Ключови фрази
Пряк иск на увредения срещу застрахователя * обсъждане на доказателства от въззивния съд

6





Р Е Ш Е Н И Е

№ 33

[населено място], 09.04.2020г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на девети март през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

при секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 693 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Подадена е касационна жалба от М. Г. И. и Ц. Р. А. против решение № 2296/10.09.2018 г. по в.гр.д.№ 6338/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 3809/30.05.2017г. по гр.д. № 6808/2015г. на СГС са отхвърлени исковете на касаторите за осъждане на ЗК „Лев Инс” АД да заплати както следва: на М. Г. И. разликата над 40 000лв. до 200 000лв. и на Ц. Р. А. разликата над 35 000лв. до 200 000лв., на осн. чл.226, ал.1, т.1 КЗ (отм.).
Касаторите поддържат, че въззивното решение в съответните обжалвани негови части е неправилно. Искат неговата отмяна и постановяване на друго за уважаване на исковата молба.
Ответникът ЗК „Лев Инс” АД оспорва основателността на подадената касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 24.09.2013г. на главен път Е-83 в района на 198-ми км. в посока [населено място] към [населено място] при управление на МПС Л. Р. А., при нарушение на чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП, виновно е причинил смъртта на Г. М. И. и С. Д. И.. Счел е за безспорно наличието на валидно сключена застраховка „гражданска отговорност“ със застрахователното дружество-ответник за процесния лек автомобил. С влязло в сила съдебно решение е бил установен произходът на касаторката М. И. от починалия при ПТП Г. И.. Не е било спорно между страните, че касаторът Ц. А. не е биологичен син на Г. И.. Предвид събраните гласни доказателства е бил направен извод, че пострадалият е приел Ц. А. в дома си и го е отглеждал заедно с другите си биологични деца – три дъщери, но между И. и А. не е била установена връзка „осиновен-осиновител“, нито поне на „взето за осиновяване дете“ и осиновител. САС е направил извод, че касаторът Ц. А. не попада в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди съгласно ППВС №4/1961г., но тъй като застрахователят е обжалвал първоинстанционното решение само в частта за осъждането си да заплати на посоченото лице сумата над 35000лв. /изчислена от застрахователя като 70 000лв. обезщетение, което да се намали с 50% съпричиняване/, то въззивният съд е разгледал като определящ за изхода на делото въпросът за съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия. САС е счел, че съгласно заключението на САТЕ относно механизма на ПТП пострадалото лице е могло да възприеме наближаващото МПС и е следвало да пропусне движещия се автомобил преди да навлезе рисково на пътното платно. Освен това решаващият състав е счел, че велосипедистът се е движил на един метър вляво от десния край на платното. С оглед на което въззивната инстанция е заключила, че пострадалият е допринесъл за настъпване на произшествието в равна степен с виновния водач на лекия автомобил. Поради което обезщетението на М. И. е било намалено на 40000лв., а на Ц. А. на 35 000лв.
С определение № 579/16.12.2019г. по т.д. № 693/2019г. на ВКС, I т.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение за проверка съответствието на обжалваното решение с практиката на ВКС, на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК по правния въпрос: Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи на страните във въззивната жалба, респ. в писмения отговор?
По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване:
В цитираните от касаторите решения на ВКС и служебно известните на състава на ВКС: решение № 221/08.02.2016г. по гр.д. № 1453/2015г. на ВКС, I г.о., решение № 217/09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 92/16.03.2012г. по гр.д. № 980/2011г.на ВКС, II г.о., и мн. др., е застъпено становище, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 ГПК. Въззивният съд дължи произнасяне по същество по твърденията и възраженията на страните съобразно направените такива с въззивната жалба и писмения отговор на осн. чл.269, ал.2 ГПК, доколкото същите са били въведени в процеса в преклузивните за това срокове, предвид забраната по чл.266, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС споделя изложените по-горе разрешения по правния въпрос.
По същество на касационната жалба:
