с активен компонент диацетилморфин 57% тегловни единици на стойност 79 149,96 лв. , като предметът на контрабандата е в особено големи размери и случаят е особено тежък , поради което и на осн. чл. 242 ал.4 пр.1 вр. ал.2 пр.1 и чл. 55 ал.1 т.1 от НК му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест години, което да бъде изтърпяно при строг режим, както и глоба в размер на 100 000 /сто хиляди/ лева. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия, релевира касационен довод по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК - съществено нарушение на процесуалните правила. Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения се свеждат до това, че липсват доказателства, които да обосновават неговото авторство в извършване на престъплението. Твърди се, че съдът се е позовал на обяснения, които са изтръгнати с насилие, че другите две лица, които са подсъдими по друго производство, отричат обща престъпна дейност с него, че според показанията на полицаите, които са го задържали, той не е носил нищо в себе си, че последните са разпитани като свидетели, независимо че са имали друго процесуално качество по делото. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивното решение и постановяване на такова, с което подсъдимият да бъде оправдан. Пред касационната инстанция защитата на подсъдимия поддържа касационната жалба по мотивите, съдържащи се в нея, както и с оглед на съображението, че наказанието не е съобразено с личността на подсъдимия. Моли за оправдаването му или за намаляване на наказанието при условията на чл. 55 от НК с оглед преквалификация на престъплението в такова по чл. 242 ал.2 от НК. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, предвид на това, че всички доказателства са били надлежно обсъдени от инстанциите по фактите, като съдът е изложил съображения защо счита, че не следва да кредитира показанията на св. И. Липсата на веществото у подсъдимия се обяснявало с близкото разстояние, на което се е намирал до дома на този свидетел, на когото е предал веществото.   ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата е частично основателна. ВКС, извършвайки собствена проверка на процеса на събиране на доказателствата и техния анализ от двете съдебни инстанции с оглед разпоредбите на чл. 14 ал.1 и чл. 339 ал.2 от НПК, не намери да са налице данни за наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Мотивите към въззивното решение са напълно съобразени с изискванията на закона и в частност с разпоредбата на чл. 339 ал.2 от НПК- от тях е видно какви факти е приел за установени въззивният съд и въз основа на какви доказателства, като изрично е посочено защо се съгласява с приетите фактически положения от първоинстанционния съд и неговата правна аргументация. В жалбата на подсъдимия не се прави разграничение между фактическа и правна необоснованост на решението. С оглед правомощията си, детерминирани в разпоредбите на чл. 347-348 от НПК, ВКС намира за необходимо да посочи следното: Фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени като самостоятелни касационни основния за проверка на въззивния съдебен акт. Следователно касационният състав няма правомощието да проверява фактическата необоснованост на решението, т.е. вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти. Касае се до важен компонент на предмета на доказване, така както е определен от нормата на чл. 102 от НПК – авторството на подсъдимия в извършване на престъплението. В конкретния случай фактическите изводи на ПлАС за участие на подсъдимия Т в извършването на контрабандното пренасяне на наркотично вещество не могат да подлежат на касационен контрол. Това, което касационната инстанция има възможност да провери, е спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на решаващата предходна инстанция при установяване на обстоятелствата, относими към предмета на доказване. Касационната инстанция не намира да е допуснато каквото и да е процесуално нарушение от категорията на съществените, което да е основание за отмяната на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. В тази връзка следва да се отбележи, че съдът няма задължение да изгради своето вътрешно убеждение относно фактите само въз основа на преки доказателства. Той би могъл да стори това и върху косвени такива стига въз основа на техния анализ да е възможна направата на единствен и несъмнен извод относно подлежащия на доказване факт – в случая авторството на престъплението. В случая защитата твърди, че е липсва такава сигурна достатъчност, която да обосновава обвинителната теза, че подс. Т. е пренесъл от Турция в България и е предал на св. И инкриминираното наркотично вещество. Напълно законосъобразно въззивният съд е приел, че авторството на подс. Т. може да бъде доказателствено обезпечено с резултатите, закрепени във веществените доказателствени средства, изготвени вследствие на приложени СРС – подслушване на св. И. Независимо, че те са били проведени по друго наказателно производство, разпоредбата на чл. 177 ал.2 от НПК допуска тяхното използване и по производството, водено срещу подсъдимия Т, доколкото те са относими към него и това се допуска с оглед характера на повдигнатото срещу него обвинение за тежко умишлено престъпление. Прочитът на тези доказателствени средства неоспоримо сочи, че подс. Т. е пътувал в инкриминирания период в Турция, срещал се е с лице, което му е предало наркотичното вещество, платил е за това с пари, предоставени му от св. И, като е обяснил в телефонния разговор за разликата в количеството на придобития наркотик и заплатената за него стойност. От приложените веществени доказателствени средства се установява и преминаването на границата с наркотичното вещество, внасянето му на територията на България и повода за проведената среща между св. И подсъдимия в ранната сутрин на 01.08.2006 г. , при която те са задържани. Предходните съдебни инстанции са се съобразили с обстоятелството, че осъдителната присъда не би могла да почива изключително и само върху резултатите от придобитите веществени доказателствени средства в резултат на проведени СРС /чл.177 ал.1 от НПК/, поради което са обосновали осъдителните си изводи и с останалата налична доказателствена съвкупност – показанията на св. Т, полицейски служител, който е задържал подс. Т. и пред когото той признал за деянието си /л. 35 от първоинстанционното производство по делото/. Показанията на този оперативен работник по същество възпроизвеждат заявените пред него извънпроцесуални „самопризнания” на подсъдимия, които той е направил незабавно след задържането му. Тези показания могат да се ценят като източник на косвени, производни доказателствени факти. За да могат да обусловят несъмнен извод относно възпроизведения факт /в случая авторството/, те трябва да бъдат подкрепени или с преки доказателства, или с достатъчно на брой други косвени доказателства. Сигурно е, че само върху тях не е допустимо да се правят осъдителни изводи. Въззивният съд обаче достатъчно подробно е анализирал цялата доказателствена наличност и е намерил достатъчно други доказателства в подкрепа на показанията на свидетеля Г. В съответствие с изискванията на чл. 107 ал.5 от НПК е анализирал доказателствения материал и е намерил подкрепа на показанията на този свидетел в протокола за претърсване и изземване, в който е отразено намирането на инкриминираното вещество в дома на брата на св. И, като то е било увито в турски вестник, в справката за задграничните пътувания на подсъдимия, в заключенията на физико-химическата експертиза, която е констатирала тегло на това вещество, кореспондиращо на това, за което са провеждани разговорите, отразени във веществените доказателствени средства. В тази насока следва да се оценят и резултатите от проведения обиск на св. И, у когото е намерена сума в евро, която съответства на тази, която е била върната на подсъдимия от турския гражданин поради закупеното по-малко количество наркотик. При положение , че съдът е направил изводите си за доказаност на авторството въз основа на съпоставяне и анализ на всички доказателствени източници, констатациите му за безпротиворечивост, достоверност и достатъчност да се обоснове обвинението с тях не са направени в нарушение на процесуалните правила, поради което оплакването за допускане на процесуално нарушение от категориите на съществените не е основателно. Направеното оплакване, че съдът се е позовал на обяснения на подсъдимия, които са били изтръгнати с насилие, а впоследствие –отречени, не намира опора в доказателствата по делото. Вероятно се има предвид протокола за разпит на Т. пред съдия, но в качеството му на свидетел по друго дело – ЗМ № 499/2006г. /л.32 от том І/. Този протокол не е приобщаван към доказателствата по делото, подсъдимият е давал показания в друго процесуално качество и по друго дело, поради което би противоречало на всички процесуални норми неговото използване като доказателствен източник в настоящия процес. Въз основа на него никоя съдебна инстанция не е изградила вътрешното си убеждение, поради което и възражението на защитата срещу него е безпредметно. Не намира основание и друго възражение на защитата – че св. Г е разпитван като свидетел, след като е имал друго качество по делото – изготвил е протокол, приложен на л. 31 от НОХД. Видно от неговото съдържание се касае до акт на полицейски орган /св. Тодор Г. /, с който той е приложил мярка по чл. 63 ал.1 т.1 от ЗМВР спрямо Т. Този протокол е изготвен на 01.08.2006 г., а досъдебното производство е образувано на 25.08.2006 г. Очевидно е, че към датата на изготвяне на протокола Г. не би могъл да има