Отговорът на правния въпрос обуславя извод за основателност на оплакването за необсъждане на всички релевантни доводи и доказателства във връзка с разглеждане на възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД. Видно от писмения отговор на касаторите по насрещната въззивна жалба те са изложили съображения за преценка на поведението на виновния водач на МПС, респ. за изключване на причинна връзка между поведението на Г. И. и инцидента, с оглед спецификата на казуса: водачът на МПС е могъл да възприеме опасността и да спре още с излизането на първия велосипедист на пътното платно, а не едва с навлизането на пострадалия И., който е бил втори; наличие на две ленти в пътното платно на МПС, поради което е могъл да предприеме и маневра за заобикаляне; не следва да се кредитират показанията на заинтересования виновен водач на МПС за внезапност в появата на велосипедистите.
Въззивният съд е ограничил преценката си само до установяване поведението на Г. И., без да се произнесе по така въведените от касаторите възражения.
Съобразно заключението на САТЕ, изготвено въз основа на констативен протокол за ПТП № 127 и огледния протокол, е установен механизмът на ПТП: при движение по главен път І-3 в посока от [населено място] към [населено място] в района на табелата на населено място „с.Трудовец“ се е движил лек автомобил „Рено Еспейс“, управляван от Л. А. със скорост от 81 км/ч. Две от лентите са били в посока на движение към [населено място] и в тази посока се е движил лекият автомобил. Имало е една лента за движение в обратна посока. МПС се е движило в дясната лента, в близост до десния край на платното за движение, на разстояние по-малко от един метър, въпреки че дясната лента е била широка 4.3 м. Пред автомобила се движили двама велосипедисти плътно един зад друг. При застигане на велосипедистите водачът на лекия автомобил не е реагирал за аварийно спиране, а последователно е ударил първо Г. И. /намиращ се зад първия велосипедист/, а след това – и С. И., движещ се отпред и по-продължително върху платното за движение спрямо момента, в който е навлязъл в него. Лекият автомобил се е намирал на 60.75 м зад него. За да не настъпи удар за велосипедистите, вещото лице е посочило, че е било необходимо водачът А. да намали скоростта на управлявания от него лек автомобил до скоростта на велосипедистите от 14 км/ч, преди да ги настигне. В момента, когато първият от двамата велосипедисти е навлязъл в платното за движение, водачът Л. А. е имал възможност при своевременна реакция и аварийно спиране да намали скоростта си от 81 км/ч до 14 км/ч преди автомобилът да настигне велосипеда и да не допусне удар и ПТП. Водачът е могъл и да ги изпревари, като отдалеч се престрои в средната пътна лента, също предназначена за движение в посока [населено място]. Следователно поведението на Л. А. е в нарушение на правилото на чл.20, ал.2 ЗДвП.
Вещото лице А. дава заключение, че пострадалият И. се е движил на 1 м. вляво от десния банкет, единствено въз основа на показанията на заинтересования свидетел Л. А.. Същевременно мястото на първия удар /между МПС и Г. И./ е посочено като отстоящо на 0,5-1 м. вляво от десния край на платното, т.е. обективно възможно е велосипедистът да се е движил максимално близко до банкета. От доказателствата по делото не се установява и внезапно навлизане на пострадалите лица на пътя. Следователно възражението на застрахователя за поведение на Г. И., стоящо в причинна връзка с вредоносния резултат, не е доказано по пътя на главното и пълно доказване.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че след като водачът Л. А. е управлявал лекия автомобил в ситуация, която му е позволявала без сериозни усилия да възприеме елементите на възникналата опасност за движението, да задейства спирачната уредба /а не едва след като е нанесъл последователно удари на двамата велосипедисти/, или да се престрои в лявата пътна лента, а от друга страна, Г. И. се е движил плътно в дясната част на пътното платно, следователно напълно правомерно, то ПТП се дължи изключително на поведението на водача А..
С оглед на гореизложеното ВКС счита, че необсъждането на доводите на касаторите относно конкретното поведение на виновния водач на лекия автомобил представлява съществено нарушение на процесуалните правила, довело до необоснованост на крайните изводи относно съпричиняване на вредоносния резултат и от поведението на пострадалия И..