каквото и да е качество в настоящото производство, тъй като такова не е съществувало. Не е била нарушена по никакъв начин забраната на чл. 118 ал.1 от НПК, поради което липсва процесуално нарушение. Не може в тази насока да се тълкува и доводът на защитата, че обвинението не е доказано, след като св. И подсъдим по друго дело, отрича обща престъпна дейност с подс. Тасков. Достоверността на неговите показания е била обект на преценка на инстанциите по същество и те са изложили подробни съображения защо не са дали вяра на този свидетел. Във вътрешното убеждение на предходните съдебни състави настоящият не би могъл да се намеси, след като не констатира нарушения на която и да е норма, уреждаща начина на формиране на това убеждение. С оглед на това ВКС не констатира да е налице което и да е от твърдените процесуални нарушения, поради което не е налице касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК.   Що се касае до възражението, направено от защитата в съдебно заседание по отношение на приложимия материален закон, ВКС намира следното: Двете предходни съдебни инстанции са приели съставомерност на деянието по чл. 242, ал. 4, пр. 1 НК вр. ал. 2 пр.1 от НК, включващо в квалификационните си признаци кумулативната наличност на критериите предметът на престъплението да е в „особено големи размери” и „случаят да е особено тежък”. В чл. 93, т. 8 от НК законодателят е дефинирал понятието "особено тежък случай", при който извършеното престъпление с оглед на настъпилите вредни последици и на други отегчаващи обстоятелства разкрива изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца. От прочита на правната норма следва, че стойността на предмета на престъпление, който безсъмнено отговаря на критерия "особено големи размери" не е единствената предпоставка обуславяща приложението на по-тежконаказуемия състав. Изисква се и обществената опасност на дееца да е изключително висока. От данните по делото обаче е видно, че степента на обществена опасност на подсъдимия Т не само, че не е изключително висока, но че не разкрива степен на обществена опасност по-висока от обичайната.становено е по делото, че подсъдимият не е осъждан, с добри характеристични данни, полага обществено-полезен труд, семеен е, с две деца, за които се грижи. Тези обстоятелства съпоставени с фактическите данни, че деянието е разкрито непосредствено след довършването му, т. е. "вредните последици" по смисъла на чл. 93, т. 8 НК не са настъпили, обусловя извода, че деянието не изпълва признаците на нормата на чл. 242, ал. 4 пр.1 НК, тъй като не представлява „особено тежък случай”. Това налага неговата преквалификация в престъпление по чл. 242 ал.2 пр.1 от НК и оправдаването на подс. Т. по по-тежката квалификация.   Прилагането на закон за по-леко наказуемо престъпление по необходимост поставя въпроса и за съответното на престъплението наказание. Предходните инстанции са счели, че целите на чл. 36 от НК биха се постигнали с наказание при условията на чл. 55 ал.1 т.1 от НК, който извод се споделя напълно и от този съд. Прилагането на закон за по-леко наказуемо престъпление, за което се предвижда наказание с минимален размер от десет години лишаване от свобода в конкретния случай с оглед характеристиката на подсъдимия Т обуславя също приложимостта на чл.55 ал.1 т.1 от НК, като вече индивидуализираната санкция лишаване от свобода се явява съответна на обществената опасност на деянието и на него самия и напълно справедлива с оглед поправянето и превъзпитанието му, а така също и с оглед възпитателното въздействие върху други потенциални извършители на подобен род престъпления. Ето защо ВКС не счете за необходимо да намали размера на това наказание. По отношение на предвиденото наказание глоба с минимален размер от 100 000 лева, ВКС счете, че следва да се възползва от нормата на чл. 55 ал.2 от НК и да намали нейния размер с ½ , като наложи на подс. Т. глоба в размер на 50 000 /петдесет хиляди/ лева. Този размер съответства на тежестта на престъплението, на имотното и на семейното състояние на подсъдимия. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.2 т.1 и т.2 вр. ал.1 т.3 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение           Р Е Ш И :     ИЗМЕНЯ въззивно решение №103/10.06.2009г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 47/2009 г., като: ОПРАВДАВА подс. А. О. Т. по обвинението по чл. 242 ал.4 пр.1 от НК- за това предметът на деянието да е в „особено големи размери” и „случаят да е особено тежък”, като преквалифицира престъплението в такова по чл. 242 ал.2 пр.1 от НК. НАМАЛЯВА размера на наложеното на подсъдимия наказание „глоба” от 100 000 /сто хиляди/ на 50 000 /петдесет хиляди/ лева. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване.       ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.