По отношение на определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди на двамата касатори от смъртта на Г. И. въззивния съд е обсъдил всестранно и задълбочено всички правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите: преживените болки, страдания, емоционални преживявания, възраст на лицата, степен на родство и близост, действителното съдържание на връзката между претендиращия обезщетение и починалото лице, момент на настъпване на смъртта, а оттук и обществено-икономическите условия в страната към него. В съответствие със събраните гласни и писмени доказателства обосновано САС е приел, че по отношение на М. И. – дъщеря на починалия, се установява, че смъртта на баща й на 27.09.2013г. е довела до дълбоки и трайни страдания /включително получената посттравматична депресия и хипосепресивен синдром/ от невъзвратимата загуба на родителя. Отчетен е характерът на взаимоотошенията дъщеря-баща и по-конкретно централната роля на последния в семейството. По отношение на Ц. А. се констатира създадена приживе с починалото лице връзка, аналогична на тази между баща и син, като касаторът е бил отгледан от Г. И. като родно дете, в среда на разбирателство, подкрепа и взаимна обич. Макар и пълнолетен към датата на инцидента, Ц. А. със смъртта на Г. И. е загубил своята опора, свой верен съветник в живота. Поради което стресът от внезапната загуба на обичан човек се отразил на поведението на касатора, върху който се е прехвърлила и грижата като единствен мъж в семейството да осигури прехраната и сигурността на близките си.
Посочените по-горе факти, преценени в комплексното си проявление и отнесени към обществено-икономическите условия в страната към момента на деликта, ориентир за които са и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица /§27, ал.2 от ПЗР на КЗ /отм.//, налагат цялостен извод за справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение в размер на 80 000лв. за всеки един от касаторите.
С оглед на така изложеното въззивното решение следва да бъде частично отменено и вместо него да се постанови друго за уважаване на иска по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ на М. И. за разликата над 40 000лв. до 80 000лв. и на Ц. А. за разликата над 35 000лв. до 80 000лв. В останалата обжалвана част за разликата над 80 000лв. до претендираните 200 000лв. по отхвърления иск на всеки касатор решението на САС следва да се остави в сила.
По отношение на разноските: Първоинстанционното решение не е било отменено от въззивния съд в частта за разноските. Предвид съвпадане на изхода от спора пред касационна инстанция с резултата по решението на СГС разноските за всяка страна са съобразно присъдените от СГС. За въззивното производство в полза на М. И. и Ц. А. следва да се присъдят разноски само за защита по насрещната въззивна жалба на застрахователното дружество или по 1179лв. / (40 000/160 000) x 4716 лв./ за всеки един от касаторите. За касационната инстанция ответникът по касацията дължи държавна такса за уважената част от касационните жалби в размер на 1730лв. по сметка на ВКС, както и заплащане на разноски на М. И. в размер на 1 449лв. и на Ц. А. в размер на 1630лв., на осн.чл.78, ал.1 ГПК.
Водим от горното, състав Върховния касационен съд, ТК, Първо отделение
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 2296/10.09.2018 г. по в.гр.д.№ 6338/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 3809/30.05.2017г. по гр.д. № 6808/2015г. на СГС са отхвърлени: искът по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ на М. Г. И. срещу ЗК „Лев Инс” АД за заплащане на разликата над 40 000лв. до 80 000лв. и искът по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ на Ц. Р. А. срещу ЗК „Лев Инс” АД за заплащане на разликата над 35 000лв. до 80000лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗК „Лев Инс” АД да заплати на осн. чл.226, ал.1 КЗ / отм./ на М. Г. И. разликата над 40 00лв. до 80 000лв. и на Ц. Р. А. разликата над 35 000лв. до 80 000лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Г. М. И. при ПТП на 24.09.2013г., ведно със законната лихва върху горепосочените суми от 27.09.2013г. до окончателното им изплащане.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2296/10.09.2018 г. по в.гр.д.№ 6338/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 3809/30.05.2017г. по гр.д. № 6808/2015г. на СГС за отхвърляне на иска по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ на М. Г. И. срещу ЗК „Лев Инс” АД за заплащане на разликата над 80 00лв. до 200 000лв. и на иска по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ на Ц. Р. А. срещу ЗК „Лев Инс” АД за заплащане на разликата над 80 000лв. до 200 000лв.
ОСЪЖДА ЗК „Лев Инс” АД да заплати на М. Г. И. сумата от 1179лв. – разноски пред въззивната инстанция, както и сумата от 1 449лв. – разноски пред касационната инстанция.
ОСЪЖДА ЗК „Лев Инс” АД да заплати на Ц. Р. А. сумата от 1179лв. – разноски пред въззивната инстанция, както и сумата от 1630лв. – разноски пред касационната инстанция.
ОСЪЖДА ЗК „Лев Инс” АД да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1730лв. за разглеждане на касационните жалби на М. Г. И. и Ц. Р. А. съобразно уважената им част, на осн. чл.78, ал.6 ГПК.